След това Гутиерес премина на кечуа. В долната част на екрана се появиха субтитри. „Ти си на триста милиона километра от мен. Доста голямо разстояние, за да отправяш заплахи. Какво ще направиш, ще легнеш да поспиш в някое криогнездо? Ще дойдеш чак тук само за да ме убиеш? Вече не можеш да ме уплашиш, Марсалис. Направо ме разсмиваш, пич“. И така нататък, все по-присмехулно и все по-смело. Накратко, речта му се заключаваше в едно „що не си гледаш работата“.
И все така биеше на кухо.
Марсалис я изгледа цялата със студена усмивка.
Когато приетото съобщение свърши, той се наведе напред и също заговори на кечуа. Нортън не знаеше езика на андийските плата, освен да преброи от едно до двайсет и да назове някои основни хранителни продукти, но дори и без да разбира казаното, усети сухия, смразяващ студ, който лъхаше от думите на чернокожия мъж. Думите му излизаха дрезгаво, напрегнато, отсечено. В мъглата на недоспалия му мозък и умората, която постепенно изключваше сетивата му, се промъкна миг на яснота, така съвършена, че не можеше да е друго освен лъжа; ала в този кратък миг Нортън беше убеден, че нещо друго говори през устата на Марсалис, нещо древно и не съвсем човешко използваше устата и лицето му като маска и платформа, от която да се изстреля през бездната между световете, да се пресегне и да стисне Франклин Гутиерес за гърлото и сърцето, сякаш той седеше от другата страна на бюро, а не през четвърт милиард километра празно пространство.
Онова, което имаше да каже, Марсалис го каза за по-малко от минута, но за Нортън беше като случка извън реалното време. Когато Марсалис млъкна, служителят на КОЛИН отвори уста да каже нещо — каквото и да е, само да сложи край на зловещото мълчание, — но спря, понеже видя, че Марсалис не е натиснал бутона за излъчване. Съобщението още беше отворено и чакаше сигнал за изпращане, а чернокожият мъж се взираше в обектива на камерата, не казваше нищо, само гледаше. Като че ли безкрайно.
Накрая натисна бутона и по някакъв начин, който Нортън не успя да определи, напрежението изчезна като въздух от спукан балон.
Мина цяла минута, преди служителят на КОЛИН да се окопити.
— Какво му каза? — Гърлото му беше пресъхнало, дращеше.
Марсалис потръпна, сякаш се разбуждаше от внезапна дрямка. Хвърли му нормален, човешки поглед. После вдигна рамене.
— Казах му, че ще се върна на Марс и ще го намеря, ако не ми каже онова, което искам да знам. Казах му, че от КОЛИН ще ми платят билета дотам и обратно. Казах му, че ще убия и него, и всички, на които държи.
— Дали ще се хване?
Чернокожият мъж пак се обърна към екрана. Сигурно и той беше уморен до смърт, изведнъж си даде сметка Нортън.
— Да. Ще се хване.
— А ако не се хване? Ако разбере, че блъфираш?
Марсалис му хвърли кос поглед и Нортън разбра какъв ще е отговорът още преди тихите му думи да отекнат в стаята.
— Не блъфирам.
Изчакаха броячът да стигне до нулата, а после и минутите, отмервани на Марс. И двамата мълчаха. Нортън поне не се сещаше какво да каже. Ала мълчанието им не беше от онези, които оставят неприятно чувство и ти лазят по нервите. Марсалис го погледна един-два пъти, веднъж дори му кимна, сякаш служителят на КОЛИН беше казал нещо. Нортън дори се зачуди дали пък под натиска на изтощението и скръбта не е изрекъл гласно някоя от роящите се безредно в главата му мисли.
И да беше, нямаше спомен какво точно е казал.
Тишината в стаята го обгърна като одеяло, затопли го и го успокои, предлагаше му бягство, изход от сложните параметри на ситуацията и мъката по Севги, приканяше го да се потопи в нежното забвение на отдавна отлагания сън…
Събуди се стреснат.
От звъна на новоприето съобщение и болката в схванатия си врат.
Екранът се съживи отново.
