— Както искаш, Том. Може още да не си го осъзнал, може би не искаш да го осъзнаеш. Но онова, което наистина те гложди, не е Марсалис сам по себе си, а Марсалис и аз. Как ще реагирам на присъствието му, как вече реагирам на присъствието му.
Нортън я гледа дълго. Толкова дълго, че Севги се зачуди дали просто няма да й обърне гръб и да си тръгне. После той на свой ред сви рамене. И каза тихо:
— Добре. И как реагираш на присъствието му, Сев?
Нортън позна — за прибирането им вкъщи, ако не за друго. Докато получат зелена улица, денят превали, а когато и това стана, тълпите още обсаждаха портата. Някой беше монтирал покрай шосето големи преносими лазерни панели, част от тях включени към автомобилни акумулатори, други — захранвани от собствени енергийни клетки. Гледани от кулата, приличаха на чудата картинна галерия на открито, с малки групи хора пред всеки панел и други, които се разхождаха насам-натам. С падането на нощта и закъснялата поява, на три патрулни сълзи на щатската полиция скандирането беше утихнало. Полицаите просто бяха паркирали между другите коли и дори да полагаха някакви усилия в посока контрол над тълпата, по нищо не личеше. Колкото до медиите, те очевидно се бяха омели.
— Виждал съм го това — каза постовият на кулата, строен латиноамериканец, току-що застъпил на смяна. — Щатските гледат да ги разкарат овреме, за да няма документални кадри, ако ситуацията се сговни. И в случай, че ситуацията наистина се сговни, на следващата сутрин всички пускат един и същ цензуриран материал. Талахаси има уговорка с почти всички мрежи, привилегирован достъп до правораздавателната система и така нататък. Никой не смее да наруши правилата.
— Да — избоботи Марсалис. — Отговорна журналистика. Колко ще ми липсва това.
Нощният вятър откъм океана беше студен и миришеше на сол. Севги усети как поредният повей раздвижва кичур коса покрай лицето й, в същия миг усети и гъдела на полицейския си инстинкт. Устоя на желанието да го погледне, овладя и гласа си.
— Ще ти липсва? Защо, къде отиваш?
За разлика от нея, той се обърна да я погледне. Тя го стрелна изпод вежди и погледите им се сблъскаха.
— В Ню Йорк, къде другаде? — спокойно каза той. — На територията на Северноатлантическия съюз, гордия дом на свободната американска преса.
Тя пак го погледна и този път не отклони очи.
— Нарочно ли се опитваш да ме вбесиш, Марсалис?
— Не бе, просто цитирам туристическите справочници. Съюзът е единственото място, където казусът Линдли срещу Националната служба за сигурност все още е в сила, нали така? Даже и статуята на Линдли още си стои на Батъри Парк, с гравиран в основата надпис „Защитница на истината“. Паметниците й в Републиката отдавна са махнати, поне където аз съм ходил.
Севги реши да не се заяжда повече, потисна временно и полицейския си гъдел или по-скоро го избута на заден план за по-късен анализ. Колкото до другото, не беше сигурна дали в гласа му наистина се е прокраднала ирония, или е плод на собственото й въображение. Беше достатъчно раздразнителна в момента, за да вижда несъществуващи неща, може би и той беше достатъчно раздразнителен, за да вложи ирония в думите си. Не беше в настроение да се занимава с това. След целодневното чакане никой от тях не страдаше от излишък на добро настроение.
Премести се в другия край на кулата и погледна надолу. В дъното на комплекса, скрита отчасти зад масивната конструкция на нанокулата, пистата за кацане грееше в зелено, очертана от маркиращи светлинни. Голямото разстояние създаваше илюзията, че примигват, като въглени, раздухвани от океанския вятър. От КОЛИН бяха осигурили чартърен полет, плосколинеен, така че се налагаше да изчакат още малко, но самолетът беше на път и само след няколко часа щяха да си бъдат у дома. Почти усещаше допира на любимите си памучни чаршафи.
За Марсалис можеше да се тревожи и по-късно.
