— Не приличаш на човек, който си прекарва добре — каза тя.
— Така ли?
— Да. Определено.
Не приличаше на лекарката от „Мариот“ — чертите й бяха по-остри и по-светли, извивките й не бяха толкова пищни и косата й не беше толкова хубава. Нямаше и венчална халка, само множество евтини натруфени сребърни пръстени. Еластичното й боди приличаше на метален корсет, обвил я до подмишниците, тъмната й пола беше до средата на бедрата, налице бяха и вездесъщите обувки с убийствено високи токчета. Имаше и доста плът на показ, изпъната и с цвят на кафе, по бедрата, раменете и хълмовете на повдигнатите от металното боди гърди, както и тясна ивица на нивото на пъпа, където двете части на тоалета й не се застъпваха съвсем — но не повече от масовия стандарт в жега като тази и не толкова, че човек да стигне до някакви окончателни заключения за професионалното й поприще. Гримът й беше една идея по-тежък, особено отстрани на носа, където се беше спекъл в порите на кожата. Мда, момичето определено беше на работа. Той прекрати опитите си да се самозалъже, поколеба се за миг над решението си като парашутист при отворения люк на самолета, след това скочи.
— Тъкмо пристигам — каза. — В командировка съм. Още не съм се окопитил след полета.
— Сериозно? — Тя килна глава и преметна крак връз крак под носа му. Полата се вдигна нагоре. — Да ти помогна да се отпуснеш?
По-късно и другаде, освободен от напрежението като от възтесни кожени панталони, които не е могъл да събуе сам, той лежеше, подпрял глава на таблата, и я гледаше как се движи в нажежено бялото кубично пространство на малката стая. Разстоянието от долния край на леглото до отворената врата на банята бе най-много метър и половина, но Карл имаше чувството, че жената е пристъпила от една вселена в съседната. Движенията й се случваха сякаш на огромно разстояние и дори тихите шумове от банята — плискането и шуртенето на водата, потракването на гримовете — долитаха до него приглушени, сякаш гледаше през витрина от дебело стъкло към претъпкан вивариум в зоопарк на извънземни.
„Елате да видите човеците.“
„Вижте ги как се съвкупяват в автентична среда.“
Заля го усещане за гримаса, заровено твърде надълбоко, за да изплува до лицевите му мускули.
„Вижте хигиенните ритуали на женската след акта.“
Друг дълбоко заровен трепет на намерение в зачатък му прошепна да стане от леглото, да се облече и да се махне по най-бързия начин. И без това нямаше какво повече да прави тук. Жената го беше таксувала още щом влязоха през прага — прокара картата му през процепа на четеца със същата клинична компетентност, с която по-късно беше напръскала с презервативна течност набъбналия му пенис и го беше вкарала в себе си. Програмата явно включваше и набор от предплатени трикове — смукане на собствените пръсти, докато той се движеше енергично в тялото й, стискане на собствените гърди, докато го яздеше във втората част, няколко добре преценени във времето смени на позата и кресчендо от гърлени стонове с приближаването на неговия оргазъм. Сега уличното осветление и едно дърво отвън хвърляха бавни жълтеникави сенки по стените и тавана на тъмната стая, алкалната миризма на скорошен секс лъхаше от смачканите чаршафи и Карл изведнъж се почувства стар и уморен, болен дори. Раната на хълбока пак се обаждаше и той си помисли, че може да е разместил превръзката.
Намерението се придвижи до двигателната му система. Той седна и стъпи на пода. В съседната вселена, тоест в банята, жената пусна водата на тоалетната. По някаква причина този звук го накара да се разбърза и вече беше открил панталоните си и ги обуваше, когато тя излезе от банята.
— Тръгваш ли? — попита го незаинтересовано.
— Ами да. Време е. — Взе тениската и побърза да я нахлузи. — Уморен съм, а ти… е, имаш си работа.
Мълчание. Тя стоеше на вратата на банята и го гледаше. Чу се тих звук на преглъщане, после още веднъж — по-силно и някак влажно. И той изведнъж разбра, че тя плаче. Спря, незагащил тениската, и я зяпна. Преглъщането премина в откровено хлипане. Тя му обърна гръб и обви ръце около гърдите си.
— Виж… — започна той.