Показа им Гутиерес, обхванат от дива паника и изгарящ от нетърпение да си каже и майчиното мляко.
45.
„Ти си чист.“
Не разбираше какво е имала предвид, поне не точно. Опита се да го проумее. Оглеждаше го от всички страни, докато седеше под светлината на настолната лампа в тъмните офиси на КОЛИН и гледаше записа с изповедта на Гутиерес. Успя само да се изнерви и би отбой. После пак започна да прехвърля варианти през главата си.
„Оставаш само ти, Карл. Ти си чист.“
Опипваше неравните контури на краткото изречение, но беше като да търсиш захват в някоя от безумно високите каменни стени на масива Верн. Пръстите ти усещат какво има там, дават ти нещо, за което да се задържиш и да се повдигнеш, но получената информация има единствено приложна стойност, без да ти дава представа за цялото. Не беше разбиране. Знаеше какво се очаква да направи, какво означава „оставаш ми само ти; ти си чист“ във връзка с онова, което Севги искаше от него; но за начина, по който го възприема тя, и какво мисли за връзката помежду им му казваше почти толкова, колкото стотина изминати крачки могат да ти дадат представа за топографската карта на онзи висок марсиански масив.
Имаше чувството, че се е върнал в комплекса на „Орел“ и се мъчи да проумее някой от по-завързаните примери, които леля Читра обичаше да им дава в Процеса на обучение.
„Ти си чист.“
Фразата тиктакаше в главата му като бомба.
Нортън си тръгна, сигурно за да поспи, преди да се е строполил от умора. Не даде друго обяснение освен краткото „ще се видим утре сутринта“. Тонът му беше някак колеблив — ако не приятелски, то нещо подобно, смекчено от изтощението. По някое време през последните часове напрежението помежду им се беше променило незнайно как и сега се появяваше нещо друго, за да заеме освободеното място.
Карл седеше в празния офис, пускаше отново и отново записа и зяпаше невиждащо стената. Етажът започна да преминава към нощен режим — осветителните панели по тавана угасваха един след друг и тъмнината зад високите прозорци като черна вода заливаше всичко. Неизползваните системи преминаха на икономичен режим, на мониторите остана само корпоративното лого — малки червени светлинки, разцъфнали в мрака. Никой не дойде да види какво прави. Като повечето сгради на КОЛИН, и оукландските офиси работеха денонощно, но през нощта персоналът беше сведен до минимум и контролът се поемаше от компютърния център в сутерена. Там се помещаваше и охраната — изглежда, Нортън ги беше предупредил да не го закачат.
Гутиерес си беше признал, на бързи обороти и несвързано, току се връщаше назад в обясненията си, променяше казаното преди малко и най-вероятно лъжеше и импровизираше в движение. Въпреки това картинката беше започнала да се изяснява.
„… някой във фамилиите… трябваше рано или късно да поеме инициативата… просто войната е напълно лишена от смисъл…
… не знам, Марсалис, да не мислиш, че са ми казвали всичко?… От мен се искаше само да осигуря превоз на онзи тип, щото това ми е работата, знаеш го.“
На някакъв етап в разпокъсания от половинчасови паузи разпит нещо в Гутиерес се пречупи. Страх, висящите обещания за протекция от страна на КОЛИН, навярно и разочарованието от прекараното в ареста време в напразно очакване фамилиите да го измъкнат — така или иначе, негодуванието му изведнъж припламна и се изля във вид на открит гневен бунт…
„… виж, аз съм само шибан корморан, човече, наемна работна ръка, не е като да имам кръвно родство с някой от тях, защо ще ми казват каквото и да било извън преките указания във връзка със задачата ми…
… е, очевидно е някой, който ще спечели от прекратяването на войната с Марс, не е нужно аз да ти го казвам…
… да, да, наредиха ми да заобиколя протоколите за кацане и да сваля онзи тип в крайбрежните води на Калифорния…
… не, не казаха защо… нали ти казах…
… да, разбира се, че му показах как да задейства аварийно криогела… как иначе би оцелял при сблъсъка…“
