Нулев брой - Умберто Эко 4 стр.

— И какво?

— Ами просто нямам мира. Умът ми е зает с разследването, а нощем се будя да сравнявам коли.

— Знаеш всичко наизуст?

— Направих си таблици, но проблемът е, че ги запаметих, и това е непоносимо. Започвам да си мисля, че колите са измислени, за да не мога да ги купя.

— Това подозрение не е ли преувеличено?

— Подозренията никога не са преувеличени. Подозирай, подозирай винаги, само така ще откриеш истината. Нима науката не ни учи да правим така?

— Учи ни и прави така.

— Глупости, дори науката лъже. Виж само историята за студения термоядрен синтез. Лъгаха ни месеци наред и накрая се оказа, че е партенка.

— Но я разкриха.

— Кой? Пентагонът, който вероятно е искал да покрие нещо смущаващо. Може онези със студения синтез да са били прави, а другите, които казаха, че първите са излъгали, да лъжат.

— Възможно е с Пентагона или ЦРУ, но нима искаш да кажеш, че всички автомобилни списания зависят от дебнещите тайни служби на демоплутоюдеокрацията. — Опитвах се да го върна към здравия разум.

— Така ли? — каза той с горчива усмивка. — И те са свързани с голямата американска индустрия и седемте сестри на петрола, които са тези, които убиха Матеи6, за което може пет пари да не давам, но те са същите, които са виновни за разстрела на дядо ми, защото са финансирали партизаните. Виждаш ли как е навързано всичко?

Но сервитьорите вече постилаха покривките и ни даваха да разберем, че моментът за хората, които само пият по чашка, е отминал.

— Някога на по чашка можеше да се седи до два през нощта — въздъхна Брагадочо, — но вече дори тук се целят в клиенти с пари. Може би някой ден тук ще открият дискотека с примигващи светлини. Тук все още всичко е истинско, разбери ме, но вече смърди все едно всичко е фалшиво. Представи си, собствениците на тази миланска кръчма от сума ти време са тосканци, така чух. Не че имам нещо против тосканците, сигурно и те са добри хора, но си спомням как като малък, когато се говореше за дъщерята на някакви познати, която се оженила несполучливо, един братовчед казваше: „Ами трябва да се вдигне стена под Флоренция“. А майка ми отвръщаше: „Под Флоренция ли? Направо под Болоня!“

Докато чакахме сметката, Брагадочо ми каза почти шепнешком:

— Ще можеш ли да ми дадеш пари назаем? Ще ти ги върна до два месеца.

— Аз ли? И аз съм без пукнат грош като теб.

— Сигурно. Не знам колко ти плаща Симеи и не ми е работа да го знам. Просто попитах. Ама нали ти ще платиш сметката?

Така се запознах с Брагадочо.

4

Сряда, 8-и април

На следващия ден се състоя първата истинска редакционна оперативка.

— Ще правим вестника — каза Симеи, — вестника от 18-и февруари тази година.

— Защо от 18-и февруари? — попита Камбриа, който щеше да се отличи като човека, който задава най-тъпите въпроси.

— Защото тази зима на 17-и февруари карабинерите нахлуха в офиса на Марио Киеза, президент на Пио Алберго Тривулцио и изтъкнат представител на миланската социалистическа партия. Всички знаете: Киеза поискал подкупи по един търг от една фирма за почистване в Монца, сделката трябвало да е за сто и четирийсет милиона, от които той искал десет процента, както виждате, дори старческият дом е хубава дойна крава. Явно това не било първото доене, защото на онзи от почистването му омръзнало да плаща и издал Киеза. И така отишъл при него да му предаде първия транш от уговорените четиринайсет милиона, но със скрити микрофон и камера. Веднага щом Киеза взел пачката, в кабинета нахлули карабинерите. Киеза, ужасен, грабнал от чекмеджето друга по-дебела пачка, която бил взел от някой друг, и хукнал към кенефа, за да изхвърли банкнотите в чинията, но не се получило — закопчали го преди да успее да унищожи всичките тези пари. Това е историята, сигурно си я спомняте, а сега вие, Камбриа, знаете какво трябва да разкажем във вестника от следващия ден. Вървете в архива, препрочетете внимателно новините от онзи ден и ни направете уводна колонка, не, по-добре хубава статийка, защото ако си спомням добре, телевизионните новини от онази вечер не казаха нищо за случая.

— Окей, шефе. Отивам.

