Не се мотай, Ковач. Според моя човек в Милспорт на Плекс не можеше да се разчита сериозно, а не бях му платил толкова, че да ме чака дълго.
Петстотин метра по-нататък свърнах наляво в тесните фрактални лабиринти на квартала Белотрев Кохеи, наречен тъй преди векове по името на разпространения тогавашен занаят и фамилията на някогашния собственик, чиито складове и до днес ограждаха лъкатушните улички. След Разселването и последвалата загуба на Ню Хокайдо като пазар, местната белотревна индустрия рухнала почти напълно и родовете като Кохеи бързо фалирали. Сега зацапаните прозорци по горните етажи на фасадите им печално се споглеждаха над зеещите товарни врати, отдавна застинали в неопределеното положение между открехнато и напълно отворено.
Естествено, говореше се за възстановяване, за отваряне на бившите работилници и превръщането им в лаборатории на демилитаризаторските екипи, центрове за обучение и складове за оборудване.
В повечето случаи приказките си оставаха приказки — ентусиазмът припламваше из западната част на пристанището срещу товарните кейове за кораби на въздушна възглавница, но засега се ограничаваше само в обсега на имплантираните телефони. А тук, далече на изток от доковете, почти не се чуваше как дрънчат парите на Мечек.
Малките радости на централното финансиране.
През един от горните прозорци на номер 9–26 се процеждаше слаба светлинка и дългите неспокойни сенки, трепкащи под вдигнатия наполовина портал, придаваха на сградата странна прилика с едноок, разлигавен маниак. Плъзнах се до стената и изстисках от слуховите устройства на синтетичния носител максимална мощност, което не ми помогна особено. Към улицата долитаха гласове, накъсани и треперливи като сенките пред краката ми.
— … ти казвам, че няма да вися тук заради това.
Човекът говореше с милспортски акцент, с онзи провлечено-гърлен столичен аманглийски, характерен за Харлановия свят, и в момента леко изтънял от раздразнение. Нейде извън слуховия ми обсег гласът на Плекс дуднеше като звуков фон с меко провинциално произношение. Стори ми се, че пита нещо.
— Откъде да знам, по дяволите? Вярвай каквото си щеш. — Събеседникът на Плекс крачеше насам-натам. Гласът му постепенно заглъхна сред кънтежа на товарната рампа. Долових думите кайкио и важно, сетне отсечен смях. След малко той отново се приближи до затворения капак на прозореца. — … важното е какво вярват онези от семейството, а те ще повярват в онова, което им каже технологията. Технологията оставя следи, приятелю. — Рязка кашлица и дълбоко вдишване, сякаш човекът поемаше някакви отпускащи химикали. — Мамка му, тоя тип закъснява.
Навъсих се. Кайкио има много значения, но всички зависят от възрастта на говорещия. В географски смисъл означава пролив или канал. Среща се в говора от ранния период на Заселването или като свръхизискано, претенциозно изписване на йероглифите при хора от Първите семейства. Този тук не ми приличаше на човек от върхушката, но нищо не пречеше да е бил нейде наоколо по времето, когато Конрад Харлан и високопоставените му приятелчета са превръщали Блясък V в свое лично имение. Сума ти д. ч. личности все още лежаха на съхранение от онова време, очаквайки да бъдат заредени в някой работен носител. И като стана дума, трябват ти не повече от пет-шест презареждания, за да преживееш от край до край цялата човешка история на Харлановия свят. Тя все още едва надхвърля четири земни века, броейки от времето, когато колониалните космически шлепове кацнали на планетата.
Емисарската интуиция се размърда в главата ми. Долавях нещо нередно. Бях срещал мъже и жени, преживели няколко века наред, но те не говореха като този тип. В провлачените думи, отлитащи през наркотичния дим към нощта на Текитомура, нямаше и помен от мъдростта на вековете.
На уличния малояпонски жаргон, възникнал около два века по-късно, кайкио означава познат, който може да пласира крадена стока. Таен търговски агент. На други места смисълът е обхванал и законните финансови консултанти.
Да, а на юг пък означава светец, обладан от духове, или канализационна тръба. Стига с тия детективски глупотевини. Чу човека — закъсняваш.
