Внезапно се запита дали така изглежда раят, за който говореха имамите. Призраци и ангели и нито квадратен сантиметър местенце за човешкото и топлото.
— Има един проблем тук — каза тя, колкото да разсее внезапното и зловещо усещане за обреченост. — Ако Мерин се е измъкнал от „Гордостта на Хоркан“ по този начин, тогава…
— Да — довърши вместо нея Койл. — Как тогава се е озовал същия следобед в офисите на „Биосъплай“ и е омазал пристана с кръвта на Юлисис Уорд?
— „Как“ е интересен въпрос — тихо каза Марсалис. — Но по-важно е да се запитаме „защо“?
Койл и Ровайо се спогледаха. За Севги не беше трудно да разчете субтитрите. „Кой знае защо един генетичен изрод върши това или онова?“ Не беше сигурна дали и Марсалис ги е разчел.
Нортън се покашля.
— Уорд е бил в района. Сателитните снимки и архивът за движението на подводницата го доказват. В началото приехме, че е било чиста случайност — че е извадил лошия късмет да се озове близо до катастрофиралия „Хоркан“. Че е спасил Мерин и за благодарност той го е убил.
— Доста смело предположение — каза Марсалис, не толкова тихо този път.
— Нямаше причина да предполагаме друго — отвърна Ровайо. Гласът й тежеше от умора и раздразнение. Севги чак сега си даде сметка, че и Ровайо, и колегата й Койл имат вид на хора, страдащи от хронично недоспиване. — Проверихме миналото на Уорд още тогава. С помощта на одобрен от КОЛИН н-джин. Нямаше данни да се е познавал с Мерин, нито да е имал някаква връзка с Марс.
— Сега има. Може би е трябвало да се разровите по-дълбоко.
Койл настръхна.
— Ти пък какво знаеш за това, по дяволите? Да не си станал изведнъж ченге или що?
— Нещо такова, да.
— Друг път. В най-добрия случай си лицензиран ловец на глави, а както чувам, дори и в това не си бил особено добър. Изкарали са те от затвор във Флорида, за да им помогнеш в разследването, или греша?
Марсалис се усмихна едва доловимо.
— Ще проверим отново Уорд — побърза да каже Ровайо. Застанала беше уж случайно между двамата и езикът на тялото й целеше едновременно да възпре Койл и да разсее напрежението. Севги реши, че е инстинктивно — във виртуална среда юмручният бой беше невъзможен, но Ровайо, изглежда, беше забравила къде се намират. — Ще използваме друг протокол, може да го пуснем за проверка през различен н-джин. Ще упорстваме, докато не открием връзката. Сега вече е ясно, че са се познавали. Едва ли ще сбъркаме, ако заключим, че Уорд е излязъл в океана с изричното намерение да прибере Мерин.
Койл кимна.
— Само че Мерин не е играл по правилата. След случилото се на кораба вече не е имал доверие нито на Уорд, нито на другите участници в операцията. Уорд, от своя страна, е разполагал с ограничено време, преди да пристигнат совалките на „Филигри Стийл“, крайно недостатъчно, за да претърсва катастрофиралия кораб за пътника без билет, който е трябвало да прибере по план, но който така и не се е появил.
— Или пък — подхвана Ровайо — все пак е влязъл в кораба, но е видял касапницата, паникьосал се е и си е плюл на петите.
— Да, може и така да е станало — съгласи се Койл. — Във всеки случай Мерин намира начин да се измъкне сам, след което отива да посети Уорд. Знаете ли на какво ми прилича това? На отмъщение.
Севги се обърна да погледне Марсалис.
— Звучи ли ти логично?
— Е, нали ни знаете нас, тринайските — каза той и стрелна с поглед Койл. После провлачи с карикатурен джизъслендки акцент: — Действаме адски нелогично, когато някой ни вбеси.
Койл само сви рамене.
— Да. И аз така съм чувал.
— Мерин е прекарал седем месеца в космоса, не забравяйте — посочи Нортън. — Наложило му се е да прибегне до канибализъм, за да оцелее. И всичко това само защото някой е объркал настройките на криогнездото му. Ако е обвинявал Уорд за това…
— Или ако Алисия е права, че Уорд се е паникьосал и е избягал — каза Койл и размаха ръце. — Стига, откъдето и да го погледне човек, този из… този тип не ще да е бил в най-доброжелателно състояние на духа. Убийството на Уорд си е чиста проба разплата.