След няколко минути той си тръгна, без да каже нищо, стъпките му закънтяха по металната стълба. Севги го гледаше как се отдалечава в светлика на наземното осветление — пак отиваше към плажа. Небрежна походка, почти ленива дори, ако не беше военната стойка, която прозираше във всяко негово движение. Не погледна назад. Скоро мракът на плажната ивица го погълна. Севги се намръщи.
„Има време. Ще се тревожиш за това по-късно, Сев.“
Насочи мислите си в по-неутрална посока и се загледа към светлинките.
И сякаш по нейна команда самолетът на КОЛИН се появи от облачната покривка, обточен със своите си обозначителни светлинни. Целуна пистата, безшумно заради разстоянието, и бавно уби скоростта като обсипана със скъпоценни камъчета сянка.
Севги се прозя и тръгна да си вземе нещата.
По време на полета задряма и сънува статуята на Линдли. Мурад стоеше до нея под студената светлина на зимно слънце — както когато тя беше на единайсет, макар че в съня си беше вече голяма — и сочеше издълбания в основата на статуята надпис. „Има само един начин да се скриеш от неудобната истина и този начин е да потънеш в невежество. Аз не държа на удобството и няма да търся убежище от истината. За мен е важно да знам.“
„Виждаш ли — каза й Мурад. — И една жена като нея стига.“
Но когато Севги вдигна поглед, вместо статуята на постамента стоеше черният силует на убиеца от възстановката във виртуалната лаборатория — и скочи към нея с вдигнат юмрук.
Тя отскочи, блокира удара и успя да го сграбчи за китката. Китката се хлъзгаше в хватката й и едва сега Севги видя, че ръката му завършва не с юмрук, а с отлята от метал гръцка театрална маска. Докато се боричкаше с черната фигура, светкавичната логика на сънищата й подсказа, че противникът иска да притисне маската към лицето й и успее ли, тя никога няма да може да я свали.
В другия край на парка млада майка буташе бебешка количка. Две хлапета клечаха в тревата и водеха въздушна битка с изтребители в ярки цветове, пръстите им се движеха трескаво по бутоните на дистанционните, главите им се въртяха безумно зад непрозрачните визьори на виртуалните шлемове. Собствената й битка стана по-бавна, все едно се давеше в кал. Виртуалният убиец беше по-силен от нея, но се биеше глупаво. Всеки неин ходи печелеше време, но тя така и не успяваше да го нарани, да се изскубне.
Маската вече хвърляше сянка върху лицето й.
„Направих всичко, което можах“ — уморено каза Мурад и на Севги й се искаше да извика, но не можеше. Беше й трудно да диша, болеше я гърлото. Баща й се отдалечаваше от нея, вървеше през парка към парапета и водата. Трябваше да извърне глава, за да не го изгуби от поглед. Би извикала подире му, но гърлото я болеше ужасно, а и без това знаеше, че няма да има полза. Започна да губи желанието си за борба, усещаше предвестниците на окончателното си изчерпване. Дори слънцето ставаше студено. Бореше се механично, горчиво, а над нея маската…
Самолетът се люшна и я събуди.
Някой беше намалил осветлението и салонът тънеше в сумрак. Тя се наведе към прозореца и погледна навън. Кули от кристална светлина се плъзгаха зад стъклото, обсипани с червени навигационни маркери. А после дългото тъмно отсъствие на Ист Ривър, нанизала мостове като скъпоценни пръстени, надянати на тънък и леко изкривен пръст. Севги въздъхна и се отпусна в седалката.
„У дома“. За добро или зло.
Самолетът пое по прав курс. Марсалис се появи откъм предната секция, сигурно на път към тоалетната. Кимна й на минаване.
— Добре ли спа?
Тя сви рамене и излъга.
17.
Докато кацнат и минат през пустите зали на терминала за чартърни полети на летище „Кенеди“, стана почти три през нощта. Нортън ги остави да чакат при безкрайната редица стъклени врати в зоната за посрещачи и отиде да докара колата си от паркинга. Целият комплекс тънеше в осветена до бяло тишина, която виеше сякаш на косъм от слуховия диапазон.
— Та какъв е планът? — попита Марсалис.
