— Да бе, значи си си изпуснала чашата, докато си давала почивка на уморените си очи. Така или иначе, реших, че си приключила с пиенето, затова отидох да си легна. Как ти е главата?
Погледът й беше достатъчно красноречив.
— В кафеварката има още кафе, но сигурно е изстинало. Мога да…
Телефонът изчурулика. Карл вдигна вежда и натисна копчето. Ертекин тръгна към кафеварката, а той сведе очи към екрана. Образът се появи зърнест и с известно закъснение заради прехвърлянето. Широк ъгъл към пустинен пейзаж, гледан през напластени с прах предно и странично стъкло на високопроходим патрулен джип. Батал Явуз зад волана, пълното му лице изопнато в невярваща физиономия.
— Карл? Няма начин да си ти бе, човек!
— Очевидно има.
— Нали те държаха в някакъв джизъслендски затвор. Ди Палма ни каза. Настъпил си бил някого по мазола и щели да те държат за неопределено време без официално предявени обвинения. Как успя да се измъкнеш?
— Аз от Марс се измъкнах, Батал. Сериозно ли мислеше, че онези нещастници в Джизъсленд ще ме увардят?
— Де да знам. Те са натрупали богат опит в задържането за неопределено време. Шибани варвари.
От другата страна на масата Севги Ертекин изсумтя.
Карл й метна въпросителен поглед. Тя само сви рамене и отпи от кафето си.
— И по какъв повод си в Истанбул? При нас ли ще идваш?
— Едва ли ще ми остане време, Батал. Надявах се обаче, че ти ще можеш да ми направиш една услуга.
Когато затвори, Ертекин още седеше сгърбена на стола от другата страна на масата и май се опитваше да пробие дупка с поглед в дъното на чашата си. Той я изгледа любопитно.
— За какво беше това?
— Кое?
Той изимитира сумтенето й.
— Това.
— А, да. Просто ми стана смешно турчин да обижда някого на варварство.
— Е, човекът говореше за Джизъсленд.
— Няма значение. — Тя изправи гръб. — Виж, Марсалис, баща ми неслучайно е напуснал тази страна. Неговият баща и чичо му загинали на онзи шибан площад само защото военната клика изведнъж решила, че свободата на словото е започнала да излиза от контрол. Вие, шибаните европейци, се имате за нещо по-така със светската си власт и мекото си управление, и шибаните си възмекички специални сили, за които никой не иска да говори. Но в крайна сметка…
— В крайна сметка — прекъсна я той малко грубо, защото Батал му беше приятел, а той нямаше много приятели, — Турция все още е непокътната. И тук си имаха фаза на религиозната психоза и проблем с побеснели патриоти-догматици. Но успяха да преодолеят кризата. Онези от тях, които останаха в страната си, вместо да се окопаят във фундаменталистки идиотизъм или просто да избягат в някое уютно пристанище от другата страна на океана. В крайна сметка те промениха нещата и опазиха страната си цяла.
— Да, с цената на щедро и също толкова съмнително финансиране от страна на заинтересовани европейски сили, както чувам.
— Което не обезсилва факта, че Джизъсленд си е едно варварско общество, с което ти нямаш нищо общо, така че какъв, по дяволите, ти е проблемът?
Тя на свой ред го изгледа гневно. Карл въздъхна.
— Виж. И мен ме боли главата, ясно? Защо не поговориш с Батал, когато дойде тук? Каквото знам за местната история, го знам от него. Преди да се премести на тази работа, е преподавал в един затвор, така че познава материята. Докторската му дисертация е върху подобията между Турция и старите Съединени щати. Оказва се, че приликите са повече, отколкото се виждат с просто око. Поговори с него.
— Мислиш, че ще дойде тук?
— Ако Неван дойде, някой ще трябва да го ескортира. А не вярвам Батал да пропусне намалението и да се види с аверите си от истанбулските кафенета за чужда сметка. Да, ще дойде.
Ертекин изсумтя пак.
— Ако Неван дойде.
— Нямай грижа за Неван. Дори само фактът, че го моля за помощ, е напълно достатъчен. Направо ще си умре от кеф.
