— И с вариант тринайсет — унесено довърши Нортън.
— Именно. Макар че в случая се касае за софтуерен феномен, а не за хардуерен. Поне доколкото може да се направи такава разлика, когато става въпрос за мозъчна химия. Във всеки случай… виж, според онова, което съм чел, създателите на проект „Поборник“ са вярвали, че тринайските биха пожънали огромен успех в общество на ловци и събирачи на корени. Да си як, корав и агресивен е безспорен плюс в този вид общества. Получаваш повече месо, повече уважение, повече жени. И в резултат — по-многобройно поколение. Едва след като хората започнали да водят уседналия живот на селскостопанските общности, тези момчета са се превърнали в проблем. Защо? Защото не правели каквото им се казва, затова. Не искали да бачкат на нивите и да събират реколтата за някакво алчно дърто копеле с брада. Точно тогава започнали да изчезват, защото ние останалите, страхливците и конформистите, сме се събирали под патриархалното крило на същия онзи присвоил си свещената власт брадат олигарх, грабвали сме факлите и селскостопанските си сечива и сме избивали системно бедните нещастници.
— С изключение на олигарсите. — Неспособен да устои на старото съперничество между братя, Нортън побърза да пъхне пръст в слабите места на братовата си хипотеза. — В смисъл, самите те също трябва да са били вариант тринайсет. Как иначе са се изкачили до върха на обществената стълбица?
Джеф сви рамене.
— Този въпрос все още е отворен, признавам. Странното обаче е, че генетичните профили на олигарсите и на тринайските не са толкова еднакви, колкото би си помислил човек. Първо, тринайските като че ли не се интересуват чак толкова от материалното богатство. Всичко, което не могат да метнат на рамо, не предизвиква интереса им.
— О, я стига. Как може да се измери нещо такова?
— Не е много трудно. Несъзнателна реакция на визуални стимули например. Правим го с нашите бегълци, когато морето ги изхвърли при нас. Помага ни да им направим профил. Има и реални данни в архивите освен това — оказва се, че преди „Якобсен“ и интернирането повечето тринайски са живели в малки апартаменти, а вещите им се побирали в средно голяма раница. Така че олигарсите може изобщо да не са били тринайски, може да са били обикновени мъже като нас, само че от по-умните, които са измислили социално обусловен начин да се отърват от големите лоши момчета и да им вземат жените.
— Говори за себе си.
— Говоря за всички нас, Том. Защото онези момчета са изчезнали преди двадесетина хиляди години. Заличили сме ги от човешкия генотип. И с това сме изгубили шанса да развием еволюционно способността си да се справяме с такива като тях.
— Което значи какво?
— Ами, кое е задължителното качество, за да бъде един човек добър водач и изобщо доминиращ член на своята група?
— Не знам. Умения за работа в екип?
Джеф се засмя.
— Този твой Ню Йорк направо ти е изпил мозъка, Том.
— Някога и ти живееше в Ню Йорк.
— Харизмата! — Джеф щракна с пръсти и изправи театрално гръб. — Лидерите са харизматични. Притежават личен чар, умеят да убеждават, да налагат мнението си, без да ги усетиш. С лекота повеждат хората след себе си. Сексуално привлекателни са за жените.
— Ами ако самите те са жени?
— Стига, говоря ти за обществата на ловци и събирачи.
— Мислех, че говорим за нашето време.
— Нашето време си е време на ловци и събирачи, поне по отношение на човешката еволюция. Не сме се променили чак толкова много през последните стотина хиляди години.
— Като се изключи, че сме премахнали тринайските.
— Това не е еволюция, а подранила цивилизация.
Нортън смръщи вежди. Такава внезапна горчивина рядко се появяваше в гласа на Джеф.
— Май изведнъж ти загорча в устата, а?
Брат му въздъхна.
