— Била е ченге — измърмори накрая. — От две години работеше за КОЛИН, но мисля, че така и не се промени.
— Да, била е ченге. И точно затова те подкрепи, теб, своя партньор, и дори не пожела да ме изслуша. Пак заради това е тръгнала след Онбекенд, и пак заради това я простреляха.
Още тишина. Слънчева светлина пропълзя до основите на сградите и позлати чакъла. Вече се усещаше и топлинка покрай светлината. Неколцина студенти минаха забързано по алеята, изглежда, закъсняваха за някъде. Жена в синя лекарска престилка тръгна към тях откъм сградата на интензивното отделение.
— Кой от вас е Марсалис? — попита строго. Китайските й черти под късата черна коса бяха като размазани от умора.
Карл вдигна ръка. Лекарката кимна.
— Елате с мен. Тя пита за вас.
Нортън погледна встрани.
В-форматът беше истинско произведение на изкуството й му отне по-малко време от обикновено да придума нервната си система към необходимото отпускане и приемане на илюзията. Очите му се отвориха зад плъзгащи се стъклени врати. От другата страна имаше градина, не толкова подредена като онази в реалния живот, където беше седял допреди малко. Тук имаше бордюр от пищна зеленина около прясно окосената морава, високи папрати и спускащи се като завеси лиани, а по-назад — високи, прави като свещ дървета. В средата на моравата имаше два дървени шезлонга.
Севги Ертекин седеше в единия, облечена с широко синьо кимоно с бродирани арабски символи, и го чакаше. В скута й имаше книга, но Севги не четеше, а я беше затворила, пъхнала пръсти между страниците, главата й беше леко килната, сякаш слушаше нещо. Погледът й също беше съсредоточен, все едно гледаше към друг човек, който също като него чакаше, но в другия край на градината.
Стъклената врата се плъзна безшумно и той мина през нея. Движението привлече погледа й или пък системата беше направена така, че да оповестява появата на посетител с камбанка. Видя го и вдигна ръка за поздрав.
— Хубаво е, нали? — извика му. — Тук явно не пестят средства за умиращите служители на КОЛИН.
— И аз стигнах до същия извод. — Той се приближи и сведе поглед към лицето й. Виртуалната система беше заличила следите от болестта.
Севги му махна към другия шезлонг.
— Хайде, сядай.
Той седна.
— Предполагам, че тук изглеждам значително по-добре, отколкото в действителност — бодро каза тя, повтаряше собствените му мисли с точност, която го накара да примигне стреснато. — Нали?
— Не знам. Не ме пускат да те видя.
— Е, и на мен още не ми дават огледало да се погледна. Не че съм поискала де. Изглежда, идеята е да ти осигурят максимален комфорт, с надеждата, че това ще засили волята ти за живот, ще подпомогне имунната ти система и ще те измъкне от скъпия им пашкул за интензивно лечение по най-бързия възможен начин. — Млъкна рязко, сякаш я бяха изключили от системата, и той чак сега разбра колко много я е страх. Севги навлажни устни с език. — Тази динамика е неприложима спрямо мен, разбира се.
Той не каза нищо, не се сещаше какво да каже. Ромонлив поток тананикаше някъде зад зеленината. Две малки птички подскачаха в тревата, по-близо до тях, отколкото биха се осмелили в реалния свят. Слънчевата светлина си пробиваше път през дърветата под висок ъгъл.
— Баща ми идва от Ню Йорк — каза тя и въздъхна. — Не горя от нетърпение да го видя, честно.
— Сигурно същото важи и за него.
Тя се засмя тихичко, не по-силно от песента на потока.
— Да, сигурно. През последните няколко години отношенията ни бяха доста обтегнати. Почти не се виждахме, дори по телефона се чувахме рядко. Не като преди. — Нова доза тих смях. — Сигурно си мисли, че съм се оставила да ме прострелят само за да му привлека вниманието. Сдобряване на смъртния одър. Истинска сапунена опера, нали?
Карл усети как устата му се стяга, кътниците му се удариха с несъзнателна сила. Не беше предполагал, че ще му е толкова трудно да задържа погледа си върху нея.
— Нортън тук ли е? — попита тя.
