— Вижте, детектив Уилямсън, наистина се радвам, че се свързахте с мен. Оценявам го. При случай ще ви върна услугата.
— Не е нужно. Нали ви казах, видях репортажа. Много се говори напоследък за сътрудничеството между агенциите в Америка, но май само се говори. Та аз реших, че може би е време и да направим нещо по въпроса все пак.
— Така е. Можете ли да пратите файла на ССР в Алкатрас? Аз ще си го прехвърля оттам по-късно.
— Няма проблем. Дано ви е от полза. Нюйоркската връзка прекъсна и отнесе със себе си акцента на Уилямсън и смътното усещане за зимния град. Остави я с едва доловимия статичен шум на сателитната връзка, а после и това изчезна.
— Няма нищо. Казах ти вече.
Карл раздразнено поклати глава.
— Матю, този тип ми е адски съмнителен, разбери. Сигурен ли си?
— Повече от сигурен, Карл. До третия знак след запетаята. Асоциативният модел на Том Нортън е толкова близо до идеалното гражданско поведение, колкото е по силите на обикновен човек. Най-лошото, което открих, са косвени данни, че може да е получил работата си в КОЛИН с помощта на брат си. Но дори и тук става въпрос за някоя и друга добра дума където трябва, а не за отявлено връзкарство. Освен това е било отдавна и няма данни брат му да е оказвал натиск върху когото и да било впоследствие.
— Сигурен ли си за това?
— Да, сигурен съм. Даже има данни, че двамата не се разбират много добре. Отношенията между братя често се основават на съперничество, а братята Нортън, изглежда, са решили проблема с помощта на цял континент разстояние.
Карл стоеше до прозореца на хотелския апартамент. Вечерта вече дърпаше шалтера на небето. Отражението му го гледаше от стъклото. Той опря лакът до него и зарови пръсти в косата си. Марисол обичаше да прави така, когато…
— А нападението в Ню Йорк? Фактът, че само той знаеше къде съм останал да нощувам?
— Съвпадение — отсече Матю.
Карл срещна погледа на отражението си.
— От моя гледна точка не изглежда така.
— Типично за съвпаденията. Хората просто не са програмирани да ги приемат. А понеже си тринайска, прибави в уравнението и повишената си предразположеност към параноя.
— Да ти е хрумвало някога, Мат, че…
— Матю.
— Да, Матю. Извинявай. Хрумвало ли ти е някога, че за една тринайска, за някой, който не се вписва добре в груповата динамика, параноята може да е полезна черта на характера?
— Да, освен това е селективен фактор по отношение на еволюцията. — Поучителният тон на инфохакера си беше все същият, открай време. Изглежда, склонността да поучава беше част от личното му генетично програмиране. — Но въпросът не е в това. На човешката интуиция не може да се разчита, защото тя не винаги е реално основателна. Тя не винаги е полезно качество в съвременната ни среда, нито по отношение на математиката, която определя въпросната среда. Когато все пак се яви като отражение на математическа форма, интуицията безспорно говори за вродена способност да се долавя математическата основа на обществата ни.
— Но не и когато е в противоречие с математиката. — Карл опря чело в стъклото. Този разговор го бяха водили и преди, много пъти. — Така ли?
— Не и когато е в противоречие, да — потвърди Матю. — Математиката винаги е вярна, дори да е в противоречие с интуицията ни. Нашата интуиция е просто индикатор за несъответствие на потенциалите ни с една променена или променяща се среда.
— С други думи, Нортън е чист?
— Нортън е чист.
Карл обърна гръб на отражението си. Облегна се на прозореца и плъзна поглед из стаята — започваше да я усеща като капан. Разпозна рефлекса веднага — търсеше възможните точки за бягство. Тъпо. Имаше си врата, ей там.
„Ами използвай я де. Глупак.“
— Това тормози ли те някога, изобщо? — каза в телефонната слушалка.
— Кое дали ме тормози, Карл?
— Ами всичко това. — Той махна, сякаш Матю можеше да го види. — Якобсен, шибаните Спогодби, Агенцията, насилственото заточение. Че трябва да те лицензират, сякаш си някаква опасна субстанция или нещо такова.