— Какво да ти кажа? Ако поработиш достатъчно в „Човешката цена“, душата ти рано или късно започва да корозира. Работата е там, че вариант тринайсет, изглежда, върви в комплект с генетична предразположеност към харизматична доминация, която се проявява на нива, с които ние останалите не сме се сблъсквали от двадесет хиляди години. Все едно се разхождат под ръка с емоционален водовъртеж, който разкъсва на парчета всеки озовал се в обсега му. Жените изпитват неустоимо сексуално привличане към тях, мъжете ги мразят и в червата. Слабите и податливите на чуждо влияние хукват по свирката им и са готови на всичко за своя кумир. По-агресивните отвръщат на удара. Останалите просто ги мразим мълчаливо, но не смеем да направим нищо по въпроса. С две думи, става въпрос за такава сила на личността, че ако някое от тези момчета се кандидатира за избираем пост, буквално ще размаже конкуренцията. Политическият еквивалент на продуктите с марка „Марстех“, победители с доживотна гаранция. Защо, мислиш, Якобсен искаше да бъдат вкарани в лагери и подложени на химическа кастрация? Защото според него, ако бъдат пуснати на воля сред населението, в рамките на две десетилетия ще оглавят управлението на всяка демократична държава на планетата. Ще преустановят демократичните процеси и ще заличат, всичко, постигнато през последните две столетия от феминизираното гражданско общество. И наново ще се вградят в човешкия генотип, ще се размножават като зайци, защото всяка хетеросексуална жена е неспособна да устои на мъжественост като тяхната. — Джеф кривна устни в горчива усмивка. — Ние, останалите, просто не можем да се сравняваме с тях. Именно това те тревожи, нали, братле?
Нортън махна с раздразнение.
— Не, не това ме тревожи. Тревожи ме, че Марсалис ще ни съдейства, докато приспи бдителността ни, а след това ще си плюе на петите. И още повече ме тревожи, че партньорката ми, изглежда, си затваря очите за тази конкретна опасност и дава на Марсалис излишна свобода точно когато най-малко можем да си го позволим. Така че въпросът ми е доколко мога да разчитам, че Севги Ертекин няма да прецака работата, докато е под въздействието на онзи тип.
— Как се справя засега?
— Не знам. Но в момента е в Истанбул с него, за да провери следа, която той измъдри кажи-речи от нищото. Заминаха вчера, а още не се е обадила.
— В екзотичния Истанбул, казваш?
— О, я млъкни.
Джеф сдържа широката си усмивка.
— Извинявай, не можах да устоя. Виж, Том, на твое място не бих си загубил съня, ако нещата са такива, каквито ми ги описваш. Много е вероятно, че на някакво ниво тя си умира да изчука този тип…
— Супер.
— … но желанието да чукаш някого до смърт не винаги означава, че си готов да изключиш собствения си мозък. Имам предвид, че… бонобосите например са нещо подобно. Те притежават необичаен женски сексапил, способен да взриви сексуалната система на всеки средностатистически мъж като спринцовка кокаин, но…
— Да де, кой го знае по-добре от теб.
Джеф млъкна и го погледна с укор.
— Джеф, вече ти се извиних за шегата с Истанбул. Не се заяждай с мен, става ли? Исках да кажа, че както виждаш, не съм тръгнал да напускам Меган и децата заради Нюинг, нали? Развод, който ще ме отдели от Джак и Луиза, може би и съд за нарушаване на професионалната етика — не бих поел такъв риск само защото съм луд по някаква генномодифицирана катеричка. Нещата, които изброих, са важни за мен, и се опитвам да ги балансирам с онова, което ми дава Ню. И успявам, Том. Държа нещата под контрол и получавам най-доброто и от двата свята. Вярно, имам проблем с пристрастеността, в моя случай — пристрастеността ми към бонобоси. Но се справям. Това правиш и ти — бориш се със слабостите си. Поемаш натиска. Ако жената, за която ми говориш, наистина е професионалист, ако се отнася сериозно към работата си, знае коя е и какво иска, то няма причина да не си направи сметка на плюсовете и минусите и да не действа според резултата от уравнението. Ако не друго, има неоспорими данни, че жените по принцип се справят по-добре с това, така че тя има генетично заложена преднина, на която да се опре. Е, не казвам, че бих изпрал на ръка чаршафите на който там истанбулски хотел ги е приютил в момента, но…
— За Бога, Джеф!