— Не, не, тръгвай си. — Гласът й беше твърд и почти незасегнат от сълзите. Отработен в процеса на работата, реши той. Не беше представление, освен ако актьорските й способности не се проявяваха по-добре в скръбта, отколкото в сексуалния екстаз. Той застана зад нея и плъзна поглед по рошавите кичури на косата й, там, където бяха залепнали от влажната жега.
Заляха го спомени — как главата на Габи се пръска.
Изкриви лице и сложи ръка на рамото й с колебание, което би трябвало да е откровен фарс след евтината интимност, за която й беше платил преди двайсетина минути. Жената се дръпна леко, после каза:
— Бременна съм.
Думите рикошираха в някой остър ъгъл на съзнанието му и за миг Карл си помисли, че не е чул добре. После, когато тя го повтори, свали ръка от рамото й. Беше извадила флакончето с Троянски спрей от чантата си с професионалната сръчност на циркова артистка, която изпълнява номера си със завързани очи, и пак така го беше употребила върху Карл. И това го беше изпълнило с хладно спокойствие и с идиотската мисъл, че е в добри ръце. Сега същата идиотска част от него се почувства предадена от признанието за предишна грешка, почти сякаш жената го обвиняваше, че проблемът й има нещо общо с него.
— Ами… — започна експериментално той. — Такова, не можеш ли да… Сещаш се.
Раменете й се разтресоха.
— Това е Флорида. Абортите от десетилетия са незаконни. Трябва да отида в Съюза или на Ръба, а медицинската ми осигуровка не го покрива. Дори да продам всичко, пак няма да събера достатъчно.
— И тук няма никой, който…
— Не ме ли чу? Незаконно е!
Все едно му биха доза професионална компетентност, изпита усещане, че е на познат терен.
— Нямах предвид законни начини. Все трябва да има място, където да отидеш.
Тя се обърна, бършеше с длан сълзите по едната си буза. Следите, които останаха, уловиха отблясъците на уличното осветление откъм прозореца. После изсумтя.
— Да, места, където да отидеш ти, може и да има. Места, където да отиде дъщерята на губернатора. Мислиш ли, че имам толкова пари? Или мислиш, че съм склонна да рискувам с някоя самоука акушерка в задните улички, да се прибера и да ми изтече кръвта или да се срина от ензимен сблъсък, защото на оная й се е досвидяло да използва качествени материали? Ти откъде си бе, човек? Тук струва майка си и баща си дори да те хване хрема.
Беше му на върха на езика да й каже да си гледа работата. Проблемът не беше негов, тия простотии не влизаха в сделката. Вместо това пак се сети за дупката в главата на Габи и се чу да казва тихо:
— Колко ти трябват?
„Мамка му!“ Оттласна нарастващото си раздразнение към момичето и към себе си и го насочи към нова цел, неясна и всеобхватна едновременно. „Нека шибаният АГЛОН поне веднъж плати за нещо смислено. Не е като да не може да си го позволи. И нека онова лайно Ди Палма го направи на проблем, ако му стиска.“
След като я успокои, спря сълзите й и сложи край на многословните й благодарности, преди да са зазвучали кухо, Карл й обясни, че му трябва инфоточка, за да прехвърли кредит към карта, която тя ще може да използва. Което означаваше, че най-вероятно ще трябва да се върне в хотела. При тези думи тя стисна ръката му като удавник сламка и той предположи, че я е страх да го изпусне от поглед, за да не би да промени решението си. Знаела една инфоточка на няколко пресечки, безопасна била, един от редовните й клиенти често я използвал. Можела да го заведе още сега, само да си облече нещо, минутка и е готова.
Улиците бяха опустели, кварталът беше в по-голямата си част жилищен, а обитателите му — представители на най-долната прослойка на средната класа, по това време или си бяха вкъщи, или в центъра на града. Магазините бяха със спуснати сплавни решетки, яркожълти надписи предупреждаваха за охранителните шокови заряди в метала. Два-три бара още работеха, мърлявите неонови табели над вратите им светеха като слаби фарове в градското море. Пред един ято вдъхновени улични побойници подпираха стената и зяпаха заплашително малцината минувачи. Карл усети как мрежата преминава в режим на готовност. Не й обърна внимание: прегърна през раменете момичето и ускори леко крачка, като избягваше зрителен контакт с гамените. Чу момчетата да го обсъждат на почти неразбираем испаглийски. Не беше нужно особено въображение, за да разгадае казаното. „Шибани туристи, шибани чужденци, дето шибат нашите жени“. Нищо ново под слънцето. Не можеше да ги вини особено. После свърнаха зад един ъгъл и откъм отворен в жегата прозорец ги заля музика, тежък кубински джаз, все едно много сърдит човек свири на пиано с юмруци.
