— Ти сигурна ли си в това? Тоест, ченгетата от Ню Йорк проверили ли са…
— Марсалис, откажи се бе, човек. — Изглежда, наистина бе капнала. Или пък уискито не беше чак толкова добра идея. Така или иначе, започваха да я болят очите. — И още по-добре, помисли си дали не е редно да се извиниш, ако изобщо знаеш как се прави това. Сбъркал си, и толкова. Край на шибаната история.
— Недей да злорадстваш, Ертекин. Не ти отива, помниш ли?
И не й остана друго, освен да се засмее, въпреки смазващата тежест на умората. В далечината се чуха сирените на ССР.
— Аз пък не си търся компания в леглото — каза тя.
— Напротив, търсиш си.
Тя се изкиска.
— Не, изобщо не си търся.
— Търсиш си.
— Не си търся, да ти го…
Закашля се силно, изненадана от силата на пристъпа. Тръсна глава и установи, че очите й са пълни със сълзи. Чу как и Марсалис се киска.
— Е, може и да си права. Не бих искал да…
Пак я разтърсиха тръпки, този път по-силно. Вече не кашляше, затова пък внезапно я заболя главата. Тя се намръщи и вдигна ръка към слепоочието си.
— Севги?
Тя го погледна и се усмихна смутено. Продължаваше да трепери. Сирената се чуваше по-силно и сякаш беше заседнала право в главата й. Звукът направо й стържеше по мозъка.
— Май не ми е много добре.
Лицето му застина като маска.
— С какво те простреля той, Севги?
— Не знам…
— Видя ли оръжието, с което те простреля? — Беше заобиколил бара и стоеше до нея, а тя само клатеше сънено глава.
— Не. Измъкна се. Казах ти вече.
Той я завъртя към себе си и хвана главата й. Гласът му беше задавен и тревожен.
— Чуй ме, Севги. Трябва да останеш будна. Ще се почувстваш много уморена след…
— Ще се почувствам? — Тя се изкиска. — Майната ти, Марсалис. Вече се чувствам така, сякаш мога да проспя цял месец на шибания под ей тук.
— Не, ще стоиш будна! — Той разтърси главата й. — Чуй, идват, всеки момент ще са тук. Ще те закараме в болница. Само не ми умирай в ръцете, по дяволите!
— Какви ги говориш? Нямам намерение да…
Млъкна, защото изведнъж забеляза, че и неговите очи са насълзени също като нейните. Свъси чело, но кожата на лицето й беше толкова гореща, дебела и нееластична, че й бе нужно усилие да приведе лицевите си мускули в движение, все едно пъхаше ръка в нова тясна ръкавица. Тихичък учуден звук излезе от устата й.
— Хей, Марсалис — каза тя завалено. — К’во ста’а? И ти ли не си…
Медиците от екипа на ССР я сложиха на количка и я качиха в хеликоптер. Не беше съвсем сигурна как е станало това. Уж Марсалис я гушкаше в пълния с трупове мизерен бар, а после изведнъж се озоваха на хладно отвън и тя гледаше право към прибулените звезди. Съзнанието беше като плющящ парцал в главата й, ту го имаше, ту го нямаше, връщаше се, после изчезваше пак. Опита се да извърти глава и да види какво става, но всичко й се видя като неясна смесица от викове, светлини и забързани фигури. Ревът на хеликоптерните перки влошаваше ужасното й главоболие още повече.
— Севги?
О! Марсалис. Тук беше.
— Не се тревожете, сър. Оттук ще я поемем ние.
— Кажете им, че куршумът е от „Хааг“. — Не разбираше защо Марсалис вика така, освен ако не беше заради грохота на перките. Нещата просто не се връзваха. Помисли си, че сигурно е загубила много кръв й затова се чувства толкова странно. — Кажете им, че трябва да я включат на най-мощните антивирусни препарати, с които разполагат, по най-бързия начин.
— Знаем, сър. Вече се обадихме да предупредим.
Примижа срещу блясъка на хеликоптерните прожектори. Заболя я. Едва успя да различи силуета на Марсалис. Беше стиснал един от парамедиците за раменете и го тресеше.
— Тежко ви, ако умре — крещеше. — Ще убия и вас, и всичките ви роднини, ако я оставите да умре.
