— На мен ли? На мен твоята „проверка“ ми приличаше на неправомерен натиск с цел самопризнание.
— Не търсех самопризнание. Грета, изглежда, не е знаела нищо за тържественото ни посрещане снощи.
— Жалко, че не се сети да установиш това, преди да пребиеш охраната й.
Карл сви рамене.
— Ще оживеят.
— Онзи в двора може и да няма този късмет. Доколкото можах да преценя, си му спукал черепа.
— Голяма работа.
— Не, голямата работа е, че си отишъл там въпреки разпорежданията ми. Казах ти, че сме приключили с екшъна и ще останем в хотела, докато не стане време да тръгнем за летището. Голямата работа е, че ти се съгласи.
— Не можах да заспя.
Тя промърмори нещо на турски, под нос. Карл се зачуди дали да й каже истината — че е заспал, но за кратко. Че се е събудил с яркия спомен как Елена Агиере му шепне в ухото в тъмния товарен отсек на „Фелипе Суза“, че за миг почти я беше усетил как стои до леглото му в тъмния хотелски апартамент и го гледа отгоре с горящи очи. Че се е облякъл и е излязъл, а ръцете са го сърбели да удари някого, да направи нещо, което да прогони спомена за собственото му безсилие.
Вместо това каза:
— Тя познава Мерин.
Моментна неподвижност, едва доловимо застиване, после минимална промяна в линията на профила и един-единствен кос поглед.
— Да бе.
— Изредих й дълъг списък от имена, повечето на жертви от вашето досие. Реагира само когато я попитах за Мерин. А когато продължих към следващото име, веднага се успокои. Или го е познавала, преди той да отиде на Марс, или го познава сега.
— Или познава някой друг с това име, сега или преди години. — Пак зяпаше през прозореца. — Или й е прозвучало познато по някаква съвсем различна причина, а може би ти си разчел грешно реакцията й. Гониш сенки и го знаеш.
— Снощи някой се опита да ни убие.
— Да. И според собствената ти преценка Юргенс не е знаела нищо за това.
— Казах, че изглежда не е знаела.
— Както изглежда е познавала Мерин, това ли имаш предвид? — Погледна го пак, този път без враждебност. Просто уморено. — Виж, Марсалис, не може и така, и така. Или се доверяваме на инстинктите ти, или не.
— А ти не си склонна да им се довериш, така ли?
Тя въздъхна.
— Не съм склонна да се доверя на това.
— На кое „това“?
— На това, че постоянно прибягваш към долната си кръвожадност. Че си мреш да вбесяваш и притискаш разни хора, докато нещо не се отприщи под натиска ти и не ни създаде поредния проблем. Конфронтация, ескалация, само това знаеш. Действаш на шибания принцип „слава или смърт“. — Размаха безпомощно ръце. — Този принцип може и да е сработвал по времето, когато проект „Поборник“ е бил в разгара си, но тук и сега е безполезен. Това е разследване, а не пиянска свада.
— „Орел.“
— Какво?
— „Морски орел“. Не съм американец и никога не съм бил част от проект „Поборник“. — Намръщи се. Някакъв бегъл спомен нахлу в главата му, но изчезна, преди да го е разпознал. — И като говорим за нещата, които не съм, Ертекин, нека ти напомня, че не съм и Етан.
За миг му се стори, че този път Ертекин наистина ще избухне, както предната нощ на магистралата при труповете и военния джип. Но тя се овладя, погледна го безстрастно и обърна глава към прозореца.
— Знам кой си — каза тихо.
Не си проговориха повече до летището.
Хванаха полета за Лима в последния момент, кацнаха навреме в столицата и потвърдиха местата си за суборбиталния до Оукланд час преди излитането.
Един час, който трябваше да убият някак.
Севги се погледна в едно от огледалата в дамската тоалетна. Гледа се дълго, а после сви рамене и изгълта една по една капсулите със синаптик.
Преглътна ги на сухо и с гримаса.
33.
Комплекс Алкатрас. Отдел специални случаи.
Докато стигне там, съдържанието на капсулите се беше разтворило в кръвта й. Чувствата и пак си бяха само нейни, пакетирани херметически в стоманения контейнер, който им беше отредила. Ледената безстрастност повишаваше неимоверно концентрацията и вниманието към подробностите зад огледалото.