Инфоточката беше грозна бетонна конструкция, висока два метра и долу-горе толкова широка, израсла от стената на един магазин като архитектурен тумор. Имаше си тежка сплавна врата. Лазерни панели зад гъста решетка в горния край хвърляха слаба кристална светлина. Карл пристъпи в сиянието и изпита нелепото чувство, че е актьор на сцена или нещо от този род. Въведе в цифровия панел общия си код за достъп и вратата се завъртя. Стари спомени и белези от Каракас го накараха да дръпне момичето и да удари с юмрук бутона за бързо затваряне веднага щом се озоваха вътре. Вратата се завъртя до затворено положение.
Вътрешността не се различаваше съществено от другите обезопасени модули, които беше използвал в различни точки на света — маска с ирисов четец върху гъвкава основа, широк екран с вградени по краищата звукови колони и процеп за кредити отдолу, както и занитен за пода стол с двойно по-голяма от нормалната ширина, навярно за удобство на дебели клиенти, а не на влюбени двойки. Във всеки случай момичето прояви такт и остана право, гледаше встрани от екрана. Явно наистина беше идвала с клиенти и преди.
— Здравейте, сър — разговорливо го поздрави инфоточката. — Желаете ли да чуете клиентските опции, достъпни за…
— Не: — Карл нагласи ирисочетеца върху главата си, мигна няколко пъти в наочниците и зачака звуковия сигнал за край на процедурата. Зачуди се лениво какво ли би станало, ако го направи с насинено и подуто след сбиване око.
— Благодаря, сър. Имате достъп до сметките си.
Карл разпредели кредита в десет чипкарти с ограничен лимит, защото сметна, че момичето би предпочело да не дава цялата сума в аванс дори клиниката да е от най-добрите. Подаде й чипкартите в тясното пространство и изведнъж се сети, че дори не знае името й. Няколко секунди след това осъзна и друго — че всъщност не държи да го знае. Тя мълчаливо взе чипкартите и го изгледа от глава до пети, сякаш се чудеше дали да не му направи една свирка от благодарност още тук, в модула. Но после му благодари с толкова тих глас, че той едва я чу и се запита дали в края на краищата не е поредният болен мозък с развинтено въображение. Натисна бутона за отключване и вратата се отвори с тиха въздишка. Последва момичето навън.
— А така, момко! Дигай шибаните си ръце високо и да не си мръднал!
Викът дойде отляво, но силуетите, които му скочиха, дойдоха и от двете страни. Мрежата се събуди моментално. Той сграбчи нечия ръка, изви я в ключ и запрати нападателя към заглъхващото ехо на гласа. Ругатни и звуци от препъване. Друг мъж се опита да го събори на земята, имаше известна техника в захвата му, но… Карл дръпна силно, принуди го да се открие и заби лакът в лицето му. Носът на онзи се счупи и той изпищя от болка. Карл направи крачка встрани и ритна Счупения нос в лявото коляно. Той падна. Имаше и друг, връхлетя отляво. Карл се извъртя със свирепа усмивка и свити юмруци. Набит мъж с тежки рамене, физика на бивш борец. Карл направи лъжливо движение и когато онзи му налетя, го ритна в корема. Ударът попадна точно където трябва и едрият тип изгрухтя, но инерцията го тласкаше напред и Карл бързо отскочи встрани.
После някой го цапардоса изотзад по главата.
Той чу замаха, усети движението на въздуха и вече се завърташе към новия нападател, но уви, твърде късно. В главата му избухна черен мрак, изпъстрен с миниатюрни звездички, и той се строполи под кристалната светлина на инфоточката. Зрението му изгасна, после се върна. Друг неясен силует се появи и се надвеси над него. През танцуващите валс цветове, които се плискаха пред очите му, Карл видя дулото на пистолет и спря да се бори.
— Нравствен отдел Маями, задник такъв. Кротувай или ще ти отворя дупка в шибаната глава.
Арестуваха го естествено.
3.
06:13
Ниски валма белезникави облаци в промито небе преди зазоряване. Снощният дъжд още лъщеше по черните метални коруби на совалките, площадката за кацане беше мокра, въздухът тежеше от влага. Джоуи Дрискол излезе от бюфета с два високи термоса самозатоплящо се кафе; ръцете му бяха разперени, сякаш да балансира тежестта, очите му едва отворени под натежалите в края на смяната клепачи. Устата му зейна в огромна прозявка.
Сирената гръмна, воят й набра скорост като гигантска зъболекарска бормашина.
— О, еба си простотията…
За миг застина, повече от умора, отколкото от изненада… после термосите с кафе паднаха с трясък на земята, а той вече тичаше примирено към склада. Някъде над главата му сирените го докараха до първото си кратко придихание и след миг подеха на нова сметка убийствения си вой. Големите лазерни панели, монтирани върху трегерите на хангара, засвяткаха в предупредително жълто. Вляво, през воя на сирените, се чу гърленият стържещ звук от набиращите мощност турбини на совалките, за бързо реагиране. Най-много минута и половина до пълна мощност. Още две минути да се качат екипажите и совалките щяха да се издигнат с подскоци и стържене по платформата като побеснели кучета на къса каишка. Всеки, който закъснееше да се качи на борда, щеше да се простих топките си.
Стигна до вратата на складовото точно когато Здена излизаше на бегом оттам, тактическата й жилетка още не беше пристегната напълно, шлемът се кандилкаше на каишката си, ХМ-а държеше по средата, така, както го беше грабнала от стойката. Стрелна го с широката си славянска усмивка.
— Къде ми е шибаното кафе, Джо? — Викаше, за да я чуе през воя на сирените.
— На бетона пред бюфета. Като го искаш толкова, иди да го оближеш. — Той махна ядно с ръка. — И това ако не е простотия. Четиридесет минути до края на смяната и виж какви лайна ни дойдоха до главата!
— За това ни плащат, каубой.
Сгъна с рязко движение приклада на пушката, пъхна я в дългия, прикрепен с лепки към бедрото й кобур и почна да си закопчава жилетката. Джо мина покрай нея с рамото напред.
— Ха, плащат ни!
В складовото помещение цареше логичният хаос на бойната тревога. Десетина мъже и жени ругаеха остарялата си екипировка и освобождаваха чрез дивашки смях напрежението, също като лаещи кучета. Джо награби жилетка, шлем и Т-маска от разбърканите купчини на дългата маса, но не си направи труда да ги слага. Опитът го беше научил да остави това за по-късно, в търбуха на совалката, докато тя захожда над Тихия океан. Сграбчи цевта на една ХМ от стойката, бори се няколко секунди със заяждащия отключващ механизъм, накрая успя да освободи пушката и тръгна към вратата.
„Четирийсет шибани минути!“
Здена, без маска и с незатегнат шлем, вече седеше на свалената долна врата на „Синя 1“ и му се хилеше, докато той тичаше задъхано по рампата. Метна се в движение и се срина по задник на борда на совалката. Здена се наведе към него и изкрещя, за да надвика турбините:
— Хей, каубой. Готов ли си за малко мръсни танци?
Още не можеше да прецени дали нарочно говори с този акцент „ала Наташа“. Работеха заедно сравнително отскоро — Здена беше дошла с новите попълнения в края на май. Стигнал беше до заключението — а етикетът повеляваше никога, ама наистина никога да не питаш за такова нещо, — че най-вероятно е от лицензираната чуждестранна работна ръка, което в последно време не беше по-незаконно от собствения му статут. Не му се вярваше да е преминала незаконно границата като него, по-вероятно беше дошла от сибирската крайбрежна ивица или от онези руски заводски платформи по на юг, част от шибаното текучество на работна ръка от Тихоокеанския ръб, за което говореха всички. Разбира се, като нищо можеше да е родена и израснала на Западния бряг. Тук лошият английски не означаваше нищо. Не беше като в Републиката, където аманглийският беше задължителен и наказваха децата в училище, ако говорят на друг език. В щатовете на Ръба английският беше търговски език и нищо повече — учиш го толкова, колкото ти трябва, а в повечето испански квартали това означаваше почти никак.
— Май… — Още беше задъхан от спринта. — Май прекаляваш със старите филми, Зед. Сигурно е някой кораб близо до дълбоководния маркер. Ще изкараме акъла на някой тъп планктонен фермер, който е забравил да поднови разрешителното си за месеца. Само си губим времето, казвам ти.