книга трета от поредицата "Такеши Ковач"
Посвещавам тази книга на съпругата си Вирджиния Котинели, която разбира от спънки.
Фурия (същ.):
1 а. Мощна, безразборна и често унищожителна ярост…
2. Дива, безразборно действаща сила.
3а. Всяка една от трите богини на възмездието, които в древногръцката митология наказват престъпленията.
3б. Гневна или отмъстителна жена.
Пролог
Мястото, където ме събудиха, трябва да е било подготвено най-грижливо.
Същото се отнася и до залата, където предложиха сделката. Харлановият род не върши нищо наполовина и както би ви казал всеки Приет, държи да направи добро впечатление. Черен декор на златисти точици в тон със семейните гербове по стените, недоловим инфразвук, пораждащ сърцераздирателното усещане, че стоиш пред истински благородници. Някакъв древен марсиански предмет в ъгъла тихомълком намеква за прехвърлянето на глобалната власт от ръцете на отдавна изчезналите извънземни благодетели към съвременната и твърда десница на олигарсите от Първите фамилии. Не липсва и задължителната холоскулптура на самия Конрад Харлан в победоносната поза на „планетен откривател“. Едната ръка е високо вдигната, другата засенчва очите му от блясъка на чуждото слънце. Такива ми ти неща.
И ето го Такеши Ковач — излиза от вана с поддържащ гел, презареден в кой знае чия нова плът, кашля и плюе под мекото пастелно осветление, а мрачните съдебни пристави с модерни бански костюми му помагат да се изправи. С изумително пухкави кърпи избърсват по-голямата част от гела, сетне му намятат халат от подобна материя за краткото пътешествие до съседната стая. Душ, огледало — привиквай с това лице, войнико — нови дрехи за новия носител, после право към залата за аудиенции, където предстои разговор с член на Семейството. Жена, разбира се. В никакъв случай не биха пратили мъж след всичко, което им е известно за моето минало. Изоставен от баща-алкохолик на десетгодишна възраст, отгледан заедно с две по-малки сестри, редовни изблици на невротични реакции, когато се сблъсква с властни, патриархални фигури. Не, непременно жена. Някоя добродушна леля от ръководството, натоварена с грижата да задвижва тайно ония дела на Харлановия род, за които е по-добре да не се разчува. Красива, но не прекалено, с изработен по поръчка носител, вероятно малко над четирийсетте по стандартното летоброене.
— Добре дошъл отново на Харлановия свят, Ковач-сан. Добре ли се чувствате?
— Да. А вие?
Високомерно нахалство. Емисарското обучение създава навика да усвояваш и обработваш подробностите от обкръжението с бързина, за каквато нормален човек не може и да мечтае. Хвърляйки поглед наоколо, емисарят Такеши Ковач разбира за броени секунди, всъщност знае още откакто отвори очи във ваната, че акциите му се котират високо.
— Аз? Можете да ме наричате Аюра.
Езикът не е японски, а аманглийски, но изящно оформеното неразбиране на въпроса, елегантното заобикаляне на обидата, без да се прибягва до възмущение, води по пряка линия назад, към културните корени на Първите семейства. Жената леко размахва ръка и жестът е също тъй елегантен.
— Но в случая няма особено значение коя съм. Предполагам, разбирате кого представлявам.
— Да, напълно.
Може да е заради инфразвука или пък заради сдържаната реакция на жената спрямо недопустимата волност, но така или иначе високомерието в гласа ми стихва. Емисарите попиват всичко наоколо и това донякъде им влияе. Често започваш да усвояваш инстинктивно чуждото поведение, особено ако емисарската ти интуиция възприеме това поведение като изгодно в настоящата обстановка.
— Значи съм пратен за подпомагане?
Аюра тихичко кашля.
— В известен смисъл, да.
— Солова акция?
Само по себе си това не е рядкост, но не е и твърде забавно. В екип от емисари изпитваш увереност, каквато рядко се среща при работа с обикновени хора.
