Бледоликият французин беше приковал Марсалис към пода. Ръката му се вдигна — в нея имаше нещо — и се спусна рязко. Марсалис успя някак да се извърти, направи нещо с краката си и промени баланса на силите. Неван залитна и разтърси ръка след силния удар в бетона, сигурно си беше счупил някоя и друга костица. Опитваше се да удържи чернокожия на пода с другата си ръка, но не се получаваше. Марсалис се измъкваше сантиметър по сантиметър настрани, докато рамото му не се изплъзна от хватката. Ръката му се стрелна моментално, сграбчи французина и го дръпна надолу. Той надигна рязко горната част на тялото си и заби глава в лицето на Неван. Севги ясно чу хрущящия звук и зъбите й изскърцаха.
След миг с Явуз стигнаха до двамата биещи се мъже.
— Край, скапаняко! — изсъска Явуз на английски и навря пистолета в ухото на Неван. — Край на играта.
Неван се олюляваше и притискаше лицето си с ръка. Между пръстите му се стичаше кръв от очевидно счупения му нос. Въпреки кашлицата и гъргоренето звукът, който излезе от гърлото му, несъмнено беше смях. Марсалис изръмжа и се измъкна изпод него, сви единия си крак и го изрита с коляно. Неван за малко не падна на пода, все така притискаше с ръка лицето си. И все така се смееше. Ръката, която притискаше към лицето си, беше същата, чиито костици току-що беше строшил при удара в бетона.
— Май ще ми се наложи… — пое си хрипкаво дъх — сам да си купувам цигарите в крайна сметка.
— Така изглежда. — С плавно движение Марсалис се изправи. Провери дали не се е порязал на някое парче от счупената витрина.
— Предупредих те все пак.
— Да, само че сви ножа от масата като първия новобранец. — Каза го разсеяно. Обърна дясната си длан, смръщил чело, и Севги видя тънката струйка кръв. По ръба на дланта му имаше дълъг прорез и от раната стърчеше парченце стъкло.
— Да не си мръднал, тъпанар — с треперлив глас предупреди Явуз французина. Дулото на пистолета беше на сантиметри от челото на тринайската. — Стой на място и да не си мръднал, мътните те взели!
Бръкна в джоба на якето си с лявата ръка, извади телефон и натисна бутон за бързо набиране. От другата страна на счупения прозорец се бяха събрали хора, стояха и зяпаха преобърнатата маса и съборените столове. Сервитьорите се навъртаха наблизо и очевидно не знаеха какво следва да направят. Голямо триъгълно парче се откъсна със закъснение от горната част на черчевето, падна и без особен драматизъм се разчупи на три по-малки парчета.
В краката им лежеше изпуснатият от Неван нож. Севги най-после навърза значението на репликите, които двете тринайски си бяха разменили току-що. Впи поглед в Марсалис.
— Знаел си, че ще го направи?!
Чернокожият хвана парченцето стъкло с два пръста и бавно го издърпа от раната. Завъртя го любопитно насам-натам на слабата светлина, после го пусна на земята.
— Ами… — Стисна ранената си ръка в юмрук и се намръщи отново. — Не изключвах възможността да се поддаде на долните си инстинкти.
— Нали каза, че сте приятели!
Задавен смях откъм Неван, който седеше с гръб към съседния, непострадал от сбиването прозорец. Марсалис погледна Севги над окървавената си ръка.
— Казах само, че се погаждаме.
Чак сега Севги си даде сметка за разбеснелия се в гърдите и слепоочията й пулс. Пое си дълбоко дъх и се овладя.
— На това ли му викаш погаждане?
Марсалис сви рамене.
— Какво да ти кажа. Виновни са гените.
Неван се изхили отново въпреки счупения си нос.
27.
Ръката му трябваше да се залепи, а и в раната бяха останали миниатюрни парченца стъкло. Седеше в клиниката на ООН във Фенербахче и търпеливо чакаше сестрата да почисти раната. Осветлението беше твърде ярко, а в единия ъгъл имаше монитор — спокойно можеше да мине и без него, — който показваше микроскопско увеличение на обработваната рана. След първия път повече не погледна натам.