Джеф разпери ръце.
— Съжалявам, братле. Искаш да те успокоя, да ти кажа, че теренът е чист и можеш спокойно да пробваш манхатънския си чар върху тази жена? Не мога. Но ако се тревожиш дали тя ще устиска професионалния си контрол над нещата — за това не бих се притеснявал.
Поседяха мълчаливо. Да остави на брат си последната дума за Нортън беше един вид поражение.
— Добре де, а за онази истанбулска следа какво ще кажеш? Не, сериозно. Тя няма нищо общо с настоящото ни разследване, появи се ей така. Някаква друга тринайска, която европейците интернирали в Турция и която можело да се е познавала някога си с някакъв перуански гангстер, който можело да има връзки с хората, които може би са уредили бягството на нашия ренегат от Марс. Трябва ли да приемам всичко това за чиста монета? Твърде много неизвестни има в това уравнение.
Джеф се загледа през прозореца.
— Може би наистина има — каза разсеяно. — Тринайските не мислят по начина, по който мислим ние, синаптичните вериги в мозъците им са свързани различно. По-екстремните проявления на тази разлика ние бързаме да осъдим като параноя или асоциално поведение. Често обаче разликата се проявява като различен поглед върху дадена ситуация. Точно затова. АГЛОН наема хора като този твой Марсалис. В известна степен затова и аз те посъветвах да го измъкнете от Флорида и да го наемете. За да си осигурите достъп до тази различна гледна точка. — Метна му неочаквано студен поглед. — Не си казвал на никого, че идеята е била моя, нали?
— Разбира се, че не съм.
— Сериозно? Дори на бившата полицайка, която така ти е влязла под кожата?
— Обещах ти, Джеф. Аз спазвам обещанията си.
— Добре тогава. — Брат му затвори очи и притисна с палец и показалец клепачите си за миг. — Извинявай. Бях груб. Не трябваше да си го изкарвам на теб, но в момента съм адски скапан. Тази моя работа и в най-спокойни времена е като да ходиш по въже на пет метра над манежа, а сега времената не са от спокойните. Само някой да чуе, че директорът на фондация „Човешката цена“ дава неофициални съвети на служител от КОЛИН по въпроси, свързани с генно подобрени индивиди, и бързо-бързо ще трябва да си търся нова работа. Цялата оная простотия за конспирация между Ръба, Китай и Марс ще се раздуха пак и финансирането ни ще изчезне яко дим. Не стига, че приемаме бегълци от черните лаборатории на територията на Ръба и им даваме гражданство, но ако се разчуе, че имаме пръст в освобождаването на опасни генетични варианти от затвора… Това ще е последната капка.
— Добре де. Казах ти вече, успокой се. Никой не знае. — Нортън усети непривично стягане в гърлото. — Оценявам помощта ти, Джеф. Може би не винаги го показвам, но наистина е така.
— Знам — каза Джеф и се ухили. — Грижа се за теб, откакто ходеше прав под масата. Нали затова са батковците. Поредният пример за генетична предразположеност.
Нортън поклати глава.
— Работата наистина започва да ти се отразява зле, Джеф. Защо просто не кажеш, че те е грижа за мен?
— Нали точно това казах. Обичта към братята и сестрите е генетично обусловена. Знаех го и преди да започна работа за фондацията.
Образът на Меган се появи изневиделица в главата му. Дълги загорели крайници, лунички и усмивка, слънцето в очите и косата й. Споменът си проби път до повърхността и замъгли за миг зрението му. Сякаш в-форматът и Джеф внезапно бяха запратени в неясната далечина. Едва чу собствения си глас.
— А съперничеството между братя и сестри? Откъде идва то?
Джеф сви рамене.
— Пак от гените. В основата си всички тези неща са генетично обусловени. Като оставим настрана екстразомите, същността ни е изградена върху една или друга основна генетична предразположеност.
— И това е твоят начин да оправдаеш забежката си с Нюинг.
Лицето на Джеф се изопна.
— Вече водихме този разговор и добре помня, че ми беше неприятно. Не оправдавам забежката си с Ню. Но разбирам откъде идва. Това са две съвсем различни неща.