— Да. Тоест вие ще бъдете единственият емисар сред участниците. Можете да разполагате със значителен брой редови сътрудници.
— Звучи добре.
— Да се надяваме.
— Е, какво искате да направя?
Ново деликатно покашляне.
— Всичко с времето си. Мога ли пак да попитам дали носителят е удобен?
— Много удобен, струва ми се. — Изведнъж осъзнавам. Твърде удобен, впечатляващо ниво на реакциите дори за човек, свикнал с бойните модели на Корпуса. Великолепно тяло, поне отвътре. — Да не би да е нещо ново от „Накамура“?
— Не. — Струва ми се, че жената леко извива очи нагоре и вляво. Тя е служител от ръководството на охраната, вероятно има ретинален дисплей за данни. — Модел „Невросистеми Харкани“, изработен по междупланетен лиценз за „Хумало-Кейп“.
На един емисар не му се полага да проявява изненада. Затова присвивам очи само мислено.
— „Хумало“? Не съм ги чувал.
— Да, естествено.
— Моля?
— Достатъчно е да кажа, че ви снабдихме с най-добрата достъпна биотехника. Едва ли трябва да изброявам на човек с вашия опит възможностите на носителя. Ако ви интересуват подробности, можете да ползвате наръчника чрез дисплей, разположен в лявата част на зрителното ви поле. — Лека усмивка, може би намек за отегчение. — Моделът „Харкани“ не се изработва специално за емисари, а нямахме време за индивидуална поръчка.
— Значи сте изпаднали в криза?
— Много проницателно, Ковач-сан. Да, ситуацията би могла да се опише като критична. Желателно е незабавно да пристъпите към действие.
— Е, за това ми плащат.
— Да. — Дали още отсега ще засегне въпроса кой точно плаща? Едва ли. — Както без съмнение вече се досещате, акцията ще бъде секретна. Нищо общо с онази на Шария. Макар че ако не греша, към края на кампанията имахте известен опит в работата с терористи.
— Да. — След като смазахме междупланетната им флотилия, заглушихме системите за обмен на данни, съсипахме икономиката и в общи линии унищожихме възможностите им за глобална съпротива, все пак останаха неколцина твърдоглавци, които не искаха да схванат посланието на Протектората. Затова се заехме да ги изловим. Чрез проникване в техните организации, чрез сближаване, вербуване, предателство. Или чрез убийства в задните улички. — Известно време се занимавах с това.
— Добре. Сегашната ви мисия не е твърде различна.
— С терористи ли имате проблеми? Да не би квелистите пак да действат?
Тя пренебрежително махва с ръка. Вече никой не взима квелизма на сериозно. Поне от два века насам. Малцината оцелели автентични квелисти на Харлановия свят отдавна са зарязали революционните принципи в името на далеч по-доходната престъпност. Те не представляват заплаха за тази жена или за олигархията, стояща зад нея. Това е първият признак, че нещата не са такива, каквито изглеждат.
— Става дума по-скоро за издирване на беглец, Ковач-сан. Не политическа акция, а неутрализиране на отделна личност.
— И за това викате подкрепления от Емисарския корпус? — Въпреки безпристрастната маска случаят изисква да вдигна вежди. Вероятно и гласът ми леко се е повишил. — Тая личност трябва да е необикновена.
— Да. Така е. Бивш емисар. Ковач-сан, преди да продължим по-нататък, смятам, че трябва да изясним нещо, което…
— Без съмнение трябва да изясните нещо на моя командващ офицер. Защото имам неприятното подозрение, че прахосвате времето и усилията на Корпуса. Ние не се занимаваме с подобна работа.
— … което може донякъде да ви изненада. Вие… несъмнено вярвате, че сте презареден скоро след кампанията на Шария. Може би дори само няколко дни след междузвездното прехвърляне.
Небрежно повдигнати рамене. Емисарско безразличие.