— Планът е да поспим малко. Утре ще те заведа в Джеферсън Парк, там е централата ни, да те представя на шефовете. Рот, Ортис и Никълсън ще искат да говорят с теб. После ще се опитаме да открием още нещо за Монтес. Ако теорията ти е вярна, в базите данни все трябва да има някакви следи от предишната й самоличност.
— Надявай се.
— Не се надявам, сигурна съм — сопна се тя. — Никой не може да изчезне напълно, та дори да се крие в Анжелинското свободно пристанище.
— По всичко личи, че Мерин се справя добре с изчезването.
— Неговото е временен феномен.
След тази словесна престрелка продължиха да гледат в различни посоки из празния терминал, докато Нортън не се дотъркаля с безумния си кадилак. Допреди две седмици упорито отказваше да вдигне гюрука, сега обаче нямаше накъде да мърда. Нощният въздух извън сградата хапеше свирепо, предвещаваше настъпването на истинските зимни студове.
— Готина кола — каза Марсалис, докато се качваше.
На мястото до шофьора, моля ви се. Севги завъртя очи и се качи отзад. Нортън й се ухили в огледалото.
— Благодаря — каза и потегли с магнитна тяга до ламарината. На кадилака не му се получаваше съвсем гърленият рев на автомобилите от старите филми, на които Нортън мъкнеше Севги от време на време в арткината, но шумът и така си го биваше, също и скоростта, с която излетяха по изходната рампа. Нортън подкара по магистралата към града. Комплексът на летището се стопи зад тях като коронката на горска фея. Нортън отново погледна в огледалото и попита:
— Как ще решим въпроса с настаняването, Сев?
— Може да ме настаните в хотел — каза с прозявка Марсалис. — Който и да е. Не съм претенциозен.
Севги на свой ред се престори, че се прозява, и се облегна назад.
— Не може ли да го решим утре? Честно казано, не ми се занимава сега. Тази нощ можеш да останеш у нас. Том, утре ще го доведа и на обяд ще те чакаме в службата. Някъде на мецанина. В дванайсет става ли?
С периферното си зрение забеляза, че Нортън се опитва да улови погледа й в огледалото. На лицето му беше изписана онази грижливо моделирана липса на изражение, която означаваше, че някой от непосредственото му обкръжение е на път да допусне сериозна грешка. Често я използваше по време на съвещанията при Никълсън. Севги упорито гледаше през страничния прозорец.
— Може да остане при мен, Сев. Имам достатъчно място.
— И аз имам. — Каза го небрежно. Все така гледаше матовата панделка на мантинелата, която се точеше плавно в мрака край колата. Такси-сълза се стрелна в платното за насрещно движение. — На теб обаче ще ти отнеме цял час да разчистиш боклуците, които държиш в стаята за гости, а аз трябва само да разпъна дивана. Така че ни остави пред нас и нямай грижа.
Сега вече се обърна и срещна погледа му в огледалото. И тя ги можеше безизразните физиономии, когато реши. Том сви рамене и пусна музикалната уредба. Зазвуча древен пънк от ерата на отцепването, който вече никой не слушаше. „Детройтъс“ или „Ерър Коуд“ — Севги така и не се научи да различава двете групи въпреки искрените опити на Нортън да я просветли по въпроса. Загледа се отново през прозореца и се остави на вълната от сарказъм, която се лееше от уредбата под съпровода на познатите мощни баси и насечените стакатови акорди на китара. По някое време дори заприпява наум там, където помнеше текста:
Марсалис се размърда, наведе се напред да погледне дисплея на уредбата, после се облегна пак без коментар. Китарен бяс се лееше от тонколоните. Колата летеше в нощта.
Спряха пред кооперацията на Севги и Нортън изключи двигателя и слезе да ги изпрати до входа. Хубав жест, но излишен — в Харлем от десетилетия нямаше тежки престъпления, а между пазарските сергии вече шетаха подранили продавачи, помъкнали щайги със стока. До два-три часа тук щеше да гъмжи от живот. Севги си напомни да затвори плътно прозорците, преди да си легне. Усмихна се уморено на Нортън.
