Карл кимна. Първите пипала на болката вече пълзяха по пръстите му.
— Ясно. Искате да съм изчезнал, преди да са се появили репортерите.
Устните на Бейли се свиха в тънка линия.
— Уредил съм ви хеликоптер директно до Арекипа — каза той хладно. — Оттам можете да се прехвърлите на полет до Лондон. Приемете го като жест на добра воля. Пистолетът и разрешителното ще ви бъдат върнати там.
— Не. — Карл поклати глава. Беше тук от името на АГЛОН и като такъв можеше да изиска хеликоптер и без благоволението на Бейли. На теория поне. — Пистолетът и разрешителното ще ми ги върнете лично и веднага.
— Моля?!
— Пистолетът „Хааг“ е собственост на АГЛОН. Притежанието му от неупълномощени лица е забранено от закона. Донесете ми го.
Кракът на Бейли спря да се люлее. Погледите им за миг се срещнаха и управителят явно видя нещо в очите на Карл, защото побърза да погледне встрани и пак се изкашля нервно. Кимна на един от охранителите да се приближи, после сведе поглед към името, изписано на джобчето на униформата му.
— Ъъ, Санчес. Иди да донесеш личните вещи на господин Марсалис.
— Не. — Карл хвърли бърз поглед към Санчес и той спря с ръка на дръжката на вратата. Знаеше, че постъпва детински, но не можа да се сдържи. Обърна се към управителя. — Казах да ми го донесете вие.
Бейли почервеня. Стана от бюрото.
— Слушай, Марсалис, недей да…
Карл стисна в юмрук пръстите на едната си ръка с другата. Примижа от болка — сякаш хиляди иглички се забиваха в кожата му.
— Иди и ми го донеси — тихо повтори Карл.
Мигът се задържа, после се пукна като мехур. Все така изчервен до корените на грижливо фризираната си коса, Бейли тръгна с рамото напред и почти избута вратата.
— Дръжте го под око — излая на охранителите и излезе. Карл видя, че двамата пазачи се подсмихват. Разтърка отново юмрука си. После и другата ръка. И попита:
— Та кой от вас двамата така хуманно ме изгори с разтворителя?
Усмивките се претопиха в напрегната враждебност и мълчанието се проточи чак докато Бейли не се върна с нещата му и със съответната документация.
— Ще трябва да удостоверите, че сте ги получили — каза сърдито.
Нещата му бяха прибрани в широка четиридесет сантиметра изолационна лента, всяко в здравата хватка на вакуумнозапечатан найлон. Карл взе лентата и я разви на бюрото да провери дали всичко е налице. Посочи ключа и каза:
— Това е от гардеробче в терминала. Раницата ми е там.
— Можете да си я вземете на път към хеликоптера — каза Бейли и му размаха нетърпеливо разписката за получените вещи. — Хората ми ще ви придружат.
Карл взе формуляра и го сложи на бюрото, махна предпазната лепенка от холорекордера в ъгълчето и се наведе по-близо.
— Карл Марсалис, ИН с810др576 — започна да изрежда до болка познатата поредица цифри и букви. — Разрешителен код по АГЛОН 31-нефрит. С настоящото удостоверявам, че предметите в прилежащия списък са пълният набор лична собственост, отнета ми от лагерната охрана на осемнадесети юни 2107 и впоследствие върната, на съща дата.
Положи палец върху диска, за да го подпечата, и плъзна формуляра по бюрото. Докато рецитираше удостоверението, го бе обзело странно усещане — изведнъж започна да не му стига въздух, сякаш във вакуума на прозрачния найлон беше затворен самият той, а не вещите му.
„Повече не искам да правя това.“
Не, имаше нещо друго. Вдигна поглед и видя как го гледат Бейли и двете момчета от охраната.
„Повече не искам да бъда това.“
Така.
