— Нищо. Просто друг път не го прави. Никога.
Той взе цигарата от ръката й, много нежно. Беше догоряла почти до края и димеше неравномерно, угаснала беше наполовина, когато тя я натисна в ръката му. Марсалис я хвана несръчно в крайчеца и дръпна дълбоко с риск да изгори пръстите си.
— И какво ще стане сега? — попита задавено, задържаше дима в дробовете си.
— Ще приключим случая, както вече казах. По някои детайли може да се работи още, но делото ще получи по-нисък приоритет. Някой някъде ще намери начин да вкара голяма пратка нелизенцирани продукти на „Марстех“ и усилията ни ще се насочат натам. А Мерин ще остане на заден план.
— Да. И аз стигнах до същия извод.
— Виж, Карл, зарежи тая история. — Тя импулсивно хвана ръката му, същата, която беше жигосала с цигарата преди малко. — Зарежи я, и толкова. Вече си свободен да се върнеш у дома. Ние ще проучим това-онова за фамилиите и кой знае, може нещо да изскочи.
— Отидеш ли там без мен, веднага ще те убият. — Но го каза с усмивка. — Видя какво стана предния път.
Тя му върна усмивката.
— Е, може пък ние да изберем не толкова директен подход.
Той изсумтя. Вдигна загасващата угарка и я погледна въпросително. Севги поклати глава. Марсалис задържа още миг-два цигарата между двамата, после сви рамене, дръпна за последно и я хвърли през зъбците на шейната по дългия склон към вълните долу.
— Имай грижата да не зарежат съвсем разследването — каза само.
— Обещавам.
Ала отвъд купола на товарното вълните започваха да избледняват от черно към стоманеносиво с бавното настъпване на един съвсем нов ден.
40.
Прибра се в хотела и затъмни стъклата на прозорците срещу неканената зора. Умората от часовата разлика и болежките от битката го последваха през тъмния апартамент до леглото. Хвърли дрехите си на пода и се загледа в тях, „С(т)игма“, напомни му в бодро оранжево затворническото яке. Сети се за Севги Ертекин — беше го изпратила до хеликоптерната площадка на „Котката на Булгаков“. Още стоеше там с вдигната ръка, докато „Котката“ се смаляваше под издигащия се автокоптер и подробностите постепенно се размиваха.
Той се намръщи и се опита да прогони спомена.
Дръпна нетърпеливо покривката на леглото, изпълзя в средата и се зави с някакъв чаршаф.
Сънят дойде и го отнесе.
Телефонът.
Обърна се на другата си страна в затъмнената стая, убеден, че едва-що е затворил очи. Синкавите цифри на електронния часовник до леглото опровергаха впечатлението му. 17:09. Беше проспал целия ден. Вдигна китка към лицето си и примижа глуповато към часовника си — беше забравил да го свали, — сякаш другият можеше по някаква причина да не е верен. Китката го болеше от удара, който беше нанесъл на Мерин. Той я раздвижи предпазливо. Току-виж беше пукнал…
„Телефонът. Вдигни проклетия…“
Посегна слепешката към телефона и задържа с рамо слушалката до ухото си.
— Да?
— Марсалис? — Глас, който беше сигурен, че познава, но не се сещаше чий е, замаян от съня. — Ти ли си?
— Кой се обажда, по дяволите?
— А, ти си значи. — Човекът се представи миг преди Марсалис да навърже гласа и премерения тон. — Джанфранко ди Палма се обажда. От офиса в Брюксел.
Карл седна в леглото, свъсил чело.
— Какво искаш?
— Току-що разговарях с един човек от Ню Йорк, агент Никълсън. — Перфектният, с едва доловим акцент английски на Ди Палма прииждаше изискано по линията. — Уведомиха ме, че КОЛИН повече не се нуждае от услугите ти и че са се погрижили всички обвинения срещу теб в Републиката да бъдат свалени незабавно. По всичко личи, че в най-скоро време ще можеш да се прибереш в Европа.
— Сериозно? Благодаря, че ми каза.
— Е, не смятам, че се налага да чакаме, докато се уредят всички формалности. Тази вечер пращам совалка на АГЛОН. Най-късно в полунощ трябва да си на суборбиталния терминал и…
— Няма.
— Моля?
Щатският затвор на Южна Флорида се надигна в главата му като мръсна вода около запушен канал. Изведнъж стигна до твърдо решение, жизнерадостно като надписа върху оранжевото му яке.
— Казах да го духаш, Ди Палма. Запиши си го. Да… го… духаш. Остави ме да кисна четири месеца в джизъслендски затвор и ако трябваше да разчитам на теб, още щях да съм там. А и още не си ми покрил разходите за шибания януари. — И изведнъж, като гръм от ясно небе, го обзе дива ярост. — И хич не си въобразявай, че ще ти заиграя по свирката само защото най-после си успял да си извадиш хуя от собствения си гъз. Не съм приключил тук. Не съм дори близо до приключването и ще си дойда, когато аз реша.
Хладна пауза от другата страна на линията.
— Предполагам, разбираш — меко каза Ди Палма, — че ако останеш там, по-нататъшните ти действия няма да са упълномощени от АГЛОН. Времето си е твое, разбира се, и можеш да разполагаш с него по собствено усмотрение, но ние не бихме могли да одобрим по-нататъшни твои професионални контакти с КОЛИН или със службата за сигурност на Ръба. В интерес на…
— Какво ти става бе? Нямаш ли си химикалка? Казах ти да го духаш. Буква по буква ли да ти го продиктувам?
— Настоятелно те съветвам да не упорстваш с това си отношение.
— Сериозно? Е, аз пък настоятелно те съветвам да идеш и да си направиш клизма със сода каустик. Да видим кой от двама ни следва по-добре дадените му указания, искаш ли?
Прекъсна връзката. Седеше и гледаше невиждащо телефона.
„Така значи. Решил си сам да си платиш билета за обратния полет със совалката, така ли? И да си търсиш нова работа, като се прибереш?“
„Няма да се стигне дотам. Аз съм им нужен повече от наранената гордост на Ди Палма.“
„Нужен си им колкото нарушение на Спогодбите. А точно това ще се случи, ако сега вдигнеш този телефон и се обадиш на Севги Ертекин. Чу го какво каза. За по-нататъшните професионални контакти.“
Телефонът чакаше в ръката му.
„Защо просто не се прибереш у дома, Карл? Хвана им чудовището, спечели си още една резка на колана, до тази за Грей. Ти си ликвидатор на тринайски, при това най-добрият. Задоволи се с това и хващай совалката за вкъщи, а ако си изиграеш добре картите, може да ти увеличат и хонорара.“
Телефонът.
„Хайде, остави я на мира. Не й правиш услуга, като настояваш така, уверявам те. Остави я да си продължи по пътя, както тя иска.“
„Може пък да не го иска наистина.“
„Ау, колко типично. Мъжкарско, та дрънка. Какво следва — ще основеш рокгрупа на Сърдитите млади? Хората си имат свой собствен живот, Карл.“
Той стегна пръсти около гладката пластмаса на слушалката. Вдигна я към ухото си. Изведнъж си даде сметка, че цялото тяло го боли — останали му бяха поне дузина дребни нахални сувенира от битката с Мерин.
„Мерин е история, Карл. Всичко свърши.“
„Остава Нортън. Това лъжливо копеле се опита да ме убие в Ню Йорк, а нищо чудно и онова в Перу да беше негова работа.“
„Не можеш да си сигурен.“
„И още е плътно до нея. Ако Севги започне да задава неудобни въпроси, току-виж ликвидирал и нея така, както се опита да отстрани мен.“
„Не можеш да си сигурен, че го е направил той. Освен това си пада твърде много по Севги Ертекин, за да й навреди умишлено. И ти го знаеш.“
Той изсумтя. Свали телефона и пак впери очи в него.
„Откажи се, Карл. Истината е, че просто си търсиш оправдание, за да се върнеш към нещо, от което изобщо не си искал да ставаш част. Тегли чертата и си върви у дома.“
Той изкриви лице в гримаса. Набра номера — помнеше го наизуст.
Севги прие разговора на път през един сякаш безкраен потребителски комплекс. Следобедните тълпи задръстваха моловете и супермаркетите и сякаш нарочно й се пречкаха в краката. Непрекъснато й се налагаше да спира рязко и да заобикаля някое мотаещо се семейство или групички наконтени младежи. Чакаше на опашки пред ескалаторите, които се движеха бавно по зяпльовските си траектории нагоре и надолу сред шеметните катедрални пространства, претъпкани със стоки за продан. Пробиваше си път с лакти през струпванията от ударили го на пазарлък клиенти под холограмни надписи, които крещяха: НАМАЛЕНИЕ! РАЗПРОДАЖБА! ВСИЧКО НА ПОЛОВИН ЦЕНА!