И в комплект с негодуванието — постоянен прилив на самосъжаление и оправдания:
„… да, точно така, мамка му, случаен инцидент си беше. Злополука. Мислиш ли, че нарочно съм нагласил нещата така, че да пътува буден? Да не мислиш, че бих се занимавал с подобни гадости, ако имах избор? Трябваше да се събуди на две седмици от Земята, а не от Марс… ако зависеше от мен, и това нямаше да направя. Казах им, че е рисковано да изключа н-джина две седмици след излитането, казах им, че това може да предизвика верижна реакция и да изключи непредвидено криогнездото на техния човек, но кой да ме чуе, щото какво ли разбирам аз, шибаният експерт…
… щото, ако изключиш н-джина на две седмици от дома, земният контрол на КОЛИН ще прати спасителен кораб, който да разбере какво е станало. Няма начин да не прати. Защото не искат повреден кораб да им се изтърси на нанокулата, не могат да си позволят лоша реклама. Но ако се изключи две седмици след началото на траекторията, а после корабът измине оставащото разстояние гладко, макар и без радиовръзка, наземният контрол ще рискува да го приеме, ще разчита на автоматичните системи. Нали ги знаеш какви са онези копелета, стане ли въпрос за разходи…“
Откровенията му продължаваха цели два часа дори след като се изрежеха принудителните паузи. Отпорът на инфохакера се беше сринал като пропукана язовирна стена. Карл пускаше записа отново и отново, защото иначе мислите му щяха да се върнат към Севги Ертекин. Слушаше, докато казаното от Гутиерес не започна да преминава през главата му без съпротивление, докато не се превърна в ритмичен шум, лишен от конкретно значение като хаотичния десен от светли и тъмни прозорци на сградите отсреща.
Видя я да влиза отново в бара, смръщила лице, в ръкава й се просмуква кръв от раната в рамото. Гърлото му се свива при вида на кръвта, а после тя му казва, че е добре, и той си отдъхва с облекчение, а после…
„… кръв“ — чу се от записа сигурно за стотен път.
„… не е като да имам кръвно родство с някой от тях…“
Карл смръщи вежди. Удари паузата и върна назад. Записът заломоти на бързи обороти, после се завъртя отново. Гутиерес, обиден на целия свят.
„Виж, аз съм шибан корморан, човече, наемник, не е като да имам кръвно родство с някой от тях…“
Карл чу собствения си глас и гласа на Бамбарен, разнасяни от вятъра, който брулеше билото на Саксайхуаман.
„Фамилиите споделят обща неприязън към твоя вид, Марсалис. И ти много добре го знаеш.“
„Да. Споделяте и сантиментална привързаност към кръвното родство, но това…“
Изправи рязко гръб. Превъртя записа назад и още веднъж изслуша казаното, връзката, която не беше забелязал преди.
„Това трябва да е.“
Върна още назад и се заслуша напрегнато в излиянията на инфохакера.
„… очевидно е някой, който ще спечели от прекратяването на войната с Марс… не е нужно аз да ти го казвам…“
„Това трябва да е, проклет да съм!“ Взираше се в откровението, разкрило се пред погледа му под яркото лазерно сияние на настолната лампа. Осведомеността на Бамбарен за процедурите с момчетата в проекта „Поборник“. Хвалбите на Грета Юргенс и любезно уклончивият отговор на Бамбарен, когато Карл го попита директно. Двете неща се сблъскаха в главата му.
„Създал си собствена бизнес ниша благодарение на мирното си съвместно съществуване с Инициативата, при това отношенията ви процъфтяват, ако съдя по казаното от Грета.“
„Не вярвам Грета Юргенс да е обсъждала с теб деловите ми отношения.“
„Така е, само се опита да ме сплаши с тях. Намекна, че си се сдобил с влиятелни приятели, които държиш изкъсо.“
„… някой, който ще спечели…“
„… сантиментална привързаност към кръвното родство…“
Това трябваше да е.
Мисълта колко близко е бил да корените на загадката го връхлетя през вълните от умора и му завъртя главата като силно питие.
„През цялото време, през цялото шибано време сме били на една крачка. Само чакай да кажа на…“
„Севги.“
И изведнъж разкритието изгуби всякаква стойност, триумфът се стопи и му остана само гняв.