Хеликоптерът се издигна над лагера, заходи в широк вираж над блестящото синьо на езерото, после продължи надолу, през голата красота на планината от платото към Арекипа. Този тип хеликоптери имаха умни навигационни системи, поддържащи сателитен модел на терена и метеорологичните условия в реално време, което означаваше, че машината на практика лети сама. Въпреки това пилотът не му каза и една дума до края на полета. Карл седеше сам в пасажерското отделение, зяпаше пейзажа долу и лениво го наслагваше върху спомените си за Марс. Приликите се набиваха на око, но в крайна сметка това тук беше родният свят, с небесносиньото небе горе, широкия хоризонт на голяма планета напред и бавната позната тежест на пълно же, която ти дърпа кокалите надолу.
„Не на заместителите“. Призиви от политическите емисии на Първа земна партия. „Не се поддавайте на корпоративната реклама. Нека краката ви са стъпили здраво на земята. Борете се за един по-добър живот ТУК и един по-добър свят СЕГА.“
На летището в Арекипа използва акредитивните си писма от АГЛОН, за да си осигури място в спална класа за следващия директен плосколинеен полет на „Делта“ до Маями. Би предпочел да пътува суборбитално, но за тази цел трябваше да иде до Лима, а това едва ли си струваше забавянето и допълнителните разправии. Така поне щеше да си почине малко. До полета оставаше почти час, така че той си купи кодеин без рецепта, взе два пъти повече от препоръчителната доза и преглътна хапчетата с някакво безалкохолно от магазина на „Буенос Айрес Бийф Ко“ в терминала за заминаващи. Изяде приготвената по лиценз храна, застанал пред огромните прозорци с изглед към пистите, но почти не усети вкуса й: взираше се в заснежения вулканичен конус на Ел Мисти и се питаше дали пък наистина няма нещо друго, с което да си изкарва прехраната.
„Има бе. Иди да приказваш със Зули, като се прибереш, може пък да търси портиер за делничните дни.“
Горчива усмивка. Викаха пътниците за неговия полет. Карл дояде изстиналия пампабургер, избърса си пръстите и тръгна.
По време на полета до Маями спа зле, тормозен от сънища за тихите коридори на „Фелипе Суза“ и смътния ужас, че призракът на Габи се носи след него в нискогравитационната тишина: лицето й бе спокойно и непокътнато въпреки изстрела, който я беше убил, само мозъкът й изтичаше на тъмни бавни капки през дупката, която беше отворил в тила й. Вариации по тема, но нищо ново на практика — само дето обикновено друга жена се носеше зад него в изоставения космически кораб, наблизо, но без да го докосва, и шепнеше в ухото му, едва доловимо в мъртвешкия вой на тишината.
Събуди се рязко, плувнал в пот, стреснат от пилота, който тъкмо съобщаваше, че започват спускане към Маями и че летището е затворено от съображения за сигурност, поради което в обозримо бъдеще нямало да има свързващи полети. Информация за възможно настаняване в хотелите около летището можело да бъде получена чрез…
„Мамка му!“
Суборбиталната совалка на „Върджин“ щеше да го отнесе в небето над Лондон само четиридесет и пет минути, след като излетеше от Маями. Щеше да си е у дома, преди в „Банърс“ да са приели последните поръчки, и после в собственото си легло в апартамента си в Крауч Енд. Сигурно щеше да спи до късно на следващата сутрин, да се събуди от песните на птиците пред прозореца и разсеяната от облаци слънчева светлина, процеждаща се през лъскавия листак на дърветата отпред. Най-сетне щеше да се наслади по-продължително на британското лято — с раната в хълбока му Агенцията нямаше къде да мърда — с целия Атлантически океан между себе си и емоционалната топография на подготвителния лагер.
Вместо това мъкнеше куфара си през просторни светли терминали, обточени с огромни холоекрани, два на десет метра, екрани, които внушаваха противоречивите си послания. „Искате ли да виждате само червени скали през дебели люкове? Там има само това!“ и „На Марс отиват само победителите!“. Маями беше нещо като централна гара на Америките, следователно и притегателен център за всяка компания, свързана с Колониалната инициатива на западните нации. Преди две години му беше попаднала статия в цветната притурка на едно корпоративно издание и беше запомнил думите на журналистката: „Понастоящем всеки седми човек, преминаващ през Международното летище на Маями, пътува по работа, която е пряко или непряко свързана с Марс и програмата КОЛИН. Тази цифра ще продължава да расте“. Съотношението сигурно беше стигнало вече едно към четири.