— Доколкото архивите с лични данни са форма на социално лицензиране, всички сме повече или по-малко лицензирани: и обикновените хора, и генетичните варианти. И ако видът на лицензирането отразява различната степен на социален риск, това лошо ли е?
Карл въздъхна.
— Добре, добре. Забрави. Не питам когото трябва.
— В какъв смисъл?
— Ами, не се обиждай, но ти не си съвсем наред в главата. Целият ти профил намирисва на аутизъм. А тук става въпрос за емоции.
— Емоционалният ми обхват беше психо-химически балансиран и разширен.
— Да бе, от н-джин. Извинявай, Матю, не знам защо изобщо те занимавам с тия работи. Ти не си по-нормален от мен.
— Ако временно оставим настрана въпроса какво според теб е нормално човешко същество, защо смяташ, че би получил по-достоверен отговор от „нормален“ човек? Мислиш ли, че нормалните хора имат особена дарба, която им помага да прозрат сложните истини от областта на етиката и морала?
Карл се замисли.
— Не съм забелязал такова нещо — призна накрая. — Не.
— Следователно моето виждане за социалния ред, наложен след доклада „Якобсен“, не е нито повече, нито по-малко полезно от виждането на всеки друг разумен човек.
— Да, но точно там е проблемът, големият тлъст проблем. — Карл се ухили. Голям кеф беше да хване в издънка свръхбалансираното мислене на инфохакера, най-вече защото това му се удаваше рядко. — Тук не става въпрос за разумни хора. Докладът „Якобсен“ не е опит за разумна реакция на генетичното лицензиране, а опит на група разумни мъже да сключат сделка с ломотещата маса на неразумното човечество. Религиозните маниаци, радетелите за расова чистота, целият набор от откачалки, проповядващи края на света. — Впери за миг очи в единия, ъгъл на стаята. — Нали помниш какво беше през осемдесет и девета — деветдесета? Демонстрациите? Всичката отрова и жлъч, която се изливаше в телевизионните студиа? Пощурелите тълпи пред комплексите и военните бази?
— Да. Спомням си. Но нямам спомен да ме е разтревожило особено.
Карл сви рамене.
— Е, от вас не се плашеха толкова, колкото от нас.
— Истината е, че „Якобсен“ не беше капитулация пред силите, които описваш. Докладът беше критичен както към ирационалните реакции, така и към опростенческото мислене.
— Да. Само че виж кого натикаха в лагерите.
Матю не каза нищо. Вълчата усмивка на Стефан Неван изникна пред погледа на Карл и той разтърка очи, за да я разкара.
— Виж, Мат, благодаря ти…
— Матю.
— Извинявай. Матю. Благодаря ти, че провери Нортън. Пак ще се чуем.
И затвори. Хвърли телефона на леглото и набързо облече най-малко използваните и най-малко окървавени дрехи от бедния си на избор гардероб. Излезе от хотелската стая, спря за миг пред вратата на Севги Ертекин, после изръмжа ядно и продължи по коридора. Зачака да дойде асансьорът, но след десетина секунди отвори вратата на аварийното стълбище и заслиза нетърпеливо, вземаше по две стъпала наведнъж. Прекоси с бърза крачка фоайето и излезе на улицата. Повървя малко, колкото да усети вечерта, после махна на едно автотакси.
Купето беше уютно и с приглушено осветление, със скъп кожен салон и тесни скосени прозорци. Бронираният екран на таблото се включи с тих звън и му показа бая идеализиран дамски вариант на шофьорски интерфейс. Класическа красота от Ръба, типичната азиатско-латиноамериканска смесица. Прибрана тъмна коса с едва загатнати къдрици, елегантно сако с висока яка. Нещо от Кармен Рен в чертите и стойката, но с нечовешкото съвършенство на компютърно генериран образ. Гласът беше нелоша имитация на Ейжа Бадауи.
— Добър вечер, сър. Добре дошли в „Кейбъл Каре“. Бихте ли определили целта на пътуването?
Той се поколеба. Знаеше, че Съдърланд не би се впечатлил от подобно нещо.
„Съдърланд е на шибания Марс.“
— Откарай ме някъде, където ще мога да се сбия — каза той.