„Още едно шибано огледало“, отбеляза си тя.
Само че този път седеше зад стъклото и наблюдаваше случващото се в стаята за разпити от другата му страна. Койл и Ровайо, и една жена, отпуснала се небрежно в предоставения й стол, дългокрака и с дълго черно боди по тялото под тежко кожено манто, което не си беше направила труда да съблече — гледаше разпитващите я офицери с нескрита неприязън и дъвчеше дъвка с демонстративен непукизъм. Беше млада, на двайсет и нещо, пренебрежителната усмивка стоеше добре на славянската й физиономия с широки, подчертани скули. Останалото беше чиста проба смесица от Ръба — къса руса коса с класическа джакартска подстрижка на етажи, която не й отиваше особено, алени китайски йероглифи, бродирани странично върху бодито по дължината на единия й крак от хълбока до глезена, синя татуировка в маорски стил на лявото слепоочие. Гласът й, предаван по уредбата към стаята за наблюдение, заваляше думите със силен акцент.
— Не знам кво повече искате от мене, по дяволите. Отговорих ви на всички въпроси. Имам си и друга работа, освен да вися тук. — Наведе се през масата. — Ако не се явя на смяна довечера, няма да ми платят бе, хора. Добре сте си вие на държавна работа, ама при нас е иначе.
— Здена Товбина — каза Нортън. — На временен трудов договор във „Филигри Стийл“. Засекли са я по видеозаписите от кооперацията, където е живеел убитият. Отишла да го търси, след като пропуснал две поредни смени.
— Браво на нея. Жалко, че от „Филигри Стийл“ не са се сетили да направят същото.
Нортън сви рамене.
— Свободен пазар на труда, голямо текучество, знаеш как е. Явно са му звънели безуспешно няколко пъти и накрая са решили, че си е намерил работа другаде. Наели друг на негово място. Ти какво би направила?
— Не знам. Бих организирала синдикат може би?
— Шшшш.
В стаята за разпити Алисия Ровайо крачеше напред-назад.
— Ще уведомим завеждащия човешки ресурси, ако се наложи да ви задържим по-дълго. Междувременно, нека повторим още веднъж отначало. Не сте знаели, че с Дрискол се е случило нещо нередно, така ли?
— Не, знаех, че има нещо. Нещото, което той видя в онзи кораб. — За миг лицето на Здена Товбина се изопна. — Като ги видяхме, на всички ни стана зле. Джоуи беше пръв, но всички видяхме какво имаше там.
— Видели сте с очите си как Дрискол повръща? — попита от мястото си Койл.
— Не, чухме го. — Товбина се потупа два пъти по ухото. — По взводната мрежа. Радиото.
— А по-късно, когато го видяхте?
— Мълчеше като риба. Дума не обелваше. — Флегматичен жест с отворени длани. — Опитах се да го заговоря, но той ми обърна гръб. Направи се на мъж, сещате се.
— Момчетата са влезли с маски — прошепна Нортън. — Минимален набор, херметизиращи очила върху горната част на лицето плюс изолиращ гел против зарази. Усещаш ли накъде отиват нещата?
Севги кимна и се намръщи. Погледна към Марсалис, но той се беше съсредоточил изцяло върху жената зад стъклото.
— Кога всъщност видяхте за последно Джоузеф Дрискол? — търпеливо попита Койл.
Товбина само дето не изскърца със зъби от раздразнение.
— Казах ви бе. Той се върна с Червена Две, една от другите совалки. Качил се там по погрешка. Всички бяхме потресени. Направо не бяхме с акъла си. Когато се прибрахме в базата, отидох, в стаята на взвода да го видя как е, ама той вече си беше тръгнал.
— Мда… — прошепна Марсалис. — Бил си е тръгнал вече.
— Къде са открили тялото? — попита Севги.
— Намерили са го заплетено в дълбоководни мрежи на сто и повече метра под повърхността, близо до една от платформите за биокултури. Приблизително в района на мястото, където е паднал „Гордостта на Хоркан“, като се вземе предвид и течението. На краката му са били завързани две торби с боклук от камбуза на „Хоркан“ за тежест. Убиецът, изглежда, ги е подготвил предварително. Тежестта е била достатъчна да смъкне трупа до дъното, но той се е закачил в мрежата, преди да стигне до него. Имаме късмет, че ремонтен екип от платформата е бил изпратен вчера в този участък.
— Удавил ли се е?
— Не, изглежда е бил мъртъв, преди да се озове във водата. Смазан ларинкс и счупен врат.
— По дяволите. Не носят ли жилетки, следящи жизнените показатели?
— Носят, но явно никой не следи показанията. По някое време миналата година „Филигри Стийл“ са провели сериозни съкращения, включително и сред медицинския персонал, обслужващ совалките.
— Супер.
— Пазарни механизми, какво да се прави. Така, по тялото на Дрискол е имало и многобройни дребни контузии, също и ожулвания. Криминалистите смятат, че е бил напъхан в някоя от шахтите за боклук до кухненския отсек, след което е бил изхвърлен в океана. Шлюзовете на поне две от въпросните шахти са се намирали под водата. Никой не би забелязал.
Севги поклати глава.
— Отварянето на външен шлюз не може да остане нерегистрирано от системите. Изисква енергия. Ако пък е използвал експлозивния механизъм като при входните люкове, щеше да се вдигне шум дори шлюзът да е бил под водата.
— В палубните акумулатори сигурно е имало предостатъчно енергия — разсеяно каза Марсалис. — Не е било нужно да прибягва до експлозивния механизъм. А и по всичко личи, че момчетата са били толкова заети да повръщат, че едва ли са следели екраните за електрическа активност с нисък разход.
Облегна се назад и изду бузи.
— Нашият Мерин добре си е изиграл картите — каза след малко и поклати глава. — Истинска красота, откъдето и да го погледнеш.
Нортън го изгледа неприязнено.
— Значи… — Севги искаше да го чуе изречено на глас, пък дори и от собствената си уста. — Мерин излиза от кораба в ролята на Дрискол. С неговата униформа, с неговата маска, и в общата суматоха се качва на друга совалка. Дали го е направил съзнателно, или просто е извадил късмет?
Марсалис поклати отново глава.
— Съзнателно е било, без съмнение. Подобни неща не биха убягнали от вниманието му.
— Стига до базата, след което успява да я напусне незабелязано. Това едва ли е било много трудно, впрочем. Сигурно е имало стотина различни начина за човек с неговата подготовка. Охраната е наблюдавала най-вече застъпващата смяна, а не тази, която си тръгва. А и покрай спасителната операция и кървавите подробности всички сигурно са търчали насам-натам, сякаш ги гони дяволът — каза тя и млъкна. — Чакайте малко… ами карантината?
Нортън въздъхна.
— Претупали са я. Формално са обявили карантина още по време на обратния полет. Всички трябвало да минат през наносканиране. Уви, никой във „Филигри Стийл“ не е разбрал, че Дрискол не е минал през скенера.
Марсалис изсумтя.
— Или са разбрали, но вече е било късно и просто са си покрили задниците.
— Да. Така или иначе, два часа след пристигането на совалките карантината е била вдигната. Някаква сиатълска фирма за биозаплахи е проверила корпуса на „Хоркан“, преди да го изтеглят на буксир към брега. Ако някой във „Филигри Стийл“ е искал да си покрие задника, значи е трябвало да устиска само до обед.
Севги кимна навъсено.
— А преди да сме се заели сериозно с „Филигри Стийл“, беше открит трупът на Уорд, ние решихме, че Мерин се е добрал до брега с негова помощ, и повече не се занимавахме с тях. Ама че каша, по дяволите.
— Всъщност класическа подривна техника — каза Марсалис. — Насочваш вниманието другаде, за да си прикриеш следите.
— Би ли озаптил малко възхищението си, ако обичаш?
Разпитът в стаята зад стъклото беше приключил. Изведоха Здена Товбина, която си гледаше многозначително часовника. Ровайо поизостана, колкото да хвърли продължителен поглед към еднопосочното огледало, сякаш можеше да види през него тримата в съседното помещение, и каза:
— Това е всичко.
— Планирал го е. — Севги продължаваше да говори, защото иначе нямаше как да повярва на фактите. — Отворил е криогнездата и е нарязал онези хора на парчета само за да отклони вниманието ни.
— Да. — Марсалис стана от стола. — И вие веднага решавате, че е полудял.