Ескалаторите и подвижните пътеки сякаш нямаха край, а от кодеина се чувстваше сънлив и изтръпнал. В другия край на терминалния комплекс се настани в новия МЛМ Мариот, избра си стая: с изглед към града и си поръча медицински преглед, който беше включен като опция в румсървиса. Всички сметки прехвърли по картата си от Агенцията. Като изпълнител по договор, имаше сравнително ограничен кредит — работата под прикритие налагаше разплащане най-вече с дебитни карти или в брой, които след това работодателят му възстановяваше като част от хонорара, но понеже оставаха в най-лошия случай два дни, докато се прибере в Лондон и приключи официално досието на Грей, по сметката все още имаше предостатъчно пари.
Време беше да ги използва.
Съблече якето и уебларната ризница, струпа мръсните си дрехи на пода в стаята и се навря за цели петнайсет минути под горещите струи на душа. Мрежата си беше отишла, прибрала се беше на топло в леговището си, разбирай в гръбнака му, и съзнанието му се беше превърнало в каталог на по-силни и по-слаби болежки, които напомняха за себе си изпод тънкото лустро на кодеина. Залепената рана на хълбока го жегваше при всяко движение.
Избърса се с големите пухкави хотелски хавлии и тъкмо когато обуваше най-чистите си износени дочени панталони, на вратата се звънна. Карл грабна една тениска, погледна раната и сви рамене. Какъв ли смисъл да се облича? Остави тениската и тръгна към вратата гол до кръста.
Лекарят на хотела се оказа симпатична млада латиноамериканка. Сигурно беше изкарала стажа си в някоя от републиканските болници в централен Маями, защото почти не вдигна изписаната си вежда, когато Карл й показа раната от нож. Само попита:
— Отдавна ли сте в Маями?
Той се усмихна и поклати глава.
— Другаде ме намушкаха. Тук съм от има-няма час.
— Разбирам. — Но не отвърна на усмивката му. Застана зад него и заопипва около раната с дългите си студени пръсти, преценяваше дали лепилото е хванало добре. Не беше от най-нежните. — Е, да не сте някой от нашите знаменити военни съветници?
Той мина на английски:
— С този акцент? Едва ли.
Това му спечели миниатюрна извивка на устните, когато лекарката мина пред него.
— Британец сте, така ли? Извинявайте, реших, че…
— Няма значение. И аз ги мразя онези копелета. — Не спомена, че миналата година е убил един в бар в Каракас, Върна се към испанския: — Семейството ви е от Венесуела, нали?
— От Колумбия. Но и там е същото, само че заради коката, а не заради петрола. И от по-отдавна. Още откакто баба ми и дядо ми емигрирали. И няма да се промени, никога. — Отиде при чантата си, която беше оставила на бюрото, и извади портативен ехограф. — Няма да повярвате какви неща чувам от братовчедите си.
Карл си помисли за униформите, които беше видял по улиците на Богота преди няколко седмици. И за побоищата. И каза:
— Напротив, нищо не би ме учудило.
Тя коленичи пред него и отново опипа раната, този път по-нежно. Дори пръстите й бяха станали по-топли сякаш. Прокара ехографа няколко пъти над раната и се изправи. Карл долови уханието й. В същия миг очите им се срещнаха и тя разбра, че е усетил миризмата й. Това подпали и двамата, но след секунда тя се обърна и тръгна към чантата си. Извади превързочни материали и се изкашля, с вдигнати вежди и присвити очи заради случилото се току-що.
— Колегата си е свършил работата добре и не е оставил много за мен — каза съвсем мъничко по-бързо от нормалното. — Няма следи от възпаление и би трябвало да зарасне бързо. Напръска ли ви със спрей?
— Да.
— Искате ли нещо за болката?
— Болката е под контрол.
— Е, мога да сменя превръзката, ако искате, освен ако не смятате да се къпете.
— Току-що се изкъпах.
— Ами, добре. В такъв случай аз ще тръгвам…
— Искате ли да вечеряте с мен?
Тя се усмихна, най-после.
— Омъжена съм — каза и вдигна ръка да му покаже семплата златна халка на безимения си пръст. — Не вечерям с непознати.