— Да. — Направи опит да се усмихне. Беше все едно е забравил кои мускули участват в движението. — Май се засегна, че си поискала да се видиш първо с мен.
Ертекин направи физиономия.
— Е, ще има време за всички. Нямам кой знае колко приятели.
Той се загледа в едно от пъстрите птичета, които подскачаха около краката му.
— Марсалис?
Той вдигна неохотно поглед.
— Да?
— Колко време ми остава? Честно?
— Не знам — побърза да каже той.
— Но ти познаваш действието на хаага. — Тревогата в гласа й граничеше с унизителна молба. — Достатъчно често си използвал това проклето нещо и все трябва да имаш някаква представа.
— Севги, зависи. Тук те лекуват с най-новите противовирусни…
— Да бе, точно като Налан, по дяволите.
— Какво?
Тя поклати глава.
— Няма значение. Виж, толкова много ме е страх, че и да искаш, не можеш да ме уплашиш повече. Кажи ми истината. Не могат да го спрат, нали?
Той се поколеба.
— Кажи ми шибаната истина, Карл.
Той я погледна в очите.
— Да. Не могат да го спрат.
— Добре. А сега ми кажи колко ми остава.
— Не знам, Севги. Честно. Сигурно могат да го атакуват с нещо, дори да променят формулата му така, че…
Видя изражението й и млъкна.
— Седмици — каза той. — Два месеца най-много.
— Благодаря ти.
— Севги, аз…
Тя вдигна ръка и се усмихна — заради него. После стана от стола.
— Ще се разходя до реката. Искаш ли да дойдеш с мен? Казаха ми, че трябва да щадя силите си, дори тук. Явно случващото се във виртуалната среда се възприема от нервната ми система почти като стимулите в реалния свят. Но на мен ми се ще да се поразходя малко, докато още мога. — Вдигна книгата. — А и поезията от петнайсети век изисква редовни почивки за разтоварване.
Той прочете заглавието върху корицата в керемидено и зелено. „Уханната градина — Ибн Мохамед ал-Нафзауи.“
— Хубава ли е?
— Рецептите за афродизиаци не ми вдъхват доверие, но останалото си го бива, да. Винаги съм си казвала, че един ден ще седна и ще я прочета. — И отново краткото припламване на страх в очите й. — По-добре късно, отколкото никога, нали така?
И той пак остана без отговор, както на казаното от нея, така и на онова, което беше прочел в очите й. Тръгна след нея през моравата към ромона на водата и й помогна да прихване надвисналите клони, които препречваха пътя им. Промъкнаха се наведени през листака и се изправиха под шарената сянка на брега на плиткия поток. Севги впери поглед в бавното течение.
— Искам да те помоля за две неща — тихо каза след малко.
— Няма проблем.
— Иска ми се да поостанеш тук. Знам, че ти казах да си вървиш, че едва ли не те прогоних, но…
— Не се тревожи. — Гласът му изстърга. Едва сдържа пристъпа си на ярост. — Никога не бих си тръгнал след… Смятай Онбекенд за мъртъв. Както и онзи, който го е изпратил.
— Добре. Но не това имах предвид.
— Така ли?
— Да. След случилото се снощи разследването няма как да бъде приключено. Добре ще е да си там и да помагаш, след като мен… — Махна вяло към рекичката. — Но не за това исках да те помоля. Молбата ми е малко… малко по-егоистична.
— Жив съм благодарение на теб, Севги — каза той. — Можеш да поискаш всичко от мен.
Тя се обърна. Докосна ръката му.
Това преобърна стомаха му за миг. Физическият контакт беше едно от нещата, които виртуалната технология още не беше довела до съвършенство, и неписаните правила за поведение във в-среда не препоръчваха докосването. Като се изключи евтиното и учудващо незадоволително виртуално порно, до което беше прибягвал по време на военната си служба, не помнеше да е докосвал повече от десетина пъти друг човек във виртуална среда, а дори и тогава най-често ставаше въпрос за случаен допир. Сега усети ръката на Севги Ертекин като през дебела ръкавица и неприятното чувство на объркване и смут само раздуха угасващите въглени на гнева му.