— Или пък ще те отреже и пак ще си умре от кеф.
— Възможно е. Но ще дойде тук, за да го направи лично. Лице в лице, за да се наслади на физиономията ми. Освен това Карл разпери ръце и я удостои с крива усмивка — едва ли ще има друга възможност през следващите десетина години да се измъкне за малко от лагера.
Тя кимна бавно, като човек, който обмисля някаква нова идея. Все така забила поглед в кафето. Обзе го внезапното и неприятно усещане, че въпросната идея няма много общо с казаното от него.
— От друга страна — каза Ертекин, — няма основателна причина да идват тук. Спокойно можем ние да отидем при тях, нали? — Вдигна рязко поглед и го закова на лицето му. — В лагера.
Стреляше слепешката, но уцели.
— Да, бихме могли — отговори той, достатъчно спокойно. — Но и двамата ни мъчи махмурлук, а и на мен гледката тук ми харесва. Така че защо да се разкарваме дотам, когато може той да дойде при нас?
Тя стана от масата и го погледна отвисоко.
— Да бе.
За миг Карл си помисли, че ще задълбае в темата, но тя само се усмихна, кимна още веднъж и го остави да си седи в кухнята сам, ако не се броеше компанията на спомените му за лагера и мъжете, които беше върнал там.
Още седеше на масата, когато Неван се обади.
26.
— Знаеше, че ще дойда, а?
— Да.
Неван дръпна от цигарата си, издиша дима през устата и го пое отново през носа.
— Друг път си знаел.
Карл вдигна рамене.
— Както кажеш.
— Искаш ли да знаеш защо дойдох?
— Ами, да.
Французинът се ухили и се наведе през масата като за задушевна раздумка.
— Дойдох да те убия, марсианецо.
Зад стъклената витрина на ресторанта залезът разкървавяваше небето над Мраморно море. Разкъсан облак с тъмни съсиреци. Карл срещна погледа на Неван и го задържа.
— Много оригинално.
— Е. — Неван се облегна назад и сведе очи към масата. — Старите, генетично заложени ни причини понякога са най-добрите, нали знаеш.
— Затова ли се опита да убедиш Манко Бамбарен да ти отстъпи парче от баницата? По генетично заложени причини?
— Ако така предпочиташ. Беше си въпрос на оцеляване.
— Да, оцеляване като преживно.
Неван вдигна поглед. Карл разпозна потиснатия боен импулс, стрелнал се по нервите на едната му ръка. Като повечето тринайски, французинът беше физически силен, с широки рамене и гръден кош, с дълги крайници и атлетична мускулатура, главата — голяма и ъгловата. При Неван обаче незнайно как обемът се беше свил до ненатрапчива ядка от потенциал. Беше отслабнал от последната им среща и сега носът и скулите му сключваха остри ъгли с плоскостите на лицето му. Присвитите сиво-зелени очи се бяха размътили от гняв, а появилата се със закъснение усмивка повече приличаше на бавно и заплашително озъбване. Преди три години в Куско реакциите му бяха светкавични — Карл прибегна до мрежата, за да го надвие. Ако сега Неван му скочеше през масата, щеше да е като удар с камшик, като змийска атака.
— Якето ти не струва. Какво е, последен писък на затворническата мода?
Карл сви рамене.
— Сувенир.
— Това не е извинение. Колко ти струва?
— Почти четири месеца.
Кратка пауза. Французинът вдигна вежда.
— Виж ти, виж ти. Какво стана, изтече ти лицензът ли?
— Не, лицензът ми си е наред.
— Още си в същия лайнян бизнес, а? — Неван издуха облак дим през масата. — Още ловиш братята си по поръчка на хората?
— О, моля ти се!
— Няма да е само заради мен, да знаеш, марсианецо.
— Какво?
— Като те убия. Няма да е само заради мен. Имаш голям фенклуб в лагера. Едва ли може да ги вини човек, нали? Ако те убия и разберат какво съм направил… — Неван се прозя и се протегна доволно, отърси бойната готовност от мускулите и нервите си. — Повече няма сам да си купувам цигарите, това поне е сигурно.
— Аз пък си помислих, че ще ги е яд, дето не са ме убили лично.