Тропот на ботуши. Хеликоптерът се размърда, издигна се и пое нанякъде. Миниатюрни светлинки по възвишенията и падините на града, а хоризонтът се люшкаше ли, люшкаше. Сякаш и без това не й се гадеше достатъчно.
А имаше чувството, че стиска зъби от цяла вечност. Не само това последното, каквото и да беше, а целият случай с „Гордостта на Хоркан“. Цялата шибана история с Марсалис и нейният нещастен опит да я превърне в нещо повече. Повтарящите се телефонни разговори с баща й с премерените им, предпазливо любезни думи и бариерата, която вече не можеше да счупи. Спомените за Етан, съдебната битка за попечителство и повторно имплантиране на неродения Мурад, безбройните адвокати и техните шибани приемни. Борбата да запази вярата си, да се върне в джамията и да открие онова, което преливаше от поезията на Рабиа, от писанията на Назил Вапур и от усмихнатото търпение на Мелтем. Търсенето на причини да продължи напред, причини, които не се явяват под формата на бутилки или блистери.
Всичко това маршируваше през главата и в бавна процесия и изведнъж й писна, дойде й до гуша да полага усилия. Защо просто да не погледа искрящата люлка на градските светлинни долу, да отиде, където я караше хеликоптерът, да послуша белия шум на двигателния рефрен, все едно е легнала до водопад, от който се носи едва доловимо ухание на метал и машинно масло. Наклоненото нощно небе, усещането за морето, плоско и черно чак до хоризонта. Не беше толкова лошо, като си помислиш, никак не беше лошо. Нито толкова трудно.
Малко след това се отказа да стиска зъби, просто се пусна и се хързулна по наклона на собствената си неимоверна умора.
Пета част
Разплата
Проблемите, които разглеждаме тук, засягат цялото човечество. И най-крутите мерки за опазване привилегиите на привилегированите, и най-страшната сегрегация или йерархично отлюспване няма да предпазят никого от нас от процеса на упадък, който вече е започнал. Ако проявим арогантност, ако си затворим очите за този факт и не предприемем действия, докато още има време, ще платим ужасна цена за провала си, цена, която ще засегне всички ни.
43.
Зората пролази по кампуса на Станфорд като предпазлив художник, който добавя цветове в монохромния сумрак и те се преливат през отсенки на сивото към ясното утринно синьо, наслагват бежово по болничните сгради, пласт след пласт от горе на долу. Живите плетове и дърветата в градините си връщаха зеленото и по чакълените алеи започнаха да се появяват хора, поединично или по двойки. Някои поглеждаха чернокожия мъж, който седеше сам на пейката, но нито един не спря. Някаква особена неподвижност се излъчваше от мъжа и прекършваше в зародиш всеки импулс за човешки контакт, дори караше хората да снишават глас. Онези, които работеха в спешните и интензивните отделения на медицинския център, от пръв поглед разбираха за какво става въпрос. На пейката седеше човек, когото оперираха без упойка — отделяха го бавно с трион от друго човешки същество, което лежеше някъде в болницата.
Откъм магистрала 101 звукът от профучаващите нарядко през нощта автомобили постепенно нарастваше до постоянно фоново жужене. Птичите песни придобиваха собствено значение като чуруликащ звуков контрапункт, като шепи цветни камъчета, посипвани върху широката сива лента на конвейер. Човешки гласове се плисваха помежду другото, все по-силни и все по-често, стъпки хрущяха по чакъла все едно някой копаеше гроб. Денят щурмуваше стените, които Карл беше издигнал около себе си, през студените часове, смазваше и трошеше простотата на бдението му с досадните си детайли. Той вдигна поглед от отломките с тиха и неутолима омраза към всичко, което очите му виждаха и ушите му чуваха.
— Е, доволен ли си сега?
Нортън стоеше пред него, но извън обсега му. Беше спал някъде с дрехите, дори марстехските му дънки бяха омачкани.
Изглежда, наистина очакваше Карл да му отговори.
— Не. А ти?
От другата страна на алеята имаше каменна пейка, същата като тази, на която седеше Карл. Нортън отиде и седна на нея.