— Марсалис — пробва още веднъж Севги. — Попитах те какво мислиш. Ще ми отговориш ли, или не?
Той я погледна. Лицето му беше неразгадаемо.
— Какво мисля ли? Мисля, че си губим времето.
Койл изсумтя. Ровайо сложи ръка на рамото му.
Чернокожият мъж дори не погледна към тях. Приближи се към виртуалния екран, където още стоеше стопкадър на Мерин, излизащ от обсега на видеокамерата.
— Бил е на чисто — бавно каза той. — Измъкнал се е под носа на мижавата ви система за крайбрежна охрана, докато те са си повръщали червата, точно според плана му. Погрижил се е да насочи вниманието на всички в грешна посока, след което е изчезнал, сливайки се с местното население, точно както е обучен. Но вместо да се сниши и изчака, отново излиза на открито, като убива Уорд. — Дълъг замислен поглед към Койл. — Когато работиш на вражеска територия, желанието за разплата не оправдава поемането на толкова голям риск.
— Спор няма — каза Койл. — Само дето не виждам как такива като теб биха издържали на изкушението. И биха позволили на виновниците за седеммесечното си изгнание в космоса да се измъкнат безнаказано.
— Кой е казал, че ще се измъкнат безнаказано? — Марсалис се ухили неприятно. — Тези като мен умеят да чакат, преживно. Тези като мен биха оставили виновниците да се пържат в собствения си ужас, да живеят с мисълта, че ги дебнем, да се събуждат всяка сутрин и да знаят, че…
— Как ме нарече? — Койл със закъснение реагира на отправената му необичайна обида.
— Защо, да не си глух?
— Ще престанете ли? — повиши глас Севги. — Марсалис, казваш, че не става въпрос за отмъщение. Какво е тогава?
— Не знам какво е — с раздразнение отвърна чернокожият мъж. — Аз не съм Мерин и макар приятелчетата ти да се убедени в обратното, истината е, че не всички с генетичната матрица на вариант тринайсет мислят идентично.
Нортън побърза да се включи:
— Така е, но все пак сте получили повече или по-малко еднаква подготовка, а това все трябва да значи нещо. Ти казваш, че обучението му би го възпряло от импулсивни действия, продиктувани от желание за разплата. Ако приемем, че това е така, то какво би му продиктувало същото това обучение при наличната ситуация?
— Може би просто е искал да затвори устата на Уорд — каза Ровайо. — Да прикрие следите си. Ако Уорд се беше разприказвал…
Севги поклати глава.
— Не се връзва. Уорд не е достатъчно нависоко в йерархията. Собствениците на фирми за биопродукти, колкото и голям да е бизнесът им, просто нямат необходимото влияние, за да диктуват каквото и да било дори в Калифорния, какво остава за Марс. Ако Уорд е участвал в операцията, ролята му е била дребна. Наели са го да извади Мерин от океана и да го предаде нататък по веригата. И нищо повече. Знаел е само онова, което са си направили труда да му кажат.
— Вярно — бавно изрече Койл. — Но все трябва да е знаел нещо за другите участници в операцията. Ако не цялата йерархия, то поне непосредствения си „шеф“ е познавал. Гледаме от погрешната страна. Мерин не е отишъл при Уорд, за да му затвори устата, а за да го накара да говори. Да получи от него имената на хората, които са давали заповедите.
Нортън сякаш изведнъж се обнадежди.
— Мислиш, че така се е сдобил със списъка на бъдещите си жертви? От Уорд?
— Едва ли. — Марсалис обикаляше из виртуалния апартамент, сякаш търсеше скрит изход. — Като се има предвид колко пъти е минавал границата, информацията му е била или откъслечна, или последователна. Не знам какво е изтръгнал от Уорд, но не е било списъка с жертвите.
— Или пък само частичен списък — с надежда предположи Нортън. — Само първите две имена например.
— Не открихме връзка, която да води от Уорд към Уитлок — посочи Ровайо.
— Или към Монтес — каза Койл.
Нортън въздъхна.
— Така е. Нито към друг от убитите в Джизъсленд, доколкото ни е известно. Жалко. Подобен пробив щеше да ни дойде добре след дългото буксуване.
— Мда, само че за да има пробив, трябва да се търси на правилното място. — Марсалис махна с ръка. — А както казах преди малко, тук само си губим времето.
Койл стисна устни.
— Ами бъди така добър да ни кажеш как да оползотворим по-добре времето си тогава.
— Извън това да се върнем на алтиплано и да притиснем Манко Бамбарен до стената? — Марсалис сви рамене. Извърна очи към Севги и погледите им се сблъскаха като саби. — Ами, бихте могли да се запитате защо трупът се появи точно сега, когато бяхме на път да разчупим мълчанието на фамилиите. Бихте могли да се запитате защо е минала почти половин година, преди някой да огледа платформите за аквакултури в близост до мястото, където е паднал…
— Кой, по дяволите, е Бамбарен? — попита Ровайо. Стрелна с поглед Севги и Нортън. Севги поклати уморено глава. „Не питай.“
Междувременно пренебрежителната усмивчица на Койл беше разцъфнала максимално.
— Причината трупът да бъде открит чак след пет месеца — ако оставим настрана генетично подсилената и сбъркана параноя на някои от тук присъстващите, — се крие във факта, че дълбоководните платформи на „Уорд Биосъплай“ се поддържат от външен изпълнител, фирмата „Даскийн Азул“. Базирани са на производствена платформа, която се казва „Котката на Булгаков“, и според условията на договора с Уорд рутинната поддръжка се извършва два пъти годишно, приблизително през половин година. Просто сега е дошло времето за поредната проверка.
— Мислиш, че ме гони параноята? — попита Марсалис със същата нежна усмивка, която беше използвал върху Койл и преди.
Едрото ченге от Ръба изсумтя.
— Ти бъзикаш ли ме? Параноята е част от генетичния ви дизайн бе, човек.
Нортън се изкашля.
— Аз мисля, че…
— Не, не. Хайде да свалим картите, така че всички да ги видят — Койл вдигна пръст към тринайската. — В случай че не си разбрал досега, Марсалис, аз не съм почитател на твоя вид. Не сте ми приятни и не мисля, че е редно да се разхождате на свобода без вълчи капан на глезените. Уви, това не зависи от мен.
— За последното си прав — каза Нортън. — Така, защо не…
— Още не съм свършил.
Марсалис гледаше спокойно ченгето. Преценяваше го, реши Севги. Взимаше му мерките.
— Това тук е полицейско разследване на ССР — каза Койл. — А не полигон за незаконни военни операции в Близкия изток. Нашата работа е да залавяме престъпниците, а не да ги убиваме…
— Да. Само дето май още не сте заловили Мерин.
Койл оголи зъби.
— Умно. Така е, този още не сме го хванали. Но и това ще стане. А когато го хванем…
— Рой. — Севги не помнеше Ровайо да се е обръщала на малко име към партньора си пред тях. Това май й беше първият път. — Успокой топката, а?
— Не, Ал, до гуша ми дойде от превземките му. — Койл плъзна поглед по Севги и Нортън, преди отново да се озъби на тринайската. — Ако господарите ти от КОЛИН подпишат смъртна присъда на Мерин, след като ние сме си свършили работата по залавянето му, е, тогава може и да прибегнем до твоя професионален опит. Междувременно, що не си свиеш малко шибаните из… генетично подобрени склонности и не ни оставиш да работим?
Стена от мълчание. Последните думи на Койл отскочиха от нея като камъчета от всемент. Мълчание, осъзна Севги с изострените си от синаптика възприятия, което извън виртуалната среда би се запълнило с насилие така, както кръвта запълва отворена рана. Марсалис и Койл се гледаха втренчено, сякаш бяха сами в целия свят. Самата тя долови нещо в лицето на Ровайо, нещо, което не успя да разчете докрай. Другата жена й заприлича на спънат кон, сякаш невидими окови й пречеха да направи следващата логична стъпка. Нортън се колебаеше трескаво и безпомощно. Колкото до самата нея, докато гледаше как ситуацията скоростно се сговнява…
— Добре — много тихо каза Марсалис.
Севги си помисли, че няма да каже друго, и отвори уста да даде своя принос за разсейване на напрежението, но чернокожият я изпревари.