— Искам да останеш с мен — каза тя. Сведе поглед към ръцете им, сякаш се опитваше да различи детайл, за чието съществуване не беше сигурна. — Няма да ми е лесно. Мурад — баща ми — ще страда много. Нортън е разпънат на кръст. Всички други са твърде далеч, а отношенията ни и без това охладняха след случилото се с Етан. Ако ги помоля, ще дойдат, но самата аз няма да знам какво да им кажа. Което означава, че оставаш само ти, Карл. Ти си чист. Искам да ми помогнеш да приключа с това.
„Чист?“
— Спомена за две услуги — напомни й той.
— Да. — Севги пусна ръката му и пак се загледа в течението на водата. — Мисля, че знаеш каква е другата.
Той стоеше до нея и гледаше ленивата вода на потока. Накрая каза:
— Добре.
44.
Чакаше Нортън в коридора пред отделението за посетители и кабинките на в-формата. Служителят на КОЛИН излезе с подпухнали очи; примигваше, сякаш светлината в коридора му е твърде ярка.
— Трябва да говоря с теб — каза Карл.
Нортън се намръщи.
— Точно сега ли?
— Тя няма да се подобри, Нортън. По-добре свиквай с тази мисъл и се хващай на работа.
— Какво искаш?
— Чете ли показанията, които дадох пред ССР?
— Не, аз… — Нортън затвори за миг очи. — Да, хвърлих им един поглед. И какво?
— Някой е изпратил Онбекенд да ме елиминира. Най-вероятно същият, който е наел Кармен Рен да партнира на Мерин, същият, който е уредил Мерин да се върне на Земята. Разследването не е приключило, не сме го преполовили дори.
Нортън въздъхна.
— Да, Севги тъкмо ми обясни същото надълго и нашироко. Не е нужно да ме убеждаваш. КОЛИН ще поднови разследването, с най-висок приоритет. Службите за сигурност на Ръба вече работят. В момента обаче…
— Няма да мръдна оттук, докато не приключим.
— Да, Севги и по този въпрос беше изрична. — Нортън се опита да мине покрай него. Карл пребори желанието си да го стисне за рамото и да го обърне. Вместо това отстъпи бързо назад и опря ръка в стената, за да препречи пътя му. Нортън наби спирачки, изскърца със зъби и стисна юмруци.
— Какво искаш от мен, Марсалис?
— Две неща. Първо, искам да убедиш Ортис, че е от полза за всички ни да ме задържи като консултант или като каквото там прецени, стига да не ме предава под юрисдикцията на АГЛОН. Снощи ми се обадиха от брюкселския офис и по всичко личи, че нямат търпение да ме приберат под крилото си.
— Ортис току-що излезе от интензивното. Не е в състояние да…
— Тогава говори с някой друг. Не искам да се боря едновременно и с АГЛОН, и с кукловода на Онбекенд.
Нортън си пое дъх през зъби.
— Добре. Следобед ще говоря с Никълсън и ще му предам молбата ти. Друго?
— Искам да притиснеш Колониалните власти. Искам да говоря с Гутиерес.
КОЛИН имаше малък административен комплекс в центъра на Оукланд. Там разполагаха с необходимата техника за връзка с Марс. Нортън уреди автокоптер на ССР да ги откара през залива и лимузина на КОЛИН да ги чака на хеликоптерната площадка. Направи всичко това с автоматизма на зает човек, който шофира по познатия път към дома. Докато бяха в лимузината, се свърза с дежурния техник и му поръча да подготви връзката.
Севги прогаряше мозъка му като дамга: застанала със сухи очи до малкия поток, премълчаваща толкова много неща. И той до нея, премълчаващ толкова много неща.
Бюрократщината на Колониалната полиция се отличаваше със свирепост и удивително самомнение. В сравнение с отправената им понастоящем молба задържането и разпитът на Гутиерес беше нищо работа — това ченгетата от Колониалната го можеха и с вързани очи, по своя си макар и грубоват начин. Но, виж, оторизирана междупланетна комуникация между техен задържан и човек извън редиците на КОЛИН явно беше нещо ново и нямаше прецедент и установени процедури. На три пъти го прехвърляха към по-висшестоящи офицери, докато не попадна на такъв, който разбра важността на въпроса. А и разстоянието не помагаше особено — в момента Марс отстоеше на двеста и петдесет милиона километра от Земята и времето на трансмисията беше тринайсет — тринайсет и половина минути във всяка посока. Почти половин час, докато чуеш отговора на въпроса си. Изглеждаше някак емблематично, като си помислиш.