Разсеян и небрежен заради часовата разлика, дългия сън по никое време и вчерашната битка с Мерин, Карл изобщо не забеляза човека на ъгъла, който го наблюдаваше как излиза от хотела, нито сълзата без обозначителни знаци, която напусна паркинга от другата страна на улицата и се включи в трафика зад неговото такси.
41.
За Дуги Куанг седмицата беше започнала отвратително и така си беше продължила, а по всичко личеше, че и тази вечер няма да направи изключение. Валдес беше с цели три игри пред него и той обикаляше масата, сменяше ъглите и удряше ядно топките само и само да отвлече мислите си от цялата тази гадория. Тази техника — „Ако изобщо може да се нарече така“, беснееше вътрешно той — водеше най-вече до рикошети и рядко вкарваше топка в гнездото. Дуги знаеше, че губи, защото е ядосан, но не успяваше да се отърси от гнева. Твърде много неща в живота му се бяха сговнили.
Пратката на Вундавари така и не беше минала през транзитната митница в Джакарта, а самата Вундавари се беше озовала в индонезийски затвор с предварителни обвинения и чакаше смотания си сиатълски адвокат да й уреди гаранцията. Парите бяха изчезнали. „Отпиши ги — беше го посъветвал хладно сиатълският адвокат по телефона. — И да измъкнеш нещо от онези в митницата като компенсация, ще трябва да го дадеш на мен във вид на адвокатски такси“. Дуги можеше да се запъне и да го прати по дяволите, но Вундавари нямаше да издържи дълго в затвора, което и той, и онзи сиатълски задник знаеха много добре. Мека беше, идваше от богато семейство в Куала Лумпур и цяла кохорта разглезени хлапета в Свободното пристанище. Щеше да плати, колкото и да поискаше сиатълският гадник.
И на улицата не беше по-добре. Онези от комплекса в Алкатрас бяха плъзнали навсякъде, пришпорени от големите клечки в службата за сигурност на Ръба. Още не можеше да разбере за какво е цялата тази врява. Чуло се беше за голяма операция на някаква производствена платформа предната нощ, но никой от платените му информатори в службите не беше на достатъчно висок пост, за да знае нещо повече. И което беше по-важно, онези от Алкатрас им бяха взели страха и неговите хора не смееха да душат много-много. В резултат на всичко това се наложи да прекрати дейността си западно от булеварда и северно от Селби, а дори на територията на Хънтър Пойнт, в собствения му заден двор, положението беше станало напечено. Границата пък беше непробиваема вече месеци наред, до такава степен, че познатите му банди прехвърляха по някой незаконен имигрант и кажи-речи нищо друго, предимно бели момичета от Дакотите, които се пречупваха много трудно, а дори и тогава не бяха от най-търсените типажи.
Мама пък още кашляше и не искаше да си пие шибаните хапчета.
А сега Валдес беше на път да се възползва от поредния му твърде бърз и твърде силен удар — две топки в близост до джобовете, чисти ъгли отвсякъде, осмата трябваше само да я чукне в страничния бордюр и влизаше директно. С други думи, един от любимите евтини номерца на Валдес, удар, който можеше да изпълни и с вързани очи. Поредната петдесетачка беше на път да смени притежателя си. Идеше му да…
Само че вместо да стреля, Валдес смръщи чело и заряза билярдната щека. Заобиколи масата и тръгна към Дуги с присвити очи.
— Хей, pengo mió, нали каза, че Елвира не е на работа тази вечер? — Кимна към потъналия в сумрак бар. — Защото ако това е представата й за свободна вечер, значи имаш проблем.
Дуги погледна в указаната посока и сякаш другото не му стигаше, ето ти я Елви, кацнала на високо столче с гръб към бара, подпряла се на лакти и цицките й опъват червеното потниче, което й беше купил през май, мести крака и разкрива гледка от различен ъгъл към съкровището под късата си поличка — и всичко това в чест на високия черньо, опнал се на съседното столче, който пък я оглеждаше, сякаш е плод на пазарска сергия.
Това вече наистина беше прекалено, по дяволите.
Хвана удобно щеката, на петдесетина сантиметра от дебелия край, и тръгна към бара, като я държеше ниско до бедрото си. Елвира го видя, направи оная своя тъпа физиономия и млъкна насред дума. Дуги реши, че мълчанието работи в негова полза, направи още две крачки и спря на метър и половина от рамото на чернокожия тип.