Койл и Ровайо не си бяха губили времето. Виртуалният модел за смъртта на Джоуи Дрискол вече беше готов, включително зловещо моделираната картина на мястото, където бяха намерили трупа му. Озоваха се за кратко в осветени с подводни лампи океански дълбини, а Дрискол ги зяпаше отгоре, оплетен в мрежите, едната му подпухнала ръка се полюшваше от подводното течение. Интерфейсът на криминалната лаборатория се пресегна услужливо и им показа увеличени детайли, от които стомахът на Севги се преобърна въпреки високата доза синаптик в кръвта й. Очите на Дрискол ги нямаше, както и меките части на ушите, устните бяха изядени изцяло и зъбите се белееха оголени в мъртвешка усмивка; подпухналото му лице мазнееше хлъзгаво от избилата през кожата мастна тъкан. Беше виждала много по-грозни трупове на удавници, извадени от Ист Ривър или Хъдсън, но оттогава беше минало много време, а и илюзията, че се носи току под издутия труп в дълбините на океана, упорито задействаше инстинкта й да сдържи дъха си.
— Споменахте, че криминалистите са огледали апартамента му — каза тя. — Можем ли да видим нещо от там?
Койл кимна.
— Да. Приключихте ли тук?
— Струва ми се да — притеснено каза Нортън.
Марсалис кимна безстрастно.
— Промяна, инфодом шест — каза Койл на интерфейса и мътното синьо с удавника изчезна с бяла светлинна експлозия, после премина в убитите цветове на евтин апартамент под наем. Дрискол или беше спестявал за нещо друго, или домашната атмосфера не е била сред финансовите му приоритети. Мебелировката беше функционална и износена, а по стените имаше корпоративни рекламни материали от различни работодатели. През прозореца се виждаше друг блок с евтини апартаменти на двайсетина метра през уличката.
Севги си отдъхна с облекчение и попита:
— Открихте ли съвпадение на генетични следи?
— Да. — Ровайо даде знак на интерфейса и из цялата стая, по мебелите, по дръжката на вратата и другаде, грейнаха прозрачни червени светлинки. — Определено е бил тук. И е останал поне два дни.
Марсалис отиде при прозореца и погледна навън.
— Някой да го е забелязал? Очевидци открихте ли?
Детектив Ровайо свъси вежди.
— Не бих казала. Тези блокове са построени за имигранти. Наемателите се сменят непрекъснато и никой не обръща внимание на съседите си. Взехме записите от охранителните камери в коридорите, но и там няма почти нищо. Изглежда, е повредил системата за наблюдение в сградата веднага след пристигането си. Пратили са екип да отстрани повредите чак след две седмици.
— Както си му е редът — измърмори Марсалис.
— Да бе — изръмжа Койл. — То вие в шибания ви Европейски съюз нямате нито едно работническо гето за имигранти.
Чернокожият мъж го стрелна с поглед.
— Говорех за неутрализирането на наблюдателната система. Стандартна процедура при подривни операции в градска среда.
— Аха.
— Искате ли да видите малкото, което открихме? — попита Ровайо и без да изчака отговор, отвори с жест нов екран. Марсалис сви рамене и обърна гръб на прозореца.
— Ами да. Няма да е зле.
Пред очите на всички, под ъгъл от горе на долу и леко встрани, записът от наблюдателната камера им показа как Мерин, изпит и със сенки под очите, минава през фоайето на блока, спира за миг поглед на камерата, после продължава нататък. Севги се опитваше да държи под око и Марсалис и й се стори, че тринайската застина едва доловимо, когато Мерин вдигна очи към камерата, създавайки илюзията, че гледа право към тях. Не беше сигурна какво го е накарало да се стегне така, може би беше съзрял в Мерин своя достоен противник. Лично за нея този образ се преплете в главата й с образа на трупа отпреди малко, Мерин гледа нагоре, мъртвият Джоуи Дрискол гледа надолу, убит и убиец, сякаш два прозореца се бяха отворили неочаквано, за да надзърнат през тях мъртвият и сеещият смърт. Шибани виртуални формати. Копирани светове, където имаше място само за призраци и за призрачното посредничество на нечовешки съвършените интерфейси, които управляваха всичко в тях с нечовешката компетентност на ангели.