Французинът размаха ръце.
— И отмъщението си има ограничения. Няма как всички да те убият, а понеже са затворени като добитък, на практика никой не може да те убие. В лагера се научаваш на специфичен вид мъдрост — радвай се на малкото, защото е повече от нищо.
— И какво, трябва да се чувствам виновен за това ли?
Вълчата усмивка се върна.
— Чувствата са си твои, марсианецо. Въргаляй се в тях както си искаш.
— Всички те са имали своя шанс, Стефан. Всички вие. Можели сте да отидете на Марс.
— Мда, явно там има и друго освен червени скали и шлюзове. Видях рекламите по пътя насам. — Неван докосна с нокът ракиената чашка на масата пред себе си. Още не беше отпил от нея, не беше докоснал и платото с мезета между двамата. — Звучи страхотно. Направо не знам защо си се върнал.
— Спечелих лотарията.
— О, да бе, забравих. Супер. Толкова е забавно на Марс, че всички всеки месец си купуват билетче с надеждата, че ще спечелят и ще се махнат оттам.
Карл сви рамене.
— Не съм казвал, че е рай. Казах, че е възможност.
— Глупости. Самият ти си се върнал не защото си спечелил нещо си, а защото на Марс е гадно да се живее. — Неван издуха нов облак цигарен дим през масата. — Някои от нас стигнахме до същия извод и без да прекосяваме космоса.
— Когато те открих, ти кроеше планове как да прекараш остатъка от живота си на алтиплано. Там е същото като на Марс, само с по-силна гравитация.
Неван се подсмихна.
— Така казваш ти.
— Защо да те лъжа?
Уличните лампи започнаха да се включват по протежение на крайбрежната алея. Севги Ертекин и Батал Явуз седяха на високи столчета пред един павилион за боза на десетина метра по-надолу. Отпиваха от чашите и очевидно се разбираха добре. Ниван кимна към тях и попита:
— Коя е мацката?
— Не, не съм му партньор — каза Севги, едвам удържаше остротата в тона си. — Временно сътрудничество, нищо повече.
— Добре, извинявай. Моя грешка. Просто двамата изглеждате някак, сещаш се…
— Някак как?
Явуз сви рамене.
— Ами, свързани един вид. Което е необичайно за Марсалис. Той е необщителен дори за тринайска. А с такива като него по принцип е трудно да се сближиш.
— Аз ли не знам.
— Мда. Дано не прозвуча като онези откачалки от „Чистата раса“, но вече десетина години работя в лагера и мога да кажа, че ако човек търси извънземни, други не му трябват.
— Чувала съм да казват същото за жените.
— От мъже, нали? — Явуз сръбна шумно от бозата и се ухили. Излъчваше някаква бодрост в привечерния сумрак и жълтеникавото осветление на павилиона. Пълното му, загоряло от слънцето лице говореше за добро здраве, а под пуловера му се очертаваше малко коремче, което той, изглежда, носеше с гордост. Животът в еврозоната на АГЛОН явно му се отразяваше добре. Косата му беше рошава по професорски, а очите му грееха весело с отразена светлина. — Естествено. Вие и ние и разликата в матриците ни.
— „Вие и ние?“
— Шегувам се, разбира се. Но така, както генетичните матрици на мъжете и жените са различни — Явуз посочи с палец през рамото си към осветения ресторант и двамата мъже, седнали един срещу друг на маса до прозореца, — така онези двамата са различни от теб и мен.
— Но са малко по близки до „вас“ все пак, нали? — кисело подхвърли Севги.
Явуз се изкиска.
— Добър аргумент. По тестостерона, готовността за насилие и принципната неохота към съпричастие може и да приличат повече на нас. Мъже са все пак. Но пък никой не се е опитал да създаде жена тринайска, нали?
— Поне доколкото ни е известно.
— Поне доколкото ни е известно — повтори той и въздъхна. — Доколкото аз знам, именно готовността за насилие и неохотата към съпричастие са били качествата, които изследователите са се надявали да подсилят. И едва ли е изненадващо, че са предпочели мъжкия вариант.
За миг погледът му се плъзна над рамото й към водната шир.