— Правиш грешка, приятел — каза му. Дишаше тежко. Гневът заваляше думите му като размазана боя на евтино лого. — Елвира не е на работа тази вечер. Ако ти е мерак за евтина пичка, по-добре ела друг ден. Ясно?
— Просто си говорим — каза чернокожият, тихо и спокойно, почти отегчено дори. И акцентът му беше странен някак. Въобще не погледна към Дуги. — Щом дамата не е на работа, значи е в правото си да разговаря с когото иска, нали така?
Дуги усети как събираният цял ден гняв го затиска като воденичен камък.
— Май не слушаш какво ти говоря — каза през зъби на непознатия.
А после чернокожият най-после го погледна, обърна мълниеносно очи към него и прикова погледа на Дуги като играч на трета база, който прихваща ниска топка на „Монстър Парк“.
— Напротив, слушам те.
Всичко това подейства на Дуги като ръчна спирачка при висока скорост, уби инерцията му и я обърна на сто и осемдесет градуса, а щеката си остана да сочи безропотно пода. Защото дълбоко в себе си Дуги разбра, че този тип не се стреми да избегне конфронтацията, а е дошъл с намерението да търси конфронтация. Усещането беше като да ти поднесе колата, да се озовеш върху лед, когато най-малко очакваш. Ясно му беше, че трябва да продължи, макар барът да беше почти празен тази вечер. Валдес обаче го гледаше, също и барманът, както и двама-трима клиенти, и каквото и да се случеше оттук нататък, до сутринта мълвата щеше да го разнесе из целия квартал. Трябваше да се оправи с този тип, задължително беше, но почвата под краката му се беше разместила, вече не се чувстваше на свой терен и нямаше представа какво смята да направи чернокожият непознат.
Стисна по-здраво щеката.
— Опиташ ли се да ме удариш с това нещо, ще те убия — уведоми го чернокожият.
Сърцето на Дуги прескочи един удар и се качи в гърлото. Дълго сдържаният гняв припламна за последно и угасна. От зейналата на негово място празнота изскочи писклив уморен гласец, който го призова към предпазливост. Дуги си пое дъх и се постара да скрие промяната.
— Вратата е ей там — каза той. — Просто си върви, по дяволите.
— Болят ме краката.
Така че Дуги просто замахна с шибаната щека, както си беше знаел, че ще стане, иска или не иска. Зъбите му се оголиха и дълго сдържаният адреналин нахлу колебливо в кръвта му.
В ситуация като тази какво друго му оставаше, по дяволите?
Беше си намерил сбиването, вярно, но то, изглежда, нямаше да оправдае очакванията му. Колебливият дребен гангстер пред него може и да беше малко по-наперен от средностатистическия сводник, но не му беше никаква конкуренция и не представляваше никаква реална заплаха.
„То пък все едно си очаквал нещо друго тук, в евтин бар с черни стени насред запуснат квартал в съседство с напълно автоматизиран пристанищен комплекс“. Не е като да не го беше обсъдил подборно с автотаксито, а после обикаля дълго пустите улици. „Признай си го, човече. Точно това търсеше през цялото време, нали? Това искаше. Да ти е сладко.“
Начинът, по който щеше да протече боят, му беше ясен от началото до края. Вече беше балансирал тежестта си спрямо столчето, на което седеше, малко в ръката, с която се облягаше на бара, повечето в краката, макар че отстрани това не се виждаше. Предвиди с лекота намеренията на другия мъж, грабна столчето за единия крак, точно под седалката, и замахна силно нагоре. Краката на високото столче се забиха в лицето и гърдите на сводника. Инерцията завъртя в дъга столчето около оста на седалката му и блокира тотално щеката — нещастникът дори не успя да я вдигне над нивото на кръста си. Карл пусна столчето и тръгна след сводника, който отстъпваше панически назад, вдигнал ръка към раната на лицето си. Столчето падна с трясък някъде встрани. Карл нанесе дълъг и силен посичащ удар в незащитената част на гърлото. Сводникът се пльосна на пода, очевидно мъртъв. Елвира изпищя.