Плъзнах длан под ръба на капака и се опънах нагоре, потискайки бликналата от раната болка, доколкото ми позволяваше нервната система на синтетичния носител. Капакът шумно се търкулна на пода. Бликналата отвътре светлина обля мен и част от улицата.
— Добър вечер.
— Господи! — Онзи с милспортския акцент отскочи крачка назад. Беше стоял само на два метра от прозореца.
— Так.
— Здрасти, Плекс. — Не откъсвах очи от непознатия. — Кой е този навлек?
Но вече знаех. Бледо, изискано лице, изскочило сякаш от евтин сензофилм, нещо средно между Мики Нозава и Риу Барток. Носител-боец с добро телосложение, масивен гръден кош и широки плещи, дълги крайници. Буйна коса, като от модно ревю за биологични стоки — надигната нагоре с лек статичен заряд, сякаш носителят е излязъл току-що от резервоара за клонинги. Издутини под костюма, подсказващи наличието на скрито оръжие, и стойка, говореща, че не е готов да го използва. Лекото привеждане и разперените ръце бяха по-скоро демонстрация, отколкото реална заплаха. Все още държеше върху дланта си празната микроампула, а зениците му зееха широко разтворени. В знак на почит към старите традиции по ъгъла на челото му се виеха плетениците на илуминиева татуировка.
Милспортски чирак на якудза1. Уличен бияч.
— Не ме наричай навлек — изсъска той. — Ти си външният тук, Ковач. Ти си натрапникът.
Оставих го в периферното си зрение и погледнах към Плекс, който се мотаеше около работните маси, опипваше вехтите ремъци за балиране и напразно се мъчеше да изпише усмивка върху физиономията си на пропаднал аристократ.
— Виж какво, Так…
— Забавлението си беше между нас двамата, Плекс. Не съм те молил да каниш гости.
Досадникът от якудза нервно пристъпи напред и едва се удържа да не налети на бой. От гърлото му долетя стържещ звук. Плекс очевидно изпадна в паника.
— Чакай, аз… — Той с явно усилие остави ремъците на масата. — Так, той е тук по съвсем друга работа.
— Дошъл е в моето време — казах спокойно аз.
— Слушай, Ковач. Ще те вземат…
— Не — при тия думи пак го погледнах с надеждата да разбере правилно енергичния и любезен тон. — Ако знаеш кой съм, няма да ми се пречкаш. Дошъл съм да видя Плекс, не теб. А сега изчезвай.
Не знам кое го удържа: емисарското ми внушение, последните новини от цитаделата — защото вестите вече са плъзнали навсякъде след оная скапана каша, дето я забърка — или просто наличието на малко повече здрав разум, отколкото можеше да се очаква от подобна отрепка с евтин костюм. За миг той остана като застинал в рамката на собствената си ярост, после въздъхна и я изля напълно в широка усмивка и небрежен поглед към ноктите на дясната си ръка.
— Дадено. Уреждай си работите с Плекс. Аз отивам да изчакам отвън. Едва ли ще се бавите дълго.
Той дори направи крачка към изхода. Аз се озърнах към Плекс.
— Какви ги дрънка тоя?
Плекс болезнено примижа.
— Ами… такова… трябва да поизчакаш малко, Так. Не можем…
— О, не. — Но като се озърнах из залата, ясно различих в дебелия слой прах следи от вихрушка. Съвсем наскоро някой бе ползвал тук гравитационен носач. — Не, не, нали ми каза…
— З-з-знам, Так, само че…
— Аз ти платих.
— Ще ти върна парите…
— Не ти искам скапаните пари, Плекс. — Вторачих се в него, потискайки желанието да му изтръгна гръкляна. — Искам си тялото, мамка му.
— Няма страшно. Ще си го получиш. Просто в момента…
— Просто в момента ние използваме апаратурата, Ковач. — Все тъй ухилен, чиракът от якудза прекрачи в зрителното ми поле. — Защото, честно казано, тя поначало си беше наша. Но Плекс сигурно не ти е споменал за това, нали?
Погледнах единия, после другия. Плекс се сконфузи.