— Това няма да ти се размине — каза хладно. — Ще се погрижа да те върнат в щатския на Южна Флорида. Ще се погрижа да те изпратят в Симарон или в Танана и да останеш там до края на шибания си живот.
Ако се съдеше по вида му, бая си беше поплакал. За миг го преряза завист.
— Как е тя? — попита Карл.
— Не ми се прави на интересен. Смотаняк смотан.
Мрежата се разбуди от бездните на отчаянието му. Той вдигна ръка и посочи Нортън с пръст.
— Не си насилвай късмета, Нортън. В момента определено имам нужда да убия нещо и нищо не пречи това да си ти.
— Взе ми думите от устата. — Нортън сведе поглед към собствените си ръце, сякаш преценяваше доколко са подходящи за задачата. — Но това няма да помогне на Севги.
— Нищо няма да помогне на Севги, самодоволно копеле такова! — Имаше някакво брутално удоволствие в изръмжаните думи, все едно прехапваш със зъби херпеса си, докато не се спука и не закърви. — Не ти ли казаха? Простреляна е с „Хааг“.
— Да, казаха ми. Казаха ми също, че Станфорд разполага с най-добрата клиника за възстановяване на имунната система по целия Западен бряг. Върхови технологии.
— Няма значение. Вирусният комплекс в биозаряда е бил „Фолуел“. Само смъртта може да го спре.
— Защо не се откажеш тогава? Хайде, върви си. Типично по британски, нали?
Карл го гледа втренчено две секунди, изсумтя отвратено и извърна очи. Млада жена мина по алеята, тикаше велосипед. На малката й черна раница имаше значка с усмихнато личице, което намигаше с безмилостното си жълто под свежата утринна светлина. „Какъвто и да си — жизнерадостно съветваше крещяща лепенка над значката, — бъди добър.“
— Нортън — тихо каза той, — как е тя?
Служителят на КОЛИН поклати глава.
— Стабилизирали са я. Само това знам. Включена е към н-джин, който картографира вирусния щам.
Карл кимна.
Седяха и мълчаха.
Накрая Нортън попита:
— Колко й остава?
— Не знам. — Карл си пое рязко дъх. После го издиша на пресекулки. — Не много.
Още мълчание. Още хора минаха между тях, заети с личните си разговори. Със собствения си живот.
— Марсалис, как изобщо се е добрал до „Хааг“ онзи тип? — В гласа на Нортън се бяха промъкнали пискливи, отчаяни нотки, като на дете, което негодува заради несправедливо наказание. — Доколкото знам, са незаконни навсякъде, дори на черния пазар се намират трудно и на невероятно висока цена. В лоши ръце са смъртно опасни. Едва ли има повече от двеста души на планетата, които имат разрешително за „Хааг“.
— Да. А ти току-що описа най-желания предмет за всеки мъж с повечко тестостерон в кръвта. — Карл почерпи от страничните детайли като жаден за топлина човек, който свива шепи над загасващите въглени от догарящ огън, благодарен за възможността да отклони поне за миг мислите си в друга посока. — „Хааг“ е безкрайно привлекателен за всеки, който има дори слаб интерес към оръжията. Познавам един тип в Тексас, който веднъж ми предложи половин милион долара за моя. Пари в брой.
— Добре, виж. — Нортън разтърка енергично лицето си, сякаш му идеше да си издере очите с пръсти. — Да кажем, че този тип, този Онбекенд, се е сдобил някак с „Хааг“, защото от това му се втвърдява оная работа. Взема го, когато трябва да изпълни поръчка, която носи риска за арест или престрелка със ССР, и точно преди да започне екшънът, го оставя в колата? В това няма никакъв смисъл.
— Напротив, има. — Беше разполагал с цялата нощ да премисли случилото се, докато седеше на един стол пред интензивното отделение и напасваше необратимия ход на събитията, докарали Севги Ертекин до животоподдържащата камера от другата страна на биозапечатаните врати. Малко преди зазоряване беше открил отговора, който се втренчи в него с кухите си очни дупки и го прогони от чистите коридори към просветляващите в сиво градини отвън. — Онбекенд е купил хаага за мен, защото е мислел, че ще са наложи да ме изведат от хотела и да ме закарат някъде, където да инсценират самоубийството ми. Не е можело просто да ме убият, защото се опитват да отклонят трайно вниманието от себе си. Не са можели и да ме седират, защото това е щяло да излезе наяве при евентуалната ми аутопсия. Целта му е била да ме изведе в пълно съзнание, а това не е лесно, когато си имаш работа с тринайска. Ние не се плашим лесно и като цяло не ни е чак толкова страх от смъртта. Но има различни начини да умреш. Сигурно бих си пробвал силите срещу всяко обикновено оръжие, та дори шансовете за успех да са минимални. Но не и срещу „Хааг“.