— Понякога ме досрамява, че съм мъж — тихо каза той.
Севги се размърда на столчето. Обхвана с две ръце чашата с боза. Говореха на турски. Нейният беше поръждясал от липса на употреба и по някаква причина, заради асоциация с детските пакости и следващото ги мъмрене може би, това „досрамява ме“ придаваше допълнителна тежест на казаното от Явуз.
— Искам да кажа — продължи той, все така без да я поглежда, — че оценяваме степента на цивилизованост на дадено общество според това какъв е процентът на женско участие в управлението му. Боим се от обществата, в които жените все още нямат достъп до властта, и с основание. Когато разследваме тежко престъпление, винаги приемаме, че извършителят най-вероятно е мъж. Пак с основание. Появят ли се признаци за мъжка социална доминация, ги тълкуваме като предвестници на беди и страдание, защото в крайна сметка проблемът на света са мъжете.
Севги стрелна с поглед витрината на ресторанта. Стефан Неван говореше и жестикулираше енергично. Марсалис го гледаше спокойно, преметнал ръце през облегалката на стола си и леко килнал глава. Но въпреки тази разлика в поведението им около двамата припукваше еднакво напрежение. Еднакво усещане за сурова сила. Дали някой от тях би си признал, че изпитва срам, от каквото и да било? Едва ли.
Дълбоко в корема й, въпреки напъните на здравия разум, нещо се приплъзна и я заля топлина. Пак усети, че се изчервява, този път по-силно. Изкашля се и побърза да каже:
— Мисля, че има и друг начин да се погледне на това. Имам една приятелка в Ню Йорк, Мелтем. Тя е имам. Според нея е въпрос на стадии в социалната еволюция. Ти си мюсюлманин, нали?
Явуз изду бузи и се усмихна.
— На теория.
— Та Мелтем казва… тя също е туркиня, е, американка от турски произход по-точно, и е вярваща, разбира се, но…
— Да — проточи Явуз. — Последното върви с работата, предполагам.
Севги се засмя.
— Вярно Само че Мелтем е суфист-феминист. Учила е при Назил Валипур в Ахваз преди отцепването. Чувал ли си за школата на Рабиа?
Той кимна.
— Чел съм нещо за тях. Онова с Ибн Идрис, нали? Поставят под въпрос всички авторитети след Пророка.
— Е, Валипур наистина цитирала Идрис, но черпела вдъхновението си от самата Рабиа Басри и твърдяла, че нейната интерпретация на религиозния дълг като религиозна любов е, ъъ… ами… че е прототип на феминисткия прочит на исляма.
И млъкна сконфузено, сякаш изведнъж се беше видяла и чула отстрани. Не беше свикнала да говори за такива неща, рядко стъпваше в джамия, а напоследък съвсем не стъпваше, просто не й оставаше време. Последно беше разговаряла с Мелтем малко след като Етан умря. Таеше твърде много гняв към един бог, в който уж вярваше, но не съвсем, гневеше я безразличието му към всеки, направил грешката да застане на негова страна.
Но Батал Явуз само се усмихна и отпи от бозата си.
— Звучи интересно, погледнато от този ъгъл, признавам — каза той. — И как тази твоя приятелка съвместява ислямския си феминизъм с всичките противоречащи му текстове в Корана?
Севги се намръщи. Турският й не беше на висотата на такива сложни разговори.
— Ами, според нея ставало въпрос за цикли. В рамките на историческия контекст мъжкият цивилизационен цикъл е трябвало да дойде първи, защото мъжката сила е била задължително условие за самото възникване на цивилизацията. За да има закони, изкуство и наука, първо трябвало да се появят уседнали селскостопански общества и нетрудова в класическия смисъл на думата прослойка, която да създаде въпросните закони, изкуство и така нататък. Само че такъв вид общество можело да бъде наложено единствено със сила, и то доста брутално според съвременните ни стандарти.
— Така е. — Явуз кимна към двете тринайски в ресторанта отсреща. — И като начало е трябвало да разкарат онези момчета.
— Тя е клиентът. — Карл взе вилица и набоде парче патладжан от платото с мезета. — Няма ли да хапнеш?