Би трябвало да го съжаляваш, прозвучаха в главата ми думите на моята милспортска посредничка Иса — едва петнайсетгодишна, с виолетова коса, избръсната почти до темето, и убийствено старомодни куплунги по черепа, която усилено се преструваше на престаряла и мъдра, докато ми излагаше сделката и цената. Погледни историята, мой човек. Здравата го е прецакала.
Което си е истина, истина е — историята не беше погалила Плекс по главата. Роден три века по-рано с фамилията Кохеи, щеше да бъде разглезен и глупав по-малък син без желание и потребност за нещо повече от това да демонстрира очевидната си интелигентност в някое изискано поприще от рода на астрофизиката или археологията. След Разселването обаче родът Кохеи не бе оставил на потомството нищо друго, освен ключовете за десет улици с празни складове и западащ аристократичен чар, който, според собствената горчива преценка на Плекс, помагал поне за едно — да си хванеш по-лесно мацка, когато останеш без пукната пара. Здраво надрусан, той ми разправи цялата си печална история само след три дни познанство. Май просто търсеше пред кого да си излее душата, а емисарите умеят да слушат. Слушаш, събираш местния колорит, потапяш се в него. По-късно някоя запомнена подробност може да ти спаси живота.
Тласкани от ужас пред перспективата за един-единствен живот без презареждане в края му, обеднелите предци на Плекс се научили да си изкарват залъка с труд, но не ги бивало много в това отношение. Натрупали се дългове, лешоядите почнали да прииждат. Когато Плекс дошъл на бял свят, семейството му вече било дотолкова затънало, че връзките с якудза и разните по-дребни престъпници представлявали просто част от живота. Сигурно беше израснал в компанията на костюмирани агресивни младоци като този тук. И сигурно още от бащиното коляно бе усвоил сегашната притеснена усмивка на пълно покорство.
За нищо на света не би искал да раздразни покровителите си.
Аз пък за нищо на света не бих искал да пътувам обратно до Милспорт с кораба на въздушна възглавница в този носител.
— Плекс, имам билет за „Шафрановата кралица“. Корабът потегля след четири часа. И парите за билета ли ще ми върнеш?
— Всичко ще уредим, Так — изрече умолително той. — Утре вечер потегля още един кораб. Има си начини. Нали разбираш, момчетата на Юкио…
— … ми използвай скапаното име, тъпако — кресна хлапакът от якудза.
— Могат да те вмъкнат на вечерния кораб, без никой да разбере. — Умолителният поглед се завъртя към Юкио. — Нали? Ще го направиш, нали?
Аз добавих и своя поглед.
— Нали? След като в момента ми прецакваш тотално плановете за изтегляне.
— Ти вече сам си прецака изтеглянето, Ковач. — Младокът се навъси и поклати глава. Правеше се на семпай с превзетост и тежки маниери, които навярно бе изкопирал от своя собствен семпай още с постъпването си като чирак. — Знаеш ли каква дандания вдигна и колко народ те търси в момента? Ченгетата са пуснали електронни псета из всички предградия и ще блокират пристанището най-много след час. Цялото полицейско управление е хукнало по петите ти. Да не говорим за брадатите юначаги от цитаделата. Мамка му, човече, не можа ли да оставиш малко повече кръв там?
— Попитах нещо. Не съм те молил за критика. Ще ме вмъкнеш ли на следващия кораб или не?
— Да бе, да. — Той небрежно махна с ръка. — Смятай го за сторено, мамка му. Ти, Ковач, не разбираш, че някои хора тук имат да вършат сериозна работа. Идваш и разбунваш местните пазители на закона с безсмисленото си насилие, а те току-виж се поувлекли и посегнали на хора, които ни трябват.
— За какво?
— Не е твоя работа. — Маската на семпай изчезна и той отново се превърна в обикновена улична отрепка от Милспорт. — Ти просто си крий скапаната физиономия още пет-шест часа и гледай повече да не убиваш никого.
— А после?
— После ще ти се обадим.
Поклатих глава.
— Ще трябва да се постараеш малко повече.
— Малко повече. — Той повиши глас. — Мамка ти, Ковач, с кого си мислиш, че разговаряш?
Прецених разстоянието и колко време ще ми отнеме да стигна до него. Колко болка щеше да ми струва. После грижливо подбрах думи, с които да го предизвикам.