— Това той ли ти го каза? Че смята да инсценира самоубийството ти?
— Да, той ми го каза. — Карл се вгледа в спомените си за случилото се. — Но извън онова, за което го бяха наели, Онбекенд чисто и просто ме мрази. Не е нещо ново за мен, стандартна реакция на всички тринайски. Но неговото отиваше по-далеч. Искаше да ме унижи максимално, преди да умра. Искаше да знам колко глупаво съм постъпил, колко много ме превъзхожда. Колко жалък ще изглеждам с пръснат от собствената ми ръка мозък.
— Но са се отказали от самоубийството.
— Да. — Карл си пое дълбоко дъх. Споменът за презрението на Онбекенд го преряза като с нож. — Оказало се е ненужно. Видели са накъде отиват нещата в бара и са променили плана си. Преценили са, че спокойно могат да инсценират смърт при кръчмарско сбиване. Хаагът вече не им е трябвал, за да ме сплашат, а би било глупаво да ме убият точно с такова оръжие. Затова Онбекенд го е оставил в сълзата и по-късно е стрелял с него по Севги просто защото не е имал нищо друго подръка.
Нортън го гледаше втренчено.
— Това сигурно ще й е голяма утеха.
Карл издържа погледа му.
— Искаш да обвиниш мен ли, Нортън? Трябва ти мишена за безсилния ти мъжкарски гняв? Давай, чувствай се свободен да ме мразиш. Свикнал съм и даже няма да усетя допълнителната тежест. Само не си насилвай късмета, защото съм уморен и ще те скърша на две, ако преминеш границата.
— Ако не беше…
— Ако не бях излязъл, щеше да е различно. Знам. Щяха да ме сгащят в хотела, да ме изведат, но Севги Ертекин пак щеше да е там, защото тя, Нортън, е идвала при мен. Може би именно това не ти дава мира, а?
— О, я се разкарай. — Но го каза вяло и без хъс, а после отклони поглед.
— Искаш ли да знаеш истината, Нортън? Защо е идвала при мен?
— Не, не искам.
— За да изчисти името ти.
Служителят на КОЛИН го погледна отново, сякаш Карл току-що го беше шамаросал.
— Какво?!
— Аз ти нямах доверие, Нортън, вярвах ти колкото на джизъслендски президент, който прави обръщение към нацията. Скейтърите пред дома на Севги онази сутрин, спомняш ли си? Само ти знаеше къде съм останал да пренощувам. Реших, че заличаването ми от пейзажа по някакъв начин влиза в дневния ти ред.
— Какво?! Нали именно аз те измъкнах от затвора бе, Марсалис. Идеята беше моя, аз настоях и аз го уредих. Защо, по дяволите, ще…
— Чакай-чакай, по-спокойно. Ако искаш, наречи го пристъп на параноя. — Карл въздъхна. — Както и да е, снощи се обадили на Севги от нюйоркската полиция да й кажат, че са хванали третия скейтър и той е проговорил. Не аз съм бил целта им, а Ортис. Севги е идвала да ми го каже, защото се вбесяваше от намеците ми за двойната ти игра.
Нортън не каза нищо.
— Сега по-добре ли се чувстваш?
— Не — прошепна той.
— Севги и за миг не прие на сериозно подозренията ми, като хипотеза дори. Удари ми шамар, когато се опитах да я убедя. Не знам дали двамата някога сте имали нещо…
— Не сме. — Двете кратки думи бяха накъсани, чупливи.
— Щом казваш. Каквито и да си били отношенията ви обаче, очевидно са пуснали дълбоки корени.
Дълго мълчание. Нортън плъзна поглед по градината, сякаш някакво обяснение можеше да виси сред храстите или да му намига откъм струите на фонтана.