Марсалис крачеше пред стаята и току минаваше пред прозорчетата на вратата. Нортън изпитваше подличко задоволство, че е изключил тринайската от подготвителния етап, макар да си даваше сметка, че това е просто човешкият вариант на котарака, който маркира с пикня територията си.
Беше прекалено уморен, за да се бори с този импулс, прекалено ядосан, за да се срамува от поведението си. Разпердушини колониалната бюрократщина със студен контролиран гняв, което учуди и самия него; където можеше, апелираше към здравия разум, където не можеше — заплашваше и извиваше ръце. Изчакваше дългите паузи на забавянето с търпението на робот. Всичко това нямаше значение, освен като начин да отдалечи мисълта, че Севги ще умре, че вече умира, че имунната й система поддава под непрестанните удари на вирусите „Фолуел“ и техния мутационен танц.
Най-накрая пусна Марсалис да влезе. Отстъпи му мястото пред оборудването и се премести на един стол до стената. Впери празен поглед в тринайската.
— Наистина ли смяташ, че ще постигнеш нещо?
Гласът му прозвуча унило дори в собствените му уши, изцеден от емоционалното претоварване.
— Зависи — каза Марсалис, загледан в отброяващия часовник над редицата монитори.
— От какво?
— От това дали на Франклин Гутиерес му се живее, или не.
Последните цифри примигнаха, приемникът звънна и на екрана се появи свързочно помещение, не много по-различно от тяхното, като се изключи съществената разлика, че се намираше на Марс. Гутиерес седеше пред своя екран и изглеждаше по-добре, отколкото на записа от разпита. Ръката му беше превързана, а нараняванията по лицето му бяха обработени с противовъзпалителни средства. Изгледа смръщено камерата, обърна поглед към някой извън обхвата й, после се изкашля и се наведе напред.
— Докато не видя кой тъпанар стои от другата страна, нищо няма да кажа. Ясно? Накарайте идиотите тук да ме оставят на мира и току-виж сме сключили някаква сделка. Но първо искам да ти видя лицето, пък после ще говорим.
Облегна се назад. Иконката за начало на трансмисията се появи в центъра на екрана и образът застина. Светлинният индикатор грейна в оранжево. Марсалис седеше и гледаше екрана, развълнуван колкото изстинал труп.
— Здрасти, Франклин — лениво каза той. — Помниш ли ме? Мисля, че ме помниш. Така, вече знаеш кой е от другата страна, така че ме слушай внимателно. Ще ми кажеш всичко, което знаеш за Алън Мерин, и защо си помогнал да го пратят обратно. Имаш само един шанс да го направиш. Не ме разочаровай.
Натисна бутона за край на съобщението. Над главите им броячът подхвана старата си песен.
— Ще ме прощаваш, но не останах особено впечатлен — каза Нортън.
Марсалис почти не помръдна, само очите му се завъртяха, сякаш се завръщаха от нищото, и през цялата умора и скръб Нортън зърна в тях нещо, от което го побиха студени тръпки.
Зачакаха мълчаливо брояча. Той стигна до нулата и започна да отброява отново времето преди началото на отсрещното предаване.
— Оха, момчето, което спечели лотарията! — подвикна ухилен Гутиерес, когато се появи отново на екрана, но зад привидното му спокойствие Нортън усети студа, същите хладни тръпки, които бяха смразили и собствените му нерви, когато Марсалис го бе погледнал преди половин час. А и броячът разказваше собствената си история във вид на застинали цифри. Времето за двупосочна трансмисия беше превишено с две минути и половина — освен ако инфохакерът не беше изнесъл цяла реч пред камерата, въпросното време беше изтекло в колебание. Гутиерес беше натиснал паузата, докато скалъпи някакъв отговор в движение. Демонстративното му самочувствие биеше на кухо като марстехски етикет в Тенеси. — Как я караш, Марсалис? Късметът още ли е с теб? Или ти липсват майките от клуба?