— О, извинете. Не забелязах — излъга той.
— Няма проблем. — Усмихна се пак, но този път усмивката й беше малко крива, а тонът й подсказваше, че не е успял да я заблуди. — Сигурен ли сте, че не искате обезболяващи? Влизат в цената на прегледа.
— Не, благодаря. Не се притеснявайте — каза той.
Така че тя си взе чантата, усмихна му се още веднъж и го остави да си превърже раната сам.
Излезе от хотела.
Може и да не беше най-умното нещо, но разумът отстъпи пред сетивните спомени за недостъпната докторка. За пръстите й върху кожата му, за уханието й, за гласа й. И как беше коленичила пред него.
Едно автотакси го откара на изток към летището, караше бързо по широките многолентови улици. Повечето заведения още работеха — лазерните рекламни надписи от фасадите го зовяха, но все още изглеждаха някак странно далечни, като светлините на крайбрежен град, гледани от морето. Реши, че е от кодеина. Сигурно не се погаждаше много добре с мрежата. Известно време му стигаше само да зяпа нощния град през прозореца. После, когато трафикът се сгъсти, слезе от таксито там, където светлините му се сториха най-ярки. Булевард, кръстен на някакъв кубински герой от съпротивата — бронзова табелка с гравирания му образ и байонет в добавка красеше ъгъла. Ремиксирани класически парчета на Зекина и Рейес се лееха на вълни през широко отворените врати, загоряла от слънцето плът се кълчеше в клубовете, други се разхождаха лениво по тротоара край него. Беше топло и задушно, роклите на жените се заключаваха до леки ивици коприна върху банските, мъжете бяха гологърди, с тесни дънки или кожени панталони. Само по кожа Карл би се вписал почти идеално — това беше едно от нещата, които харесваше на Маями, — но гардеробът му беше неподходящ. Дочени панталони, най-леките кубинки, с които разполагаше в момента, и тениска с ретро надпис. Приличаше на шибан турист.
Накрая, когато му писна от косите погледи на местните — учудени и леко насмешливи, — хлътна в полумрака на някакъв клуб с обещаващото име „Пикант“. Беше задушно, полупразно и толкова далеч от представата му за приятно прекарване, колкото рекламният екран пред бара в „Гарод Хоркан №9“ беше далеч от карибската реалност. В полуосъзнатите му фантазии за тази вечер фигурираше смътна поредица образи, в които той се засича случайно с латиноамериканската лекарка — или поне с жена, която прилича на нея — в някой хубав салса бар, пълен с примигващи в танцувален ритъм светлинки, които се отразяват в чаши за коктейл и златни зъби. Оттам в интимната атмосфера на някой класен нощен клуб с приглушено осветление и тиха музика, а после в дома й, където и да беше той. Чисти чаршафи върху голямо легло и виковете на жена без излишни задръжки във вихъра на оргазъм. Самият той — на ръба на съня, задоволен, в сенчестия временен уют на дома на непозната жена.
„Е, сенките поне са налице“, помисли си той с горчива усмивка. „Пикант“ се състоеше от два дансинга с вградени в пода лазерни светлини, съвсем малко по-големи от банята му в хотела, класически бар и стенно осветление, проектирано, навярно по милост, в полза на шепата откровени проститутки, които се мотаеха около масите, пушеха и чакаха някой да ги покани на танц. Карл си поръча пиене — нямаха „Ред Страйп“, така че се спря на нещо, наречено „Тореро“, за което бързо съжали — й се паркира на бара, възможно най-близо до вратата. Може да беше от професионална предпазливост или заради необяснимия комфорт да вижда улицата навън и да знае, че не се налага да остава тук повече, отколкото поиска.
Но след почти час още си беше там — и тя влезе и седна до него на бара. Барманът се приближи, бършеше една чаша.
— Здрасти. За мен уиски с кола. И много лед. Здрасти и на теб.
С известно закъснение Карл стопли, че последното е отправено към него. Вдигна поглед от останките на последната си бира и кимна, опитваше се да калибрира погледа си в полумрака. Да прецени дали жената е на работа и си търси клиент.