Ертекин беше настояла да отидат в клиниката на КОЛИН, която се намираше в европейската част на града, но тази на ООН беше много по-близо и този факт я лиши от смислени аргументи. Стигнаха за по-малко от пет минути с такси — шумната тълпа зяпачи и хаосът в ресторанта останаха назад, заменени от тихите улички на Фенербахче и меките светлини пред ненатрапчивата наноконструирана фасада на медицинския център. Ертекин беше отишла с Явуз и Неван, за да се погрижат за нараняванията на французина. Сигурно искаше да чуе и неговата версия. А и сякаш още не бе дошла на себе си след шока, който й бяха сервирали. Не можеше да я вини за това. Напрежението от сблъсъка с Неван още пришпорваше кръвта във вените му, повече, отколкото беше склонен да си признае.
Вратата се отвори и в стаята влезе някакъв турчин с костюм и широка прозявка. Прошарена коса и малки мустачки в същия десен, плюс недобре обръсната четина по брадичката. Костюмът беше скъп и вървеше в комплект с копринен възел. Само прозявката и подутите от сън очи издаваха, че са го измъкнали от леглото. Съненият поглед измери за миг Карл, после новодошлият каза нещо на сестрата, която веднага остави инструментите си, извини се и излезе. Вратата се затвори тихо след нея. Карл вдигна вежди.
— Ще трябва ли да плащам за това?
Турчинът се усмихна любезно.
— Много смешно, господин Марсалис. Разбира се, като лицензиран служител на АГЛОН здравната ви осигуровка важи и при нас. Не за това съм тук. — Приближи се и протегна ръка. — Аз съм Мехмед Тузку, специален агент за свръзка към АГЛОН.
Карл стисна ръката му, като внимаваше за раната си. Не стана от кушетката.
— И какво мога да направя за вас, Мехмед бей?
— Ескортът ви от Колониалната инициатива е на горния етаж. — Тузку стрелна поглед към тавана. — На улицата зад тази сграда ви чака кола. Ще тръгнем с товарния асансьор, така никой няма да ни види. До половин час ще сме ви качили на суборбитален до Лондон, но… — погледва масивния стоманен часовник на китката си — ще трябва да побързаме.
— Вие какво… Спасявате ли ме?
— Може и така да се нарече. — Пак същата търпелива усмивка. — Очакваха ви още в Ню Йорк, но там събитията ни изпревариха. А сега наистина трябва да…
— Аз, хм… — Карл махна с ранената си ръка, бе обработена само наполовина. — Всъщност няма нужда някой да ме спасява. КОЛИН не ме държи против волята ми.
Усмивката изчезна.
— Въпреки това сте били въвлечен в неоторизирана спасителна операция. КОЛИН са в нарушение на Мюнхенските спогодби, като са ви наели в това ви качество.
— Обещавам да им го спомена.
Тузку се намръщи.
— Отказвате да дойдете с мен, така ли?
— Да.
— Мога ли да попитам защо?
„Питай колкото си искаш — изкуши се да му отговори Карл. — Самият аз се питам същото от известно време и още не съм намерил що-годе интелигентно обяснение.“
— Познавате ли Джанфранко ди Палма?
Тузку го гледаше предпазливо.
— Да. Срещал съм се неколкократно със сеньор Ди Палма.
— Гадно копеленце, нали?
— Накъде биете?
— Питате ме за причина. Кажете на Ди Палма, че така става, когато бавиш плащанията на лицензираните си агенти. Появяват им се проблеми с лоялността.
Човекът на АГЛОН се поколеба. Хвърли поглед към вратата. Карл се изправи и каза спокойно:
— Нека не позволяваме нещата да загрубеят, Мехмед.
Севги го откри в чакалнята на приземния етаж да гледа някакво второкачествено глобално музикално шоу на екран, закачен високо на стената. Изрусена блондинка подскачаше по сцената в облекло, състоящо се предимно от възтесни панделки, които се развяваха от движенията й, чиято хореография очевидно имаше за цел да покаже колкото се може повече загоряла плът. Танцова трупа от млади мъже и жени, разголени по подобен начин, я следваше като безмозъчно телесно ехо. Песента не се отличаваше с особена мелодичност, а инструменталният съпровод се изпълняваше от невидими музиканти.
— Хареса ли си нещо? — попита тя.
— По-добро е от онова, което гледах допреди малко. — Плъзна поглед покрай нея. — Какво направихте с Неван?
— Слиза.
— Добре. — Марсалис отново се загледа в екрана. — Трябва да ви го призная — това наистина го умеете.
— Ние?
— Хората. Виж ги само. — Той махна с превързаната си ръка към цветното движение на екрана. — Съвършен синхрон. Групово мислене. Нищо чудно, че от вас стават толкова добри войници.
— Доста иронично точно от твоята уста — тросна му се тя. — Комплимент от първокласния генетичен воин.
Той се усмихна.
— Ертекин, не бива да вярваш на всичко, което чуваш по новините.
Асансьорът изгука мелодично, вратите му се отвориха и отвътре излезе Батал Явуз, побутваше Неван пред себе си. Лицето на французина беше бинтовано през средата, по подобен начин беше обработена и счупената му ръка. Изглеждаше в добро настроение.
— Пак ще се видим — каза той на Марсалис и вдигна ранената си ръка. — Когато си върна формата, да кажем.
— Готово. Знаеш къде живея. Ела да се видим веднага щом излезеш.
Явуз изглеждаше дълбоко смутен.
— Съжалявам за случилото се, Карл. Ако знаех, че този се кани да…
— Зарежи. Нищо не е станало. — Карл стана и тупна турчина по рамото. — Благодаря ти, че дойде. Радвам се, че се видяхме.
Севги стоеше малко встрани от тях и наблюдаваше Неван. После попита Явуз:
— Искаш ли да дойда с теб до хеликоптерната площадка?
— Няма нужда.
— Но ако…
Марсалис се ухили.
— Покажи й глезена си, Стефан.
Сякаш всички освен нея споделяха обща шега, французинът дръпна нагоре левия крачол на панталона си. Точно над глезена му имаше тънка лента от лята лъскавочерна фиброматерия. Не беше по-широка от каишка на мъжки часовник, но в единия й край неуморно примигваше миниатюрна зелена светлинна. Не би трябвало да е особено изненадана, но въпреки това сърцето й прескочи един удар при вида на устройството.
— Транспортен ограничител — каза Явуз. — Никой не напуска територията на лагера без такъв. Стефан няма да ми създава никакви неприятности, уверявам те.
— Ами ако го изхлузи? Ако намери начин да го махне?
— Няма такъв начин — каза Неван с любопитно кротък тон. — Работи на принципа на вълчия капан. Задейства се при опит за неправомерно отстраняване. Искаш ли да ти кажа какво става след това?
Севги знаеше и без да й казва. Ограничителите на принципа на вълчия капан имаха дълга и неприятна история, още по-болезнена в нейния случай заради преживяване от най-близък вид. Новинарските репортажи за осакатени мюсюлмански военнопленници в американски затвори се бяха оказали решаващи за баща й при избора на страна, в която да емигрира — пощата му през последните седмици, преди да напусне Истанбул, изобилствала от смъртни заплахи с лош правопис. Новините залитаха от едната крайност към другата, евтината и агресивна злоба засенчваше личната борба на Мурад със съвестта и културата му — западни капацитети отвръщаха гневно на обвиненията във военновременни престъпления с подробна информация за използването на модифицирани ограничители като средство за изпълнение на наложени от шериата наказания в повечето от самообявилите се ислямски републики, противоудар, който издържа известно време, а после, когато започна да става ясно кой продава на ислямистките пуристи тази технология за изтезания, зазвуча все по-кухо. Мурад, въпреки горчилката от повсеместното лицемерие, напусна Турция и повече не погледна назад.
По-късно обаче, сякаш вълчите ограничители бяха един вид фамилно проклятие, самата Севги се сблъска с тях.
— Тя е ченге, Стефан — каза Марсалис зад нея, навярно за да запълни внезапното й мълчание. — Сигурно познава добре този хардуер.
Беше ченге съвсем отскоро, от няма и две години, когато се запозна с въпросния „хардуер“. Вътрешният отдел се стовари като бомба върху сто и осми участък и започна разследване срещу група нейни колеги за неправомерно използване на ограничителите върху заподозрени очевидно — макар че подобна логика би убягнала на всеки здравомислещ човек — в опит да изтръгнат използваеми признания. По време на разпита нещата бяха излезли от контрол. И още зелената Севги Ертекин изведнъж се оказа една от разследваните покрай познанството си с провинилите се. Скоро установиха, че не е имала нищо общо, но не и преди да я завлекат в едно поле извън Ню Йорк, призори, когато мъглата още лепнеше по пръхкавата земя, която роботизираният минибагер разкопаваше усърдно. Севги трепереше от студа, но скоро съвсем забрави за него, заета да потиска спазмите в стомаха си, когато роботът ексхумира трите заровени преди девет седмици трупа с отрязани от ограничителите ръце.
Добре дошли в редиците на полицията.
Имаше известна утеха във факта — „Погледни го от тази страна, Сев“, беше я посъветвал неин колега, — че ограничителите, отдавна забранени в Съюза, се бяха появили контрабандно в сто и осми участък чрез джизъслендския зет на един от обвинените детективи, старши офицер в частно полицейско дружество в Алабама, част от системата за опазване на обществения ред в Републиката, където ограничителите все още се използваха повсеместно в противоречие с три международни договора и федерален указ, който на този етап беше ратифициран единствено от щата Илинойс.
„Погледни го от тази страна, Сев.“
Онези от вътрешния отдел я изключиха от кръга на заподозрените кажи-речи в самото начало и благодарение на това името на полицай Ертекин остана неопетнено; и което беше още по-важно, умението й да балансира между лоялността към колегите и дълга си на полицай не остана незабелязано от неколцина висшестоящи офицери, които години по-късно улесниха прехвърлянето й в отдел „Убийства“ в един от централните полицейски участъци.
„Погледни го от тази страна, Сев.“
Мъртъвците в полето не бяха голяма загуба за обществото — и тримата имаха предишни присъди за трафик на сексробини. Залъгвали бяха млади жени от Републиката с обещания за доходоносна и почтена работа от другата страна на границата, а после ги бяха прекършвали с помощта на многократни изнасилвания и побой, докато повечето не претръпнат дотам, че да предлагат срещу заплащане телата си на най-бедната прослойка от мъжкото население на Ню Йорк.
И Севги се беше съсредоточила върху дребните утехи, както я бяха посъветвали. Цялата онази пролет се беше старала да гледа на случая „от тази страна“, но така и не успя да заличи от паметта си спомена за вонята на разлагаща се плът в студената мъглива утрин. Нещо се беше променило в нея през онзи ден — съзряла бе потвърждение за това и в очите на Мурад, когато се прибра вкъщи след работа. Именно от този ден баща й спря да я убеждава, че може да потърси по-добра професионална реализация, може би защото разбра, че щом това не я е отказало от полицията, значи нищо няма да успее.
Неван пусна крачола си, ограничителят се скри и Севги се върна към настоящето. Малък мехур тишина се разшири и обхвана чакалнята.
— Мислех, че са забранени в Европа — каза тя, колкото да наруши мълчанието.
— За хора — да — съгласи се Неван и хвърли поглед на Марсалис. — С тринайските обаче трябва да се внимава. Нали така, марсианецо?
Чернокожият сви рамене.
— Зависи колко са умни, бих казал аз.
Марсалис проследи безучастно с поглед Явуз и французина, докато се качваха в изпратената за тях сълза с емблемата на ООН. Лицето му беше неподвижно като маска от антрацит. Едва след като сълзата потегли, вдигна поглед към танцьорите на екрана и нещо се случи с бръчиците около очите му. Севги разчете промяната като израз на отвращение, но нямаше представа към кого или какво е насочен. Запита се дали и самият Марсалис знае.
И така, те поеха назад към апартамента и в това имаше някакъв обединяващ потенциал, усещане, че са оставили там нещо, което трябва да вземат. Вървяха пеша, защото не беше чак толкова студено, нито чак толкова късно, или пък защото и двамата имаха нужда да повървят под открито небе. Загубиха се, но това не ги притесни особено, и вместо да се възползват от пътепоказателната холограма в ключовата плочка, поеха назад към брега, после по кривите улички, успоредни на прибоя, докато не се озоваха в другия край на Мода Кадеси. Оттам поеха нагоре към кооперацията на КОЛИН. Лепилото върху раната на Карл започваше да го щипе на студения въздух.