И така беше през целия шибан ден и навсякъде из „Котката на Булгаков“, или поне на горните й нива. Изкушението да си отвори път, като извади значката и пищова, беше почти неустоимо.
— Ертекин слуша.
— Тук контролната зала на Алкатрас. Получихме запитване за разговор с вас, ще го приемете ли?
— Запитване? — Тя смръщи чело. — Откъде?
— От Ню Йорк. От детектив Уилямсън.
Тя порови в ума си… и се сети за високия чернокож сред униформите, полицейските заграждения и прибраните във вакуумни чували трупове пред дома й. Марсалис, който седи на стъпалата пред входа и зяпа като някой турист, сякаш мъртъвците нямат нищо общо с него. Студен октомврийски въздух и нестихващите звуци на (големия град. Ню Йорк изведнъж й се стори далеч, сякаш беше на Марс или нещо такова, а престрелката беше като позабравена част от далечното й минало.
— Да, ще говоря.
Прещракване и после гласът на Уилямсън, пресекващ на моменти заради далечната връзка.
— Госпожа Ертекин?
— На телефона. — Каза го леко задъхано, набрала най-после скорост на минаване през една книжарница, чиито клиенти стояха кротко край рафтовете и прелистваха книги, вместо да й се пречкат в краката.
— Моментът неудобен ли е?
— Не повече от всеки друг. Какво мога да направя за вас, детектив?
— Въпросът е по-скоро какво аз мога да направя за вас, госпожо Ертекин. Разполагаме с информация, която може би ще ви заинтересува. — Той се поколеба за миг. — Видях се случайно с Лари Касабиан. Той явно много ви цени.
Името я върна към приглушените от мъглата звуци на компютъризираното багерче, към полето по съмване и внезапната воня на изровените трупове. Касабиан стои до нея, мълчалив и намръщен, току й хвърля по някой бърз поглед изпод сключените си вежди. Само веднъж й кимна мрачно с трудно доловима амалгама от солидарност и умора, но иначе не обели и дума. Беше им станало навик напоследък — всички си мереха думите. Онези от вътрешния отдел бяха плъзнали из участъка като въшки и си държаха ушите отворени.
— Много мило от страна на Лари. — Озова се пред мудно стадо купувачи, спряло да попасе при мъжката конфекция, наби спирачки и свърна рязко да ги заобиколи. — Благодаря и на вас, че сте се сетили да ми се обадите. За какво става въпрос?
— Става въпрос за третия стрелец от покушението срещу Хоакин Ортис.
Тя едва не наби отново спирачки, макар този път никой да не й препречваше пътя.
— Ама той жив ли е?
— Напълно, бих казал. Има дупка в рамото, но иначе си е съвсем добре. Сбил се в някакъв бар в Бруклин, извадил оръжие и изведнъж се оказало, че барът е пълен с ченгета, на които им е свършила смяната. — Уилямсън се изкиска. — Лош късмет, а?
— Значи не е от местните?
— Не. От Републиката е, някъде от западната част. Дърк Шиндел. С право да пребивава в Съюза, имал дядо някъде в Мейн, но без официално гражданство. Нямаме генетичен материал, за да го свържем с покушението, но той и така си призна.
— Как успяхте?
— Поизпотихме го малко — спокойно каза Уилямсън. — Психоложки екип от „Убийства“ работи по случая. Работата е там, че нашето момче било натъпкано до козирката с хормонални препарати и долнокачествен синаптик, когато се случило онова в Бруклин. Знаете до какво води такъв коктейл. Изпя си и майчиното мляко.
Севги усещаше мекото жужене на висококачествения синаптик по протежение на собствените си нерви. Постара се снизходителният й смях да прозвучи правдоподобно:
— Да, знам. Та какво каза той за Ортис?
— Доста неща. Мога да ви пратя целия файл, ако искате. С две думи, някакъв зализан тип го наел в Хюстън. Не го бил виждал преди, онзи бил приятел на другите двама. Предложил им голяма сума, което едва ли е изненадващо при мишена като Ортис, но не обяснява защо са се спрели на толкова долнопробни наемници. Та Шиндел казва, че и преди е изпълнявал мокри поръчки, в Републиката, но психолозите от екипа смятат, че лъже. Според тях в най-добрия случай е бил шофьор или резерва.