Провери файловете и се обади на Матю.
— Гайосо — повтори инфохакерът, сякаш пробваше вкуса на името. — Добре, но може да отнеме известно време, особено ако разни хора са се опитвали да го държат в тайна, както казваш.
— За никъде не бързам.
Кратка пауза от другата страна на линията.
— Това не е характерно за теб, Карл.
— Да. — Погледна към отражението си в стъклото на прозореца. — Не е.
Нова доза мълчание. Матю не обичаше промените, особено когато засягаха човешките му колеги. Смущението му буквално пълзеше по линията.
— Извинявай, Мат. Уморен съм.
— Матю.
— Да, Матю. Пак извинявай. Както казах, уморен съм. Самият аз изчаквам някоя и друга круша да падне от дървото, което тръскам, така че информацията, за която те помолих, не ми е спешна. Само това имах предвид.
— Добре. — Гласът на Матю пак прозвуча бодро и жизнерадостно, сякаш го включваше и изключваше с копче. — Слушай, искаш ли да ти кажа една тайна?
— Тайна?
— Да. Поверителна информация. Да ти я кажа ли?
Карл се намръщи. Рядко използваше видеовръзка, когато говореше с Матю, първо, защото това дразнеше инфохакера, и второ — разговорите им обикновено бяха съвсем делови, така че видеото беше безсмислено. Сега обаче му се прииска да може да вижда лицето на Матю.
— Обикновено точно за поверителна информация те търся — предпазливо каза той. — Така че, да. Казвай.
— Ами, работата е там, че си го закършил с брюкселския офис. Джанфранко ди Палма ти е адски ядосан.
— Той ли ти го каза?
— Да. Каза ми да не говоря с теб, докато не се върнеш от Ръба.
Бавна струйка гняв опари стомаха на Карл.
— Сериозно?
— Сериозно.
— А ти очевидно не се съобразяваш със заръката му.
— Естествено — ведро заяви Матю. — Аз не работя за АГЛОН, просто участвам в програмата за сътрудничество между агенциите. А ти си ми приятел.
Карл примигна, помълча и каза:
— Радвам се да го чуя.
— Мислех, че ще се зарадваш.
— Слушай, Матю. — Гневът се променяше, омесен с нещо друго, което не подлежеше на лесна дефиниция. Яркото прозрение отпреди малко започна да повяхва, изместено от нови фактори. — Ако Ди Палма ти се обади пак…
— Знам, знам. Да не му казвам, че проверявам Гайосо по твоя молба.
— Да, именно. — Беше негов ред да се смути. — Но непременно му кажи, че сме приятели, чу ли? Че си мой приятел.
— Той вече го знае, Карл. Само да погледнеш данните и ти става ясно, че…
— Да, но той може и да не се е вглеждал много внимателно в данните, нали разбираш. Ти му кажи, че сме приятели. Кажи му каквото ти казах и че съм ти казал да му кажеш и това. — Карл се взираше мрачно в нощта отвън. — За да е наясно.
Малко по-късно излезе от сградата и се заоглежда за такси, което да го откара до хотела. Вървеше в хладната вечер през големите правоъгълници кристално виолетова светлина, хвърляна от лазерните панели на уличното осветление. Имаше чувството, че минава през десетки малки театрални сцени, всяка осветена за представление, в което той отказва да участва. Главата му се мотаеше от недоспиване. Вихрушка от уморени предположения и хипотези тормозеше мозъка му и се боричкаше за пространство с всеобхватния му самоподдържащ се гняв.
„Проклетият Ди Палма.“
Не си даваше сметка за изписания по лицето му гняв, докато не налетя на някаква улична артистка, която вървеше срещу него, натоварена с всевъзможни боклуци. Блъсна я неволно с рамо и тя се просна на паважа. Нещата й се пръснаха с дрънчене по тротоара. Метална джанта от детско колело се търкулна, улови светлината на лазерните панели, удари се в бордюра и остана там. Артистката вдигна поглед към Карл, както си лежеше на тротоара, и свъси изрисуваното си клоунско лице.