— Благодаря, Том. По-добре тръгвай.
— Да — колебливо каза той.
— Хубаво, ще се видим утре на мецанина — небрежно добави тя.
— Ами, добре. В дванайсет?
— Да, в дванайсет става.
— Къде предпочиташ да обядваме? При Хенти или…
— Да. При Хенти. — Последното беше казано на заден ход. — Там е добре.
Той бавно кимна и тръгна към колата си. Тя му махна за довиждане. Том потегли, като току поглеждаше назад. Двамата изчакаха, докато кадилакът не се скри от поглед, после Севги се обърна към входа на сградата и вдигна лице към скенера. Вратата се отвори с хидравлична въздишка.
— На/ шестия етаж — каза тя и нагласи сака на рамото си. — Няма асансьор.
— Сериозно? И защо?
— За да се запази автентичността на сградата. Част от чара й. Идваш ли?
Тръгнаха бавно по стълбите. Лазерните панели се активираха с приближаването им към всяка следваща площадка, после постепенно угасваха. Ярката бяла светлина огряваше стенописи в стил графити отпреди отцепването и вградени в мазилката холоснимки на сградата в различни етапи на растежа й. Севги се хвана, че за пръв път от месеци им обръща внимание, разбудена от усещането за мъжа зад себе си, което, изглежда, й разкриваше нови перспективи така, както лазерните панели й осветяваха пътя. Потисна внезапното желание да се изяви като екскурзовод.
Влязоха в апартамента й и тя го поведе от стая в стая да му покаже кое къде е. Марсалис влезе в банята веднага щом обиколката приключи. Докато той беше там, Севги провери прозорците, нагласи ключалките, състави наум списък с нещата, които трябва да направи. Извади чаршафи и юрган от гардероба в стаята. Докато смъкваше бельото от горния рафт, зърна отражението си в огледалото и не можа да се познае. На лицето й беше се беше изписало топлото нервно смущение, което я обземаше все повече, колебанието как следва да подходи към всичко това. Върна, се в хола, включи захранването на дивана и го разпъна с дистанционното. Докато слагаше чаршафите, той излезе от банята и дойде при нея.
— Разполагай се — каза тя, след като подръпна за последно долния чаршаф и се изправи.
— Благодаря.
Стояха и гледаха чистите гладени чаршафи. Той сякаш чакаше нещо. И може би като ответна реакция някаква верига в нея се затвори. Тя пъхна ръце в джобовете си и го погледна в очите. После каза:
— Вратата е с двойно заключване. ДНК кодирана.
Той свъси вежди й я изгледа мълчаливо.
„О, майната му, почва се.“
— Май ще е по-добре да ти го кажа още сега. Рано или късно ще го разбереш, така че по-добре да ти го кажа аз. Последната ми сериозна връзка беше с мъж като теб, тринайска. Той вече не е между живите, но бяхме заедно достатъчно време, за да схвана как вие, тринайските, сте устроени тук. — Тя се почука по слепоочието. — Затова знам, че в момента най-вероятно обмисляш най-прекия път до пресечката на Източна Четиридесет и пета и Първо авеню.
Никаква видима реакция. Тя засили натиска.
— И си преценил правилно — не е далеч. Три-четири километра, минаваш мислената граница и си си у дома. Територия на ООН в самия център на Ню Йорк. Не знам как ще те измъкнат след това, но предполагам, че хората, от които зависи това тук, в Съюза, няма да ритат много. Отношенията им с ООН по принцип са по-добри от отношенията им с КОЛИН, с много малки изключения. Ако трябва да си говорим истината, нас ни харесват почти толкова, колкото харесват и Републиката.
— Това сигурно е голямо разочарование за вас.
— Меко казано. Та, както казах, знам какво ти се върти в главата. И дори не те виня особено. Не е като да си тук по собствена воля, въвлякохме те в нещо, което сам едва ли би избрал. Оказва ти се принуда, а аз отлично знам, че тринайските трудно приемат всяка форма на външно давление. В момента се чудиш как да излъжеш ключалките или да разбиеш вратата.