— А другите двама?
— Да, Лерой Аткинс. Това е онзи, който вашият, хм, подобрен приятел свали с автомата. Оказа се, че има някакво досие в Републиката, в по-голямата си част хулигански истории, нищо повече. Според ченгето от хюстънската полиция, с което говорих, Аткинс може и да е минал в по-горна категория през последните години, като за целта е напуснал щата. Нямали нищо срещу него, само улични слухове, а при търсене с н-джин излизали само вторични асоциации. Същото е и с другия тип, ъъ, Фабиано, да, Ейнджъл Фабиано. Жител на Хюстън, връзка с местните банди. Редовно влизал в затвора, още от младежките си години, но не му е било повдигано по-сериозно обвинение от притежание на абортиви с цел продажба и на няколко пъти за тежка телесна повреда. Но колегите в Хюстън смятат, че и той може да е минал в по-горна категория, като се имат предвид близките му отношение с Аткинс.
— Добре. — Чувството, че предава Нортън, се сви като змия в стомаха й, толкова неприятно, че лицето й се разкриви сякаш по своя воля. Въпреки това попита: — Шиндел каза ли нещо за Марсалис?
— За Марсалис? Тринайската ли? — Последва кратка пауза, явно Уилямсън преглеждаше доклада. — Не. Няма нищо освен, цитирам: „Щяхме да си свършим работата, ако не беше онзи шибан негър. Нищо лично.“
— Нищо лично?
— Да. — Тонът на Уилямсън прозвуча едновременно горчиво и развеселено. — Един от детективите в психоложкия екип е със същия цвят на кожата като мен. Явно си имаме работа с нетипичен представител на джизъслендското чувство за такт.
Севги изсумтя.
— Сигурно е от синаптика. Каза ли как са се озовали пред входа на моята кооперация?
— Да, това сякаш най-много го ядосваше. Каза, че наблюдавали Ортис в продължение на седмици, за да изучат навиците му. Установили, че всеки ден се отбива в едно кафене на Западна Деветдесет и седма, и планът им бил да го последват дотам на ролерите и да го очистят на излизане. Това с кънките, изглежда, е стар хюстънски табиет. Добър е за удари в градска среда, където има много коли и задръствания. Както и да е, според думите на Шиндел Ортис неочаквано изневерил на навиците си и тръгнал в друга посока, те тръгнали след него, но движението в тази част на града било по-рехаво и едва успявали да го следват. Докато стигнат до Сто и осемнайсета, вече били изплезили езици до кръста и единственото им желание било да приключат веднъж завинаги със задачата.
— Много професионално, няма що. — Сама се изненада от осезаемото облекчение в гласа си. Реабилитацията на Нортън я обля като хладен полъх в горещ ден. Дори удостои с усмивка някакъв идиот с изрисувано лице, който налетя отгоре й иззад една подпорна колона, а после заотстъпва с хиляди извинения и усмивки.
— Така си е — съгласи се с оценката й Уилямсън. — Не ще да са били най-доброто, което може да предложи Хюстън.
— Прав сте.
— Ами… — Нюйоркският детектив се поколеба. — Та, както вече споменах, говорих с Касабиан. Той ми каза, че сигурно ще искате да знаете какво сме научили. Мислех да изчакам, докато се върнете в града, но после ви видях в репортажа от Ръба тази сутрин. И понеже Ортис е от Ръба, реших, че нашата информация може да има някаква връзка с вашите неща там.
Уилямсън говореше за пресконференцията, свикана набързо в един парк близо до административния център на платформата. Първо тя беше обявила с няколко кратки изречения, че засега все още не разполагат с достоверна информация по случая, после от ССР и от охраната на „Котката“ уведомиха репортерите за съвместните си усилия, накрая някакъв местен политически фактор каза няколко думи — всичко това се беше случило само преди няколко часа, а вече й се струваше на път към далечното минало, сякаш бързаше да настигне другите неща, поели натам с главоломна скорост през последните дни. Същото чувство беше изпитала и на магистралата при Куско, чувството, че времето изтича през пръстите й. Тогава Марсалис седеше до нея като черна скала, на която би могла да се облегне. Изкриви лице в гримаса. Избута спомена настрани, като да беше поредният завеян купувач, застанал на пътя й.