Нортън остави спомена за Меган да избледнее.
— Да, добре. Извинявай, че пак те подхванах за това. И аз съм подложен на огромно напрежение в момента. Трябва да се оправям със собствените си генетични предразположения, нали се сещаш?
— Това всички го правим — тихо каза брат му. — Тринайска, бонобо или най-обикновен човек. Рано или късно всички трябва да се изправим лице в лице с онова, което дебне в телата и умовете ни.
25.
Утрото дойде, прошарено от звуците на уличното движение по Мода Кадеси и от детска врява. Ярка, коса слънчева светлина по стената на стаята, в която беше легнал, и неохотното заключение, че точно под прозореца му има училищно игрище. Измъкна се от леглото и тръгна да търси банята, като междувременно се натъкна на похъркващата Ертекин. Спеше просната по гръб с полуотворена уста, дългокрака и великолепно неелегантна в избелялата тениска с логото на нюйоркската полиция, увъртяла се в чаршафите, едната й ръка обгърнала възглавницата. Той поспря да се възхити на гледката, после си тръгна на пръсти, откри банята и се зае да изпразни пълния си до пръсване мехур. Слаб махмурлук ръчкаше ръждиво слепоочията му. Очаквал, беше да е много по-зле. Пъхна глава под чешмата.
Остави Ертекин да спи, отиде в кухнята и откри поостарял модел мениджър-покупки, вграден до панела на отоплителната система. Поръча хляб и гевреци, понеже не знаеше кое предпочита Ертекин, мляко и някои други дреболии. Намери в един шкаф неотворен пакет кафе — земна реколта, немодифицирано — и кафеварка средиземноморски тип на кухненския плот. Включи котлона, сложи кафеварката и тя тъкмо започваше да гъргори обещаващо, когато доставката на поръчаните за закуска продукти оповести със звън пристигането си при входната врата долу. Карл отвори по домофона, прие продуктите, после намери един видеотелефон и го занесе на кухненската маса. Взе един геврек, наля си кафе и се зае да открие Стефан Неван.
Отне му известно време.
Дежурният офицер в централното управление на лагерите за въдворяване му беше непознат, не можеше да използва и положението си в АГЛОН, защото личните му оперативни кодове бяха изтекли преди половин година. Не помогна много и позоваването на приятели. Успя все пак да си уреди прехвърляне към един от офицерите в самия лагер — Батал Явуз, стар приятел, който очевидно си заработваше по нещо допълнително с извънреден труд. Свърза се с лагера, но му казаха, че Батал е излязъл на патрулна обиколка и не отговаря на радиото си. Жената, с която разговаряше, можела само да предаде съобщение, ако желаел да остави такова. Какво да…
— Просто му кажете, че е гадно развратно копеле и че една голяма лоша тринайска ще долети и ще му открадне жената, ако не ми си обади.
Лицето на екрана се изчерви.
— Едва ли точно…
— Не, сериозно. Това е съобщението. Благодаря.
Звуци откъм коридора. Карл прекъсна разговора и отхапа от геврека. Откри, че устата му сама се е извила в неканена усмивка, и побърза да я прогони. Ертекин влезе в банята, после се върна в спалнята — поне доколкото можеше да се съди по звуците — и за миг Карл си помисли, че е решила да си легне пак. После откъм коридора пак се чуха стъпки. Той се наведе назад на стола си да я види през вратата на кухнята. — Чудеше се дали още е с онази тениска. Разсеяно отбеляза, че махмурлукът му е на път окончателно да изчезне.
Беше се облякла. Косата й стърчеше несресана, лицето й се беше зачервило — сигурно се беше плискала със студена вода; беше и здравата намусено.
— Добрутро. Наспа ли се?
Тя изсумтя, после събра сили да попита:
— Какво правиш?
— Работя. — Посочи телефона. — Чакам да ми се обадят във връзка с Неван. Защо, ти какво си помисли? Че ще ти избягам веднага щом алкохолното опиянение те извади от строя? Понеже съм вероломно и егоистично копеле с разбъзикани гени?
— Не ме е извадило от строя никакво опиянение.