По едно време Ертекин му зададе очевидния въпрос:
— Кога разбра, че Неван ще ти скочи?
Той сви рамене.
— Когато ми го каза. Няколко минути след като с Батал ни оставихте сами.
— Защо не ни повика?
— Ако го бях направил, той щеше да ме нападне веднага. Без да съм научил нищо.
Известно време вървяха в мълчание. Кооперациите се издигаха над тях, балконите бяха окичени с цветя в сандъчета, някои току-що полети, ако се съдеше по мокрите петна върху тротоарите. На един калкан имаше стенно пано с образа на Ататюрк, с проницателен поглед, гладко чело и внушително присъствие, над главата му се кипреше цитатът, който Карл беше виждал и при другите си посещения в Турция, толкова често, че се беше запечатал в паметта му. Ne Mutlu Turkum Diyene — Щастие е да се нарека турчин. Впоследствие някой се беше изкатерил по калкана, навярно с „геконски“ ръкавици, и беше нарисувал до устата на Ататюрк балонче, като онези в комиксите, и надпис в него с черен спрей на турски, който Карл не успя да разчете.
— Какво пише? — попита той.
Тя сбърчи чело, търсеше точния превод.
— Ами… „Мъжката плешивост — по-голям проблем, отколкото изглежда на пръв поглед.“
Карл се загледа в твърде високото чело на националния герой и се засмя.
— Не е лошо. Мислех, че е някакъв ислямистки призив.
Тя поклати глава.
— Фундаменталистите нямат чувство за хумор. Щяха само да обезобразят лицето му.
— А ти?
— Това не е моята страна — безизразно каза Ертекин.
На балкон на втория етаж пред тях възрастен мъж стоеше облегнат на парапета, пушеше лула и зяпаше улицата. Карл срещна погледа му, докато минаваха отдолу, и старецът кимна любезно за поздрав, после очите му се лепнаха отново върху жената до него. Карл я изгледа косо на свой ред — линията на носа и челюстта, рошавата коса. Погледът му се плъзна надолу към непокорните хълмчета на гърдите й, които избутваха настрани предниците на якето.
— И измъкна ли нещо полезно от Неван в крайна сметка? — Не беше сигурен дали е усетила, че я зяпа, но гласът й прозвуча неспокойно, сякаш беше задала въпроса си само за да отклони вниманието му в друга посока. Карл заби поглед в паважа.
— Не съм сигурен — каза предпазливо. — Мисля, че трябва да си поприказваме с Манко Бамбарен.
— В Перу?
— Ами, едва ли ще приеме покана без предизвестие да ни гостува в Ню Йорк. Така че да, ще трябва ние да идем при него. Ако не друго, това ще го поласкае. И ще е спокоен, защото ще сме на негова територия.
— И на твоя, нали? — Стори му се, че се усмихва. — Идеята е да духнеш към платата и да ме зарежеш да се оправям сама?
— Ако исках да те зарежа, Ертекин, отдавна да съм го направил.
— Знам — каза тя. — Пошегувах се.
— Разбрах.
Стигнаха края на пресечката и завиха в унисон наляво, за да избегнат сляпата улица вдясно. Карл така и не разбра дали тя избра посоката и той я последва, или обратното. На стотина метра пред тях улицата свършваше със стръмен гол баир с мръсни стъпала от бял всемент и странна табела, на която имаше само една дума — „Мода“. Заизкачваха се мълчаливо.
— Онзи ограничител — задъхано каза тя, когато най-сетне изкачиха стъпалата. — Знаел си, че Неван е с ограничител.
— Не се бях замислял. — Сега се замисли. — Да, сигурно съм знаел, че няма да го пуснат извън лагера без ограничител. Това е стандартна процедура.
— Но той въпреки това се опита да те убие.
— Е, ограничителите действат бавно. Нужни са двайсетина минути, докато прережат напълно крайника. Вярно, бих могъл да го докопам, докато се боричкаме, и да го задействам, но докато се занимавам с това, нашият Стефан щеше да ми забие ножа в ребрата. — Той млъкна, превърташе наум сблъсъка. — Или в окото.
— Не това имах предвид. — Имаше нещо неустоимо в горещия гняв, с който му се сопна, нещо в тона й, което подръпна струна в долната част на корема му и причини масивен оток по дължината на пениса му.
— Какво тогава?
— Знаел е, че рискува да загуби стъпалото си, да не говорим, че е можело да умре от кръвозагуба, докато се опитва да избяга. И въпреки това се опита да те убие.
На върха на езика му беше да я попита: „Ти напълно ли си сигурна, че си имала гадже тринайска, ама истинска тринайска?“. Стисна зъби и продължи напред. Скромни генномодифицирани тополи издигаха умалените си снаги от квадрати, прорязани на равни интервали в плочника от едната страна на Мода Кадеси. Клоните им насичаха светлината на уличните лампи и хвърляха по тротоара мека мозайка от светлини и сенки.
— Виж — бавно каза той, обмисляше думите си в движение. — Първо, Стефан Неван нямаше намерение да бяга. Дойде да ме убие, и толкова. Ние, генетичните воини, умеем да се съсредоточаваме върху този род неща. Ако беше успял да ме затрие, щеше да остане на мястото си кротък като джизъслендска домакиня, докато вие с Батал пристигнете, а след това щеше с най-голямо удоволствие да се върне в лагера.
— Но това е адски тъпо! — избухна тя.
— Така ли мислиш? — Този път Карл спря и се обърна към нея. Усещаше как собственият му контрол изскубва котвата си, как емоциите се прокрадват в гласа му, макар че доколко беше заради случилото се и доколко заради Севги, която… Устата му се изпълваше със слюнка само като я гледаше как стои, окъпана в светлосенките на уличните лампи, със стърчащи кичури и широка изразителна уста, с напиращите под тъмния пуловер гърди, полюшването на стегнатите в протрити дънки хълбоци и тези дълги-дълги крака, нищо че ботушите й бяха с равна подметка. — Аз вкарах Неван в лагера. Беше на свобода, а аз го върнах там, откъдето никога няма да излезе, освен като спънат кон като днес. Никога няма да има деца, нито да прави секс с друга жена освен с платените лагерни курви или някоя служителка на АГЛОН, тръгнала на лов за силни усещания. Знае и точното място, където ще умре, плюс-минус две хиляди квадратни километра. Помисли за това и после се запитай дали не си струва риска да загубиш едното си стъпало — което така или иначе ще му заменят с биовъглеродна протеза, каквато му се полага по закон, — запитай се дали не си струва да платиш такава цена за смъртта на човека, който те е вкарал зад оградата.
— А струва ли си да умреш за това?
— Забравяш нещо — в Европа няма смъртно наказание, дори за тринайска.
— Исках да кажа, че ти можеше да го убиеш.
Карл вдигна рамене.
— Можеше и това да стане. Но забравяш и друго — че Неван е бил войник. Убий или теб ще те убият е нелошо резюме на служебната му характеристика.
Тя го погледна в очите.
— Щеше ли да го убиеш? Ако не бяхме дошли навреме?
Погледна я втренчено за миг, после, бързо като при свиването, скъси разстоянието помежду им и я прегърна през кръста. Стъпалата й пристъпиха върху паважа, тя се изви назад и вдигна ръка. За част от секундата Карл си помисли, че ще го удари, но после пръстите й се свиха около ревера на якето му и лицето му се озова на сантиметри от нейното. Тя захапа долната му устна, после пъхна език в устата му. Издаде мек гърлен звук, когато другата му ръка обхвана, гърдата й, и го дръпна в тъмния вход на най-близката кооперация.
Беше също като мрежата — мощен прилив на кръв и мускулно напрежение. Той задърпа дрехите й, разкопча дънките й и ги смъкна до коленете, после мушна ръка в бикините отдолу. Тя ахна: вече беше мокра. С другата си ръка Карл дръпна нагоре пуловера й, вдигна го над гърдите и свали пипнешком едната профилираща чашка. Гърдата изпълни ръката му. Той зарови лице в плътта, сякаш пиеше вода от шепа. Устата му засмука силно и жадно зърното. В капанчето на памучните й бикини и вътрешната страна на бедрата й пръстите му си пробиха път през влажната плът. Тя потръпна и посегна замаяно към издутата буца в панталоните му, след кратко усилие успя да хване с две ръце колана му и да го отвори. Той скочи, втвърден до пълна ерекция. Тя се изсмя, кратко и гърлено, когато установи дължината на пениса му, после плъзна леко пръсти по долната му страна.
Четири месеца в джизъслендски затвори и нищо женско, което да докоснеш. Усети как се хързулва неспасяемо по дългия стръмен склон, отдели с усилие на волята уста от зърното й, клекна, без да вади другата си ръка от гащичките й, и се опита да свали единия й ботуш. Тя разбра какво се опитва да направи, засмя се пак и тръсна нетърпеливо крака си, за да му помогне. Уви, ботушът остана на мястото си. Тя тръсна пак крак и неволно го удари с коляно в лицето. Той изръмжа и тръсна глава.
— О, по дяволите, извинявай. — Тя спря и се наведе към него. Пръстите му се изхлузиха влажни. — Виж, спри за миг, чакай.
Извъртя се, почти като джудист по време на схватка, изправи го и го притисна към стената на своето място. Изхлузи ръце от якето си, хвърли го на топка в краката му и коленичи отгоре. Вдигна глава към него, колкото да му метне широка усмивка, после я сведе над члена му и го пое в уста. Загали го с пръсти. Устата й се задвижи. Той прилепи ръце до тъмната стена, със свити пръсти, сякаш можеше да изстърже всемента с нокти. Помисли си: ето, това е то; яхна мига, но нещо беше заяло в него и машинката не тръгваше. Възбудата постепенно намаля, на косъм от обсега му.
Тя усети промяната, издаде приглушен въпросителен звук и се хвана сериозно на работа, с уста и пръсти. Карл усети как поема отново по параболата, но знаеше, че и този път няма да стигне върха. Пръстите му се отпуснаха, ръцете му увиснаха безпомощно. Втренчи поглед в сенките.
— Хей — тихо каза тя.
— Виж, аз…
— Не, ти виж. — Тонът й не търпеше възражение, така че той сведе поглед надолу и я видя да му се усмихва лукаво. С лявата си ръка Севги повдигна и събра голите си гърди. Стисна здраво пениса му с другата си ръка и плъзна върха му напред-назад между гърдите си. Карл усети как нещо се срива в гърдите му. Тя се усмихна отново, наведе глава и се изплю върху главичката на пениса му, после, като го стискаше все така силно в основата, мушна влажната плът между гърдите си и започна да го трие там, навън-навътре, навън-навътре, още десет или двайсет секунди, преди разбеснелият се в него огън да си намери отверстие, вече без засечка, без спиране…
И навън.
Издаде звук като удавник, когото след дълга борба са издърпали обратно в лодката, същия звук като в деня, когато „Фелипе Суза“ прие първия сигнал от спасителния кораб, после отпусна гръб на стената и се плъзна надолу, все едно го бяха простреляли. Усети как лепкавите й пръсти го пускат, видя я да посяга към якето си и протегна ръка.
— Чакай.
— Трябва да тръгваме, стана…
— Никъде няма да ходиш — пресекнато каза той. — Стани.
Изправи я до стената, като преди, и коленичи на свой ред, плъзна ръце по вътрешната страна на бедрата й, раздалечи ги, дръпна встрани дъното на гащичките й и зарови дълбоко език в нея.
Направи го отново в апартамента, този път на леглото, където я беше видял да спи сутринта. Пъхна докрай глава между бедрата й, за да усети аромата, после повдигна с една ръка дупето й, така че устните й отдолу да срещнат неговите в перпендикулярна целувка, пръстите на другата му ръка бяха дълбоко в нея, езикът му играеше по пъпката на клитора й. Усети някакъв месояден сърбеж да се надига в гърдите му, дълбока жажда, която получи едва частично удовлетворение, когато тя изви гръб в дъга и стисна главата му с ръце и бедра, сякаш с едната сила можеше да го вкара в себе си.
После тя се отпусна рязко, едва си поемаше дъх, със затворени очи, а той я нагласи под себе си и се плъзна вътре целият. Очите й се отвориха и тя ахна тихичко, не каза нищо друго, само ахна, но доволно и като обещание.
А след това беше като дългото и тежко изкачване по стъпалата към Мода Кадеси, накъсано, затруднено дишане и нито една дума по дългия баир към споделения връх.
28.
— Какво е направил?!
Нортън я гледаше от екрана, гняв и неверие се бореха за надмощие върху лицето му.