— Две неща. — Все така тихо и нежно, като с перце. — Първо, ако си въобразяваш, че можеш да заловиш Алън Мерин жив, значи не живееш в реалния свят. Това важи за всички ви. И второ, Рой, ако още веднъж си позволиш да ми говориш така, в реалния свят, ще те пратя в интензивното.
Ченгето от Ръба само това чакаше.
— Добре бе, хайде, излизаме от виртуалната да се разберем по мъжки, това ли искаш?
— И още как. — Но Севги изпита любопитното усещане, че Марсалис клати мислено глава в противоречие на думите си. — Само че няма да стане. Искам да запомниш едно име, Рой. Съдърланд. Исак Съдърланд. Защото той ти спаси живота днес.
И изчезна.
Изключи се с припламване на виртуална светлина и ги остави в празния виртуален апартамент, със стопкадъра на отдалечаващия се Мерин и стотината червени светлинки, обозначаващи, следите от присъствието му.
34.
Колкото и да беше странно, не друг, а Ровайо дойде да го търси. Но докато го открие, той беше спрял да обикаля гневно по коридорите на Алкатрас и раздразнението го беше отвело до една външна галерия в западния край на комплекса. Ровайо го откри облегнат на парапета, вперил поглед в разпенените вълни, които носеха белите си шапки към устието на залива и висящия, петносан от ръжда мост, който го прехвърляше. Плътна мъгла се вдигаше към синьото небе като захарен памук, разтеглен от детски пръсти.
— Водата достатъчно ли ти се струва? — попита го.
Карл я изгледа странно.
— Отдавна съм на Земята.
— Да, знам. — Ровайо застана до него. — Имам един братовчед в Свободното пристанище. Изкара шест години на Марс, на младини. Почвен инженер. Две тригодишни квалификации една след друга. От него съм чувала, че не можеш да свикнеш с гледката на толкова много вода, независимо колко време е минало от завръщането ти.
— Е, за него може да е така. При всеки е различно.
— На теб липсва ли ти понякога?
Той я погледна отново.
— Какво искаш, Ровайо?
— Той казва, че му липсвало небето — продължи спокойно жената, сякаш не го беше чула. — Нощното небе, по-точно. Пейзажът на фона на тесния хоризонт — било като претъпкан с мебели склад. И многото звезди. Било сякаш всички лагеруват заедно, сякаш всички са част от една армия или нещо такова. Той и всички други хора на планетата, които са там с една обща цел, все едно всички вършат нещо важно, значимо.
Карл изсумтя.
— Ти чувствал ли си нещо такова? — попита тя.
— Не.
Прозвуча по-рязко, отколкото го беше планирал. Въздъхна.
— Аз съм тринайска, не забравяй. Ние не страдаме от вашата вътрешна потребност да бъдете полезни. Стремежът към групова хармония не е част от матрицата ни.
— Да, но едва ли се водиш само от онова, което ти диктува Матрицата ти, нали?
— Може и така да е, но определено си струва да се вслушваш в нея. Ако в плановете ти влиза да се чувстваш щастлив, разбира се.
Ровайо се обърна с гръб към парапета, облегна се и се подаря на лакти.
— Четох някъде, че това го няма в матрицата ни, на всички. Да сме щастливи имам предвид. Щастието било само страничен продукт, съчетание от химически вещества, чиято задача е да ни подмамят в посоката, накъдето ни тласкат гените ни.
Погледът му се хлъзна настрани, привлечен от изящното движение, с което беше сменила стойката си. Плъзна очи по профила й, по стройното тяло с високи гърди и дълги бедра, по гладките скули. Вятърът откъм залива вплиташе пръсти в къдриците й и ги приглаждаше напред към лицето.
— Не взимай присърце глупостите на Койл — каза тя, все така без да го поглежда.
— Не ги взимам.
Тя се усмихна.
— Добре. Просто… Работата е там, че тук, в Ръба, рядко се сблъскваме с тринайски. От време на време се появява по някой, ние го задържаме и го връщаме в лагера. В Симарон или Танана. Джизъсленд е идеалното място, където да изхвърлиш онова, което не искаш в собствения си заден двор. Ядрени отпадъци, експериментални нанотехнологии, върхови селскостопански изследвания. Републиката ги приема срещу минимална част от сумата, която биха ни стрували тук.