— С кого разговарям ли? Разговарям с нашмъркан чимпира, скапан дребен мошеник от Милспорт, когото семпаят му за малко е пуснал от каишката, и започва да ми писва, Юкио. Дай ми шибания си телефон — искам да поговоря с по-сериозен човек.
Яростта му избухна. С широко разтворени очи той посегна към нещо под сакото си. Късно, твърде късно.
Ударих го.
С един скок преодолях дистанцията помежду ни и атакувах откъм здравата си страна. Странично в гърлото и коляното. Той изхърка задавено и се свлече. Сграбчих го за ръката, извих я и опрях тебитския нож в дланта му тъй, че да може да вижда.
— Биологично оръжие — обясних лаконично аз. — Хеморагична треска от Адорасион. Порежа ли те, всеки кръвоносен съд в тялото ти се спуква до три минути. Това ли искаш?
Хъхрейки, той се задърпа от хватката ми. Натиснах с острието малко по-силно и зърнах паниката в очите му.
— Не е приятна смърт, Юкио. Телефона.
Младокът задърпа с пръсти сакото си, телефонът се изръси отвътре и изтрака върху вечбетона. Приведох се да видя дали не е оръжие, после го побутнах с крак към свободната му ръка. Той зашари с пръсти и напипа телефона, продължавайки да диша с дрезгави напъни през бързо подпухващото си гърло.
— Добре. Сега набери някого, който може да уреди нещата, после ми го подай.
Той натисна дисплея два-три пъти и протегна телефона към мен. Гледаше умоляващо, досущ като Плекс преди броени минути. Вторачих се в него, разчитайки на всеизвестната безизразност на евтините синтетични тела, изчаках малко, после отпуснах извитата му ръка, взех телефона и се отдръпнах на безопасно разстояние. Стискайки гърлото си, той се търкулна настрани. Приближих телефона до ухото си.
— Кой е? — попита любезен мъжки глас на японски.
Автоматично превключих на същия език.
— Името ми е Ковач. С вашия чимпира Юкио имаме малък сблъсък на интересите и сметнах, че може би ще пожелаете да го разрешите.
Ледено мълчание.
— Бих искал това да стане тази вечер — кротко уточних аз.
Чух как човекът отсреща си пое дъх.
— Ковач-сан, допускате грешка.
— Нима?
— Би било неразумно да ни замесвате в делата си.
— Не аз ви замесвам. В момента стоя насред един склад и гледам празното място, където съвсем наскоро имаше мое оборудване. От добре осведомен източник знам, че сте го взели вие.
Ново мълчание. Разговорите с хора от якудза неизменно са накъсани с дълги паузи, през които се полага да размишляваш и грижливо да се вслушваш в недоизказаното.
Не бях в настроение за подобни игри. Раната ме болеше.
— Казаха ми, че ще приключите след шест часа. Мога да го понеса. Но искам да ми дадете дума, че след този срок оборудването отново ще бъде тук в добро състояние и готово за ползване. Искам вашата дума.
— Хираясу Юкио е човекът, към когото…
— Юкио е чимп. Нека бъдем откровени един с друг. Единствената задача на Юкио беше да се погрижи да не убия нашия общ познат, осигуряващ услугата. С което, впрочем, не се справи добре. Когато пристигнах, търпението ми вече се изчерпваше и едва ли скоро ще се възстанови. Не ме интересува Юкио. Искам вашата дума.
— А ако не я дам?
— Тогава някои от официалните ви представителства ще заприличат на гледката в цитаделата тази вечер. Имате моята дума.
Тишина. После отговор:
— Ние не преговаряме с терористи.
— О, моля ви. Речи ли ще си държим? Мислех, че говоря с някого на ръководно ниво. Трябва ли да започна с неприятностите?
Пак мълчание, но по-различно. Човекът отсреща като че бе открил решение.
— Наранен ли е Хираясу Юкио?
— Не толкова, че да си личи. — Сведох хладен поглед към младока. Той бе овладял дишането си и започваше да се надига от пода. По линиите на татуировката лъщяха капчици пот. — Но това може да се промени. Зависи от вас.