— Насам. Към хеликоптера.
Повозиха се в мълчание на ескалатора, после се прехвърлиха на подвижна пътечка, пресичаща стъклените мехури на проводените от бели подпорни трегери горни нива на сградата, после на асансьор, който ги изплю на бетонна площадка. Изящен автокоптер в червено и бяло ги чакаше с бавно въртящи се витла. На изток заливът грееше сребристосив в светлината на късния следобед. Лек вятър правеше жегата поносима.
— Значи вие работите по случая? — пробва се Нортън, докато се качваха на коптера.
Койл го удостои с безразличен поглед и изгрухтя:
— Цялата шибана полиция работи по случая. — И затвори люка. — Код 2347. Полет по план. Да тръгваме.
— Благодаря. Моля, заемете местата си.
Автокоптерът говореше с гласа на Ейжа Бадауи, нисък и меден, и толкова характерен, че човек не можеше да го сбърка с друг дори и в толкова кратка фраза. Севги имаше смътен спомен от статия в някакво списание — вероятно я бе чела в момент на леко умопомрачение, докато е чакала за среща с адвокатите например — за софтуерния договор, който Бадауи сключила с „Локхийд“. Широки пиарски усмивки и ръкостискания, протести на вбесени фенове. Прозявка, после: „Заповядайте, госпожо Ертекин“. Роторите набраха скорост, мърморенето на двигателя се издигна в приглушено звукоизолирано кресчендо от другата страна на прозореца и се отлепиха от площадката. Потънаха в седалките. Автокоптерът се издигна, наклони се и ги понесе към залива.
Севги също направи усилие да завърже разговор:
— Открихте ли нещо по обшивката?
— Сканиращите екипи обработват корпуса в момента. — Кабинката беше със срещуположни седалки и Койл седеше отсреща й, но вместо към нея, гледаше през прозореца. — До довечера ще разполагаме с пълен виртуален образ.
— Бързо действате — каза Нортън, макар да не беше съвсем вярно.
Ровайо го погледна.
— Отвори се работа вътре в корпуса, така че обшивката остана на заден план.
Сащисано мълчание.
Севги и Нортън се спогледаха.
— Вътре? — попита Севги с любезен тон, който не предвещаваше нищо добро. — Отворили сте люковете?
Двете ченгета от Ръба си размениха вещи усмивки. На Севги започваше да й писва цял ден да е най-неосведоменият човек на света. Започваше и сериозно да се вбесява освен това.
— „Гордостта на Хоркан“ е собственост на КОЛИН — тихо каза тя. — Ако сте пипали където не…
— По-спокойно, агент Ертекин — каза Койл. — Когато бреговата охрана стигнала до вашата собственост, някой вече бил отворил люковете. Отвътре. Карантинната херметизация отдавна я няма.
„Това е невъзможно!“ В последния момент успя да не го каже на глас. Вместо това попита:
— Криогнездата пострадали ли са?
Койл я изгледа замислено, после каза:
— Наистина ще е по-добре да го видите с очите си.
Автокоптерът се залюля и Севги се наведе да погледне през прозореца. В залива под тях комплексът Алкатрас на местната служба за сигурност, прословутата ССР, издигаше бледосивите си платформи и кули от островната си база. На юг покрай брега плаващ сух док се беше проснал като проектантски чертеж от прави линии и геометрични пространства, хората приличаха на точки, а превозните средства — на детски играчки. Масивният централен сегмент на „Хоркан“ се виждаше ясно в един от големите докове. Дори без външните си сегменти, дори обгорен и покрит с белези от триенето в земната атмосфера, той моментално привлече вниманието й като познато лице в групова снимка. Виждала беше негови братя в орбиталните докове на нанокулата Каку, а архивни изображения на самия „Хоркан“ задръстваха лаптопа й още от момента, в който корабът беше преустановил връзката си с контролната зала на КОЛИН. Докато висеше, често и продължително, в чакалнята на адвокатската кантора и в безсънното спокойствие на нощите без пиячка, Севги се беше взирала в детайлите, докато уморените й очи не започнеха да смъдят. „Добрият детектив ляга, става и диша с детайлите — беше й казал веднъж Лари Касабиан. — Това е начинът да хванеш лошите“. И навикът й остана. Познаваше вътрешното разположение на кораба толкова добре, че можеше да мине през него от единия до другия край със завързани очи. Хардуерните и софтуерните спецификации пък знаеше наизуст. Имената на пътниците в криогнездата й бяха познати като марките на продуктите, които от години купуваше по навик, биографичните данни за всеки пътник изникваха неканени в главата й винаги щом си представеше съответното лице.
„Наистина ще е по-добре да го видите с очите си.“
А сега всички най-вероятно бяха мъртви.
Автокоптерът кацна с машинна прецизност върху издигната платформа в единия край на пристанищния комплекс. Двигателите млъкнаха и люкът се отключи. Койл се обади по радиото, вдигна люка и пръв скочи навън. Севги слезе след него. Меденият глас на Бадауи я последва под повеите на вятъра.
— Внимавайте при слизане. Моля, затворете люка след себе си.
Койл ги поведе по стъпалата на платформата. Долу ги чакаше комисия по посрещането. Трима униформени от службата за сигурност на Ръба стояха зад цивилен офицер, чието лице Севги познаваше от два виртуални инструктажа за фалшифицирането на генни отпечатъци, на които беше присъствала миналата година. Гладки азиатски черти, които му придаваха младежки вид, гъста сива коса и небрежно омачкани дрехи, които не се връзваха с безстрастната проницателност на очите. По този поглед и по други аспекти на поведението му беше стигнала до извода, че сигурно е Подобрен — високопоставените служители от администрацията на Ръба обикновено бяха, — но нямаше други доказателства освен тази чисто интуитивна догадка. В неофициалните сбирки след инструктажите той беше говорил с тиха резервираност, най-вече за семейството си, а очите му се бяха спирали само мимоходом на гърдите й, за което тя му беше благодарна. Сега се опита да си спомни името му и синаптикът й го подсказа услужливо.
— Лейтенант Цай. Как сте?
— Капитан — сухо каза той. — Повишиха ме през януари. И съм толкова добре, колкото може да се очаква предвид обстоятелствата, благодаря. Предполагам, ще искате да огледате кораба незабавно. По-скоро онова, което е останало от него.
Севги кимна и свъси вежди.
— Така е, благодаря.
— Ако всичко върви по план… — Цай даде знак на униформените и те се отдалечиха. — Ако всичко върви по план, до седем вечерта ще разполагаме с действащ виртуален анализ. Екипите вече привършват огледа на корпуса, но Ровайо сигурно вече ви е казала за люковете.
— Че са били отворени отвътре, да.
— Капитане — намеси се Нортън. — Важно е да разберем в какво състояние е екипажът на „Хоркан“. И по-точно дали криосистемите са отказали.
Цай вече се обръщаше да последва униформените, но при тези думи спря и погледът му сякаш изведнъж се удължи, плъзна се по сухия док, а после и по залива, капитанът като че ли превърташе на бързи обороти някакви кадри от склада на паметта си, нещо, което може би не искаше да вижда отново. И в този момент Севги осъзна нещо важно — че зад шовинистичното високомерие на Койл и Ровайо се крие същата дълбока неувереност, която се долавяше сега и в поведението на Цай, и че поведението на всички тук не е продиктувано от спорове за юрисдикцията и професионална завист, както беше решила отначало.
„Уплашени са — внезапно разбра тя. — И ние сме единствената им надежда.“
Подобно прозрение я беше обземало и преди, още когато беше редово ченге в нюйоркската полиция и работеше по един случай на домашно насилие и наркотици. Говореше с насинената пребита майка на извършителя и изведнъж осъзна, че жената вижда в нея разрешение на проблема си, че очаква от патрулен полицай Ертекин, двайсет и три годишна по онова време, да направи нещо, да заличи с вълшебна пръчица трагедията, сполетяла семейството й.
„Колко е хубаво хората да имат нужда от теб.“
— Отказали — бавно повтори Цай. — Да, мисля, че може да се нарече и така.
Външните люкове просто ги нямаше, бяха изкъртени от контролираните взривове на системата за спешно разхерметизиране. Навярно отдавна бяха потънали на дъното на океана. Овъгленият чукан на „Хоркан“ лежеше на сухия док, стабилизиран, доколкото го позволяваше формата му. Въпреки това се наложи да се спуснат в Четвърти достъп, който приличаше на кладенец, врязан в тавана на централния сегмент. Помощна стълба за работа при нулева гравитация ги отведе до дъното на шлюзовата камера, оттам се спуснаха тромаво през вътрешния люк до наклонената повърхност на централния надлъжен коридор. Меко синьото сервизно осветление се лееше от лазерни панели по стените, но хората на Цай бяха включили и силни лампи при люка и по-нататък по коридора. Яркото бяло сияние се отразяваше в кремавите стени и в… зъби.
Тъкмо зъбите привлякоха погледа й и тя рязко наби спирачки на най-долното стъпало. Оголваща венците ухилена усмивка разсичаше смазана човешка глава, свързана едва ли не символично с проснатия на пода торс. Торс без крайници.
— Разбрахте какво имах предвид, нали? — Цай слезе по стълбата и застана до нея.
Севги мълчеше, мъчеше се да овладее спазмите в стомаха си. Дори да оставим настрана махмурлука, отдавна не беше виждала такова нещо. Последната й година в полицията беше милостиво бедна откъм кървища. Прехвърлянето й от отдел „Убийства“ в отдела за връзки с КОЛИН не й беше спечелило приятели в управлението, но поне беше свело до минимум количеството осакатени човешки останки, които й се налагаше да вижда. Смътно си даде сметка, че ако не беше синаптикът, вече щеше да е изповръщала оскъдното съдържание на стомаха си върху местопрестъплението на Цай.
„Твоето местопрестъпление, искаш да кажеш.
Всичко това е твое, Сев.“
Наведе се и се взря в мъртвеца. Време беше да влезе във владение.
— Алберто Толедо — тихо каза Цай. — Инженер в купола „Стенли“, специалист по атмосферни нанотехнологии. На петдесет, и шест. Прибирал се е след края на договора си.
— Да, знам. — Биографичните подробности се появяваха като мехури в завираща супа при вида на обезобразеното ухилено лице, зашепнаха като призраци. Професионална характеристика, резюме, семейна история. Този човек имаше дъщеря някъде. И двете бузи бяха разкъсани и на практика липсваха чак до костта, останали бяха само миниатюрни късчета плът. Челюстта беше оголена. Очите…
Севги преглътна. Стомахът й още се бунтуваше. Нортън застана до нея и сложи ръка на рамото й.
— Добре ли си, Сев?
— Да, добре съм. — Съсредоточи се върху фактите. С „Гордостта на Хоркан“ не бе имало връзка почти през целия период на дългото му завръщане към Земята — почти седем месеца и половина. — Капитане, това… изглежда скорошно.
Цай сви рамене.
— В корабната система за въздухообмен имало антибактериални препарати, така казаха моите хора. Но иначе, да, предполагаме, че Алберто е бил един от последните.
— Последните?!
Погледна Нортън и с облекчение установи, че и той е потресен колкото нея. Разсеяно отбеляза киселата миризма на нечие стомашно съдържание, пропила се във въздуха на затвореното пространство. Фактът, че и други преди нея са реагирали по същия начин, й подейства някак успокояващо. Стана й по-лесно да не последва докрай примера им.
— Какво е станало с крайниците? — успя да попита тя, почти небрежно.
— Били са хирургично отстранени — каза Цай и махна към коридора. — Все още свалят записите на автохирурга, така че не можем да сме сигурни в неговото участие, но логиката сочи натам.
— Тогава как се е озовал тук?
— На това е малко по-трудно да се намери обяснение. Може би труповете са се разместили при сблъсъка. Намерихме повечето криогнезда отворени, хранителните течности са разплискани по пода и стените. Който и да е направил това, изглежда, не е бил маниак на тема чистота, поне към края.
— Преградните врати в коридорите би трябвало да са се задействали при навлизането в атмосферата — каза Нортън. — Това е стандартна процедура при този клас кораби в случай на тревога. Няма начин нещо да прелети от единия край на корпуса до другия. Просто няма начин.
— Е, това е само теория. — Цай махна в двете посоки на коридора. — Ще видите сами. Херметизиращите вътрешни прегради не са се задействали. Искате ли да погледнете секцията с криогнездата?
Севги погледна по коридора към допълнителните лампи, които осветяваха спалното помещение. Някакви хора се движеха там, чуваха се и гласове. Кратък изблик на нервен смях. Звукът я върна с почти физически осезаема сила към дните й в отдел „Убийства“. Черният хумор и жизненоважното другарство, когато обработваш местопрестъпление, тихият пулс на съсредоточеност, недостъпен за непосветените в този специфичен ритъм, пластовете нарочно безразличие, които се трупат с опита. „Да ти имам лайняните поводи за носталгия, момиче“. Поуплаши се малко, осъзнала до каква степен, въпреки гаденето, й се иска да се гмурне обратно в онзи свят и мрачните му процедури.
— Другите трупове — каза тя, щом стимулантът плисна нова доза светлина в главата й. — Всички са осакатени като този, така ли?
Лицето на Цай беше като маска.
— Някои и по-лошо.
— Намерихте ли крайниците?
— Не в нормалния им вид.
Севги кимна.
— Намерили сте само костите?
„О, Етан, трябваше да си тук и да видиш това. Този път наистина се е случило, точно както ти твърдеше, че ще стане. А аз мислех, че само ме дразниш.“
— Именно. — Цай я гледаше така, както учител гледа умно дете.
— Сигурно се шегувате, мамка му — каза Нортън, много тихо.
Севги се обърна и го погледна. Думите му бяха резултат от инстинктивно отричане, от шок, а не от обективно възражение.
— Уви, не.
— Някой е разчленил тези хора с помощта на автохирурга…
Тя кимна, без да е сигурна — под яркия прожектор на синаптика и шока от прозрението — какво чувства и какво би трябвало да почувства.
— Да. А след това ги е изял.
5.
Беше като пейзаж на Дали.
Виртуалната програма CSI беше предпочитаният помощник на криминалистите за електронна обработка на местопрестъпления. Севги я помнеше от дните си в нюйоркската полиция — девствена аризонска пустиня, докъдето поглед стига, еднообразно синьо небе с бледа, загатната само луна с логото на софтуерната компания производител. Всеки сегмент от разследването беше представен като самостоятелна триетажна кирпичена постройка, а групата постройки беше разположена в правилен полукръг. Отделните сегменти-постройки бяха открити откъм фасадната си страна, като срезове в архитектурен план и си имаха стълби, по които да стигаш до горните етажи. Надписи с печатен шрифт се носеха във въздуха до всяка постройка, един вид етикети: „инфоаномалии“, „лаборатория“, „данни от набл. системи“, „предишни провинения“. В по-голямата си част витринките бяха празни, защото информацията още не беше дошла, но по етажите на „лабораторната“ къщичка осакатените трупове от „Гордостта на Хоркан“ стояха изправени върху чуканите си като изпотрошени от вандали музейни експонати. Дори и тук не всички органични данни бяха налице, но труповете бяха сканирани и вкарани в системата на по-ранен етап. Сега позираха като на модно ревю, с цялото си посмъртно оцветяване и толкова реални, че собствената ти плът се бунтуваше при вида на тяхната. Севги вече ги беше разгледала при голямо приближение, взирала се бе като хипнотизирана в отделена с чист срез на няколко сантиметра под раменната става ръка, в белезникавата кост и обезкървеното месо около нея. Видяла ги беше и вече съжаляваше. Действието на синаптика отслабваше, а остатъците от махмурлука определено не й помагаха в борбата с напъните за повръщане.
Лабораторният н-джин интерфейс, красива до съвършенство жена от евразийската раса в идеално скроена синя лабораторна престилка, обрисуваше кошмара с електронно безразличие.