— Почакайте, защото тук на сцената излиза мисията на „Утре“. Сигурно си спомняте, че през следващите дни имаше опити случаят да бъде омаловажен. Впоследствие Кракси7 ще каже, че Киеза е бил просто мошеник, и ще го зареже, но това, което читателят от 18-и февруари още не би могъл да знае, е, че магистратите ще продължат да разследват и ще се появи един истински мастиф, онзи съдия Ди Пиетро, когото вече всички познават, но за когото тогава никой не беше чувал. Ди Пиетро въртя Киеза на шиш, откри тайните му швейцарски сметки, накара го да признае, че това не е изолиран случай, постепенно извади на светло цяла корупционна мрежа в политиката, която е в интерес на всички партии, и първите последствия станаха известни едва преди няколко дни — видяхте, че на изборите християндемократите и социалистическата партия изгубиха куп гласове и се засили Лигата, която яхна скандала напук на правителството. Арестите заваляха, партиите малко по малко се цепят и тук-там се чува, че след падането на Берлинската стена и разпадането на Съветския съюз американците вече нямат нужда от партии, които могат да манипулират, и са ги оставили в ръцете на магистратите — или може би, бихме могли да предположим, магистратите рецитират сценарий, написан от американските тайни служби, но засега да не прекаляваме. Такава е ситуацията днес, но на 18-и февруари никой не е можел да си представи какво ще стане. Но „Утре“ ще си го представи и ще направи поредица прогнози. И тази статия с хипотези я поверявам на вас, Лучиди. Вие ще трябва да бъдете така умел да казвате „може би“ и „вероятно“, докато всъщност разказвате това, което после ще се случи наистина. Споменете няколко имена на политици, разпределете ги добре между отделните партии, забъркайте и левицата, дайте да се разбере, че вестникът събира документи, и го кажете така, че дори тези, които ще четат нашия брой 0/1, да умрат от страх, въпреки че прекрасно знаят какво се е случило през двата месеца след февруари, но ще се питат какъв е този нулев брой с днешна дата… Ясно? На работа.

— Защо давате задачата на мен? — попита Лучиди.

Симеи го изгледа странно, все едно той трябваше да разбере нещо, което ние не разбирахме.

— Защото ми се струва, че вие сте особено добър в събирането на слухове и донасянето им където трябва.

По-късно, на четири очи, попитах Симеи какво е искал да каже.

— Недейте да клюкарствате с останалите — каза ми той. — Но според мен Лучиди е замесен със службите и журналистиката му служи само за прикритие.

— Казвате, че е шпионин. Защо сте взели шпионин в редакцията?

— Защото не е важно дали ни шпионира, какво толкова ще разкаже на службите, което те да не разберат прекрасно, като зачетат кой да е от нашите нулеви броеве? Но той може да ни носи сведения, които е узнал, докато е шпионирал други.

Симеи не е кой знае какъв журналист, помислих си, но е гений в своя жанр. И ми хрумна една шега, приписвана на един диригент, голям клеветник, който казал за един музикант: „В своя жанр X е бог. А жанрът на X е, че е говно“.

5

Петък, 10-и април

Докато мисленето какво да включва брой 0/1 продължаваше, Симеи отваряше широки скоби за някои основни принципи на работата на всички.

— Колона, илюстрирайте на нашите приятели как се съблюдава, или как се дава вид, че се съблюдава един фундаментален принцип на демократичната журналистика: фактите да бъдат отделени от мненията. Мнения в „Утре“ ще има много, и то указани като такива, но как да се покаже, че в други статии се цитират само факти?

— Съвсем просто — казах аз. — Вижте големите английски вестници. Ако разказват например за някакъв пожар или автомобилна катастрофа, те очевидно не могат да кажат какво мислят по въпроса. Тогава вмъкват в статията, в кавички, показанията на някой свидетел, човек от улицата, представител на общественото мнение. След като сложат кавичките, твърденията стават факти, тоест факт е, че еди-кой си е изразил еди-какво си мнение. Може обаче да се предположи, че журналистът е дал думата само на този, който мисли като него. Затова се слагат две изявления, които си противоречат, за да се покаже, че е факт, че съществуват различни мнения по даден въпрос, и че вестникът си дава сметка за този неоспорим факт. Хитрината е да сложиш в кавички първо едно банално мнение, а после още едно, по-разумно, което много прилича на мнението на журналиста. Така читателят остава с впечатлението, че е информиран за две неща, но е подтикнат да приеме само едно мнение като по-убедително. Да дадем пример, срутил се е виадукт, един камион се е обърнал в пропастта и шофьорът е загинал. Текстът, след като точно предава случилото се, ще каже: говорихме с господин Роси, на 42 години, който има будка за вестници на ъгъла: „Какво да ви кажа, стават такива работи — каза той. — Съжалявам за бедния човечец, но съдбата си е съдба“. Веднага след това господин Бианки, на 34 години, зидар, който работи на строеж наблизо, ще каже: „Вината е на общината. Отдавна се знаеше, че този виадукт има проблеми“. С кого ще се идентифицира читателят? С този, който си го изкарва на някого или на нещо, с този, който прехвърля отговорността. Ясно? Проблемът е какво и как да сложим между кавичките. Да се поупражняваме. Да започнем с вас, Костанца. Избухнала е бомбата на площад „Фонтана“8.