— Сби се с Неван — търпеливо повтори Севги. — Успокой се, Том, така или иначе вече е факт. Никой не можеше да го предотврати.
— Напротив, можеше. Ти например можеше да не му играеш по свирката.
— По свирката? — Усети как започва да се изчервява, от врата нагоре. Всички места по тялото й, белязани от зъбите на Марсалис, пламнаха. — Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че на Марсалис изведнъж му хрумва да се поразходи до другия край на планетата и ти лягаш и вирваш крака. Нашият канибал избива хора в Америка, а не в Европа. Сигурно изобщо не ти е хрумнало, че Марсалис просто си търси начин да се прибере у дома, преди да си е изпълнил задълженията по договора.
— Мина ми през ума, Том. Доста отдавна при това, още когато ти предложи да го настаним в неохраняван нюйоркски хотел за през нощта.
Кратка пауза.
— Предложих да остане у нас, доколкото си спомням.
— Няма значение. Въпросът е, че наехме Марсалис да ни свърши определена работа. Ако ще го подозираме и възпрепятстваме на всяка крачка, защо изобщо го измъкнахме от затвора?
Нортън отвори уста, после явно премисли и премълча онова, което му беше на езика. Кимна.
— Добре. И след като наби Неван, какво е следващото му желание?
— Спомена нещо за Перу.
— Перу?!
— Да, Перу. Familias andinas, помниш ли? Неван е изпуснал нещо, което сочи назад към андийските плата, така че сега трябвало да отидем там.
— Ясно. Значи няма да провеждаме никакво разследване на местопрестъпленията, така ли? Вярно, не съм бил ченге като теб, но…
— Мамка му, Том! — Тя се наведе към екрана. — Какво ти става? Живеем в двайсет и втори век. Имаме на разположение глобалната мрежа, ако се сещаш за какво ти говоря. Светът е едно голямо село, нищо повече. Ще стигнем в Лима за четиридесет и пет минути. Оттам до Куско са най-много два часа. И ще сме се върнали в Ню Йорк, преди да е мръкнало.
— Тук отдавна се мръкна — сухо каза Нортън. — Минава полунощ.
— Ти ми се обади, не аз.
— Да, защото твоето мълчание започна да ме притеснява, Сев. Няма те от два дни и не се обади нито веднъж.
— От ден и половина. — Отговори автоматично, но в действителност не беше сигурна кой от двамата е по-близо до истината. Усещането й за време беше колабирало. Сякаш преди седмици бяха прекосили Босфора, а Ню Йорк и Флорида изглеждаха част от далечното минало.
Но и Нортън май не беше в настроение да спори по въпроса. Само си погледна часовника и сви рамене.
— Няколко часа плюс или минус са без значение. Ако отсъстваш още дълго, Никълсън и Рот ще започнат да се изнервят.
Тя се ухили.
— Значи това те е вбесило. Стига, Том. Можеш да се оправиш с тях. Гледах пресконференцията. Подхлъзна Мередит и Ханити като последните идиоти.
— Мередит и Ханити са си идиоти, Сев. Точно в това е въпросът. Каквото и да говориш за Никълсън, той не е глупав и ни е шеф, което важи с двойна сила за Рот. Няма да търпят още дълго разходките ти. Особено при нищожни резултати като хрумките на твоето другарче. — Погледът на Нортън се измести към периферните квадранти на екрана, оглеждаше пространството над раменете й. — Къде е детето-чудо между другото?
— Спи — започна тя и се коригира светкавично, — предполагам. И тук е време за сън.
Всъщност, когато телефонът я събуди, тя се претърколи в леглото и доволно усети едрата му фигура до себе си. Вълнението премина в нещо не толкова приятно, когато видя, от разстояние десетина сантиметра, че е буден и я гледа. Кимна й към звъна. „Апартаментът е на КОЛИН — каза, — така че сигурно е за теб.“ Тя кимна на свой ред, опипа слепешката пода за тениската си, седна на леглото и я нахлузи през главата си. Усещаше очите му върху себе си, върху тежкото полюляване на гърдите й при движението, и нов прилив на ленива топлина сгърчи корема й. Усещането се задържа, докато вървеше в мрака към телефона.
— Слънцето никога не залязва над нашите начинания — цитира Нортън девиза на КОЛИН, безизразно. — Все пак, ако ще ходите в Перу, трябва да тръгнете рано.