— Дни или месеци… за мен няма особено значе…
— Два века.
— Какво?
— Добре ме чухте. Бяхте на склад почти двеста години. В реално измерение…
От емисарското безразличие вече няма и помен.
— Мамка ви, какво е станало с…
— Моля ви, Ковач-сан. Изслушайте ме. — Рязък, повелителен тон. Вградените рефлекси ме заставят да млъкна, да си възвърна готовността за възприемане и усвояване. Жената продължава малко по-тихо: — По-късно ще ви разкажа най-подробно каквото поискате. Засега трябва да знаете само, че вече не сте част от Емисарския корпус като такъв. Можете да се смятате за нает от Харлановия род в частен порядък.
Корабокрушенец, изхвърлен на векове от последните мигове живот, които си спомня. Презареден в друга епоха. На няколко поколения от всичко и всички, които някога е познавал. Като някакъв скапан престъпник. Е, емисарската техника на усвояване вече би трябвало донякъде да овладее ситуацията, но все пак…
— Как…
— Преди известно време вашата дигитализирана личност бе закупена по поръчение на фамилията. Както казах, по-късно ще ви съобщя подробностите. Излишно е да се тревожите прекомерно по този въпрос. Договорът, който ще ви предложа, е изгоден и според нас извънредно благоприятен. Важното е да разберете до каква степен ще бъдат подложени на изпитание емисарските ви умения. Това не е Харлановият свят, който познавате.
— Мога да се справя. — Нетърпеливо. — Това ми е занаятът.
— Добре. А сега, разбира се, бихте желали да знаете…
— Да. — Потресът е спрян, стегнат като турникет върху кървяща рана. Сега трябва отново да си възвърна хладната компетентност и пълното безразличие. Да се вкопча в очевидното, в най-очебийната тема от разговора. — Дявол да го вземе, кой е тоя бивш емисар, та тъй отчаяно се нуждаете да го спипам?
Може би е станало горе-долу така.
А може би не. Изграждам сцената по догадки и откъслечни сведения, научени много по-късно. Градя по онова, за което мога да се досетя, и използвам емисарската интуиция, за да запълня празнотите. Но може и да греша дълбоко.
Няма как да разбера.
Не бях там.
И не видях лицето му, когато е чул къде съм. Когато е чул кой съм и какво ще трябва да стори.
Част първа
Ето кой си
Направете го лично…
Глава 1
Увреждане.
Раната пареше адски, но бях получавал далеч по-тежки. Изстреляният напосоки бластерен лъч проряза ребрата ми, вече загубил част от своята сила в бронираната врата, която трябваше да пробие, за да стигне до мен. Стигнали до препятствието, проповедниците гърмяха с надеждата да ме изкормят. Скапани аматьори. При тия изстрели от упор в бронираното покритие сигурно си бяха изпатили почти колкото мен. Зад вратата аз вече се бях извъртял настрани. Остатъкът от заряда издълба дълга, плитка бразда по гръдния ми кош и продължи нататък, оставяйки тлееща дупка в гънките на палтото. Внезапно усещане за леден хлад по онази страна на тялото ми, придружено от мирис на изгорели кожни сензори. И онова странно, пронизващо до кости съскане там, където лъчът бе разкъсал биомеханичната обвивка на плаващите ребра.
Осемнайсет минути по-късно, отчетени по фосфоресциращия вграден дисплей в горната лява част на зрителното ми поле, съскането още не бе престанало, докато крачех забързано под светлината на уличните лампи, полагайки усилия да не обръщам внимание на болката. Под палтото ми се процеждаха капки течност. Нямаше много кръв. Синтетичните носители си имат предимства.
— Искаш ли да се повеселиш, мой човек?
— Вече се повеселих — отвърнах аз и заобиколих отдалече входа.
Онзи пренебрежително примига с вълнисто татуираните си клепачи, сякаш искаше да каже: „Ти губиш“, после лениво отдръпна мускулестата си фигура назад в сумрака. Пресякох улицата, завих зад ъгъла и се шмугнах между още две проститутки — едната жена, другата от неустановен пол. Жената беше модифицирана, раздвоеният й змийски език шареше напред-назад между неестествено гъвкавите устни. Може би долавяше в нощния въздух вкуса на раната ми. Очите й плъзнаха по мен със същото танцово движение, сетне се отклониха. От другата ми страна съществото с неясен пол леко измени стойката си и ме изгледа любопитно, но не каза нищо. Не представлявах интерес. Улиците бяха пусти и хлъзгави от дъжда, затова ме забелязаха по-късно, отколкото онзи във входа. Бях се поизчистил след напускането на цитаделата, но нещо в мен вероятно подсказваше пълната липса на делови възможности.
Зад гърба си чух как ме одумват на малояпонски. Долових думата безпаричен.
Можеха да си позволят да придирят. След инициативата „Мечек“ занаятът им процъфтяваше. Тази зима Текитомура беше препълнен с екипи от демилити и прекупвачите на намерена стока, които винаги се влачат подир тях като крилодери след траулер. Да дадем на Ню Хок безопасност за новия век, обявяваха гръмките лозунги. От новоизградения док за кораби на въздушна възглавница в крайния квартал Компчо нямаше и хиляда километра по права линия до бреговете на Ню Хокайдо и товарните машини се движеха ден и нощ. Ако се изключи въздушен десант, нямаше по-бърз начин за прекосяване на морето Андраши. А на Харлановия свят човек се издига във въздуха само когато няма друг избор. Всеки екип, мъкнещ тежко оборудване — а те всички мъкнеха — потегляше за Ню Хокайдо с кораб на въздушна възглавница от Текитомура. Които оцелееха, щяха да се върнат по същия път.
Град в пълен разцвет. Сияйна нова надежда и бурен ентусиазъм, подклаждани от парите на Мечек. Аз куцуках по тесни улички, осеяни с отпадъци от отминало човешко веселие. Прясно отрязаните мозъчни приставки потракваха в джоба ми като зарове.
На кръстовището на улица Пенчева и булевард Муко имаше бой. Виртуалните домове по Муко тъкмо затваряха и клиентите им с прясно изпечени мозъци бяха налетели срещу работниците от нощната смяна, идващи откъм злокобно притихналия пристанищен квартал. Сега десетина силуета залитаха като пияни насам-натам и се млатеха напосоки, а струпаната наоколо публика ги насърчаваше с окуражителни викове. Върху паважа от топено стъкло вече лежеше едно неподвижно тяло, а още няколко окървавени фигури лазеха в немощни усилия да се измъкнат от мелето. Над силовите боксове играеха сини искри; в полумрака проблесна нож. Но всички, които още се държаха на крака, изглеждаха доволни от забавлението, а полиция засега не се мяркаше.
Да бе, подигравателно се обади в главата ми тънко гласче. Сигурно в момента са твърде заети горе на хълма.
Заобиколих схватката, доколкото беше възможно, прикривайки наранените си ребра. Под палтото пръстите ми стискаха здраво гладката извивка на последната халюциногенна граната и лепкавата дръжка на тебитския нож.
Никога не се замесвай в ръкопашен бой, ако можеш да убиеш бързо и да изчезнеш.
Вирджиния Видаура — преподавателка от Емисарския корпус, по-късно професионална престъпничка и политическа активистка на свободна практика. Нещо като жив пример за мен, макар че бяха минали няколко десетилетия, откакто я видях за последно. На десетина различни светове тя се промъкваше неканена в мислите ми и неведнъж се бе случвало да дължа живота си именно на този призрак от миналото. Този път не се нуждаех нито от нея, нито от ножа. Заобиколих боя, без да поглеждам когото и да било, стигнах до ъгъла на Пенчева и потънах в сенките на мрачните пресечки откъм морската страна на улицата. Хроночипът в лявото ми око подсказваше, че закъснявам.