Костанца помисли малко, после започна:

— Господин Роси, на 41, общински служител, който би могъл да е в банката, когато бомбата е избухнала, ни каза: „Бях наблизо и чух взрива. Беше ужасен. Явно някой иска да лови риба в мътна вода, но няма да разберем кой“. Господин Бианки (на 50 години, бръснар) също минава наблизо в момента на експлозията, която си спомня като оглушителна и страховита, и отбелязва: „Типичен атентат с анархистки почерк, без съмнение“.

— Отлично. Госпожице Фрезия, пристига новината за смъртта на Наполеон.

— Ами, бих казала, че господин Бланш, да оставим настрана възрастта и професията, ни казва, че може би е било несправедливо да затварят на онзи остров вече свършен човек: бедничкият, и той имал семейство. Господин Мандзони, дори Мансонѝ̀, казва: „Отиде си човек, който промени света от Мансанарес до Рейн, велик човек“.

— Това с Мансанарес беше добре — каза Симеи с усмивка. — Но има и други начини да пробутваш мнения, без да се набиваш на очи. За да знаете какво да сложите във вестника, трябва, както се казва в другите редакции, да се направи работен план. На света има безкрайно много новини, защо да се съобщава за инцидент в Бергамо, а да игнорираме, че е имало инцидент и в Месина? Не новините правят вестника, а вестникът прави новините. И да знаете как да комбинирате четири различни новини означава да предложите на читателя пета новина. Ето ви един ежедневник от онзиден, шеста страница: Милано, майка хвърля новородения си син в тоалетната; Пескара, братът няма нищо общо със смъртта на Давиде; Амалфи, обвинение в измама срещу психоложката, на която е поверила анорексичната си дъщеря; Бускате, след четиринайсет години от изправителната институция излиза момчето, което на петнайсет е убило осемгодишно дете. Четирите новини се на една и съща страница, а заглавието на страницата е „Общество Деца Насилие“. Естествено се говори за насилие, в което е замесено малолетно лице, но става дума за съвсем различни явления. Само в един случай (убийството на новородено) се касае за насилие от родители към деца, историята с психоложката може не касае деца, защото не е посочена възрастта на анорексичната дъщеря, историята на момчето от Пескара доказва, ако не друго, че не е имало насилие и момчето е загинало при нещастен случай, и накрая случаят от Бускате, ако се загледате, касае един дангалак на почти трийсет години, а истинската новина е отпреди четиринайсет години. Какво е искал да ни каже вестникът с тази страница? Може би нищо конкретно, някой мързелив редактор е попаднал на четири бюлетина от агенциите и е решил, че е добре да ги обедини за повече ефект. Но всъщност вестникът ни предава една идея, една тревога, едно предупреждение — знам ли… Във всеки случай мислете за читателя: поотделно всяка от тези новини би го оставила безразличен, но взети заедно го задължават да дочете страницата. Ясно? Знам, че все се говори как вестниците винаги пишат работник от Калабрия напада колега и никога работник от Кунео напада колега, добре, това е расизъм, но представете си една страница, на която пише: работник от Кунео и така нататък, пенсионер от Местре убива жена си, продавач на вестници от Болоня извършва самоубийство, зидар от Генуа подписва празен чек, какво му пука на читателя къде са родени тези хора? Но ако говорим за работник от Калабрия, пенсионер от Матера, продавач на вестници от Фоджа и зидар от Палермо, тогава се създава тревога около престъпността на Юга и това прави новина… Вестникът ни се публикува в Милано, а не в Катания, и трябва да си даваме сметка за чувствителността на миланския читател. Имайте предвид, че да се прави новина е хубав израз, ние правим новината и трябва да знаем как да я накараме да изплува измежду редовете. Доктор Колона, в свободните часове преглеждайте с нашите редактори бюлетините от агенцията и съставете няколко тематични страници, научете се да карате да изпъкне новина там, където не я е имало или не се е виждала, хайде.

Друга тема беше темата за опроверженията. Все още бяхме вестник без читатели, така че каквато и новина да публикувахме, нямаше да има кой да я опровергае. Но един вестник се измерва и според способността си да посреща опроверженията, особено ако е вестник, който показва, че не се страхува да си оцапа ръцете. Освен да тренираме за когато дойдат истинските опровержения, трябваше да се измислят няколко писма от читатели, след които да последват нашите опровержения. За да покажем на поръчителя от какво тесто сме замесени.

— Вчера говорих за това с доктор Колона. Колона, искате ли, така да се каже, да изнесете един хубав урок по техника на опроверженията?

— Добре — казах аз, — да дадем учебен пример, не само измислен, но и преувеличен. Това е пародия на едно опровержение, излязло преди няколко години в „Еспресо“. Предполага се, че вестникът получил писмо от някой си Пречизо Сментуча, ще ви го прочета.

— Как се реагира на толкова точно опровержение, без да си плюеш на фасона? Ето един добър отговор: