Отне ми повече време, отколкото бих желал.
На места камъните се оказваха твърде малки или нестабилни и оставаха в ръцете ми. Другаде ботушите ми не намираха здрава опора. Губех секунди и сантиметри, борех се, отново напредвах. Веднъж едва не изпуснах шрапнелния бластер. Въпреки вградените анаеробни системи, на всеки три-четири минути ми се налагаше да изплувам за въздух.
Но успях.
Сякаш след цяла вечност пълзене опипом из вцепеняващия, убийствен студ, аз се изправих във вода до кръста, тръгнах залитайки към брега и се измъкнах от реката задъхан и разтреперан. За една-две секунди бях в състояние единствено да коленича там и да кашлям.
Засилващо се машинно бръмчене.
С усилие се изправих на крака, опитвайки да прихвана бластера що-годе стабилно с треперещи ръце. Зъбите ми тракаха, като че нещо бе дало на късо в лицевите ми мускули.
— Мики.
Ор се приближаваше с един от бръмбарите, стиснал в ръка дългоцевен ронин. Беше гол до кръста, над незатворените докрай бластерни гнезда отдясно върху гърдите му трептеше нагорещен въздух. По лицето му лепнеха остатъци от маскировъчен полимер, размесени с нещо черно, може би ситни сажди. Кървави драскотини от ръкопашен бой с каракурите прорязваха гърдите и лявата му ръка.
Той спря бръмбара и ме огледа смаяно.
— Мамка му, какво е станало с теб? Търсихме те навсякъде.
— Аз… аз… аз… кара-кара-кара…
Той кимна.
— Видяхме им сметката. Ядви и Ки разчистват. Паяците също са извън строя. И двата.
— Ами С-с-с-силви?
Той извърна глава.
Глава 10
— Как е тя?
Кийока сви рамене. Придърпа изолиращото фолио до шията на Силви и избърса с биотампон потта от челото на координаторката.
— Трудно е да се каже. Има силна треска, но това не е рядкост при подобна патърдия. Повече ме тревожи другото.
Тя врътна палец към медицинските монитори до койката. Над един от тях се преплиташе холографски инфодисплей, изпъстрен с ярки цветове и движение. В единия ъгъл разпознах опростена схема на електрическата активност в човешкия мозък.
— Това ли е командният софтуер?
— Да. — Кийока посочи навътре в дисплея. Около пръстите й бясно танцуваха пурпурни, оранжеви и светлосиви петна. — Това е основната връзка на мозъка с процесорите на командната мрежа. Тук е и системата за аварийно прекъсване.
Вгледах се в пъстрата плетеница.
— Силна активност.
— Да, прекалено силна. След акция по-голямата част от тази област би трябвало да е черна или синя. Системата напомпва аналгетични препарати, за да намали подпухването на нервните пътища, и за известно време връзката е изключена почти напълно. Обикновено тя просто ляга да спи, докато се възстанови. Но това… — Кийока пак сви рамене. — За пръв път виждам подобно нещо.
Седнах на ръба на леглото и се вгледах в лицето на Силви. В бараката беше топло, но костите ми още бяха вледенени от студа на реката.
— Какво се обърка днес, Ки?
Тя тръсна глава.
— Не знам. Ако трябва да предполагам, бих казала, че сме налетели на антивирусна програма, която вече познава системите ни за проникване.
— Програма отпреди триста години? Пълна глупост.
— Знам.
— Казват, че софтуерът еволюира. — Ласло стоеше на вратата с пребледняло лице и превързана ръка. Едно каракури я беше раздрало до костта. Зад него пейзажът на Ню Хок бавно потъваше в мрак. — Напълно излиза от контрол. Нали разбираш, това е единствената причина да бъдем сега тук. Да сложим край. Ако случайно не знаеш, правителството разработва строго секретен проект за размножаване на изкуствени интелекти…
Кийока изсъска през зъби.
— Не сега, Лас. Млъкни, мама му стара. Не смяташ ли, че си имаме далеч по-сериозни тревоги?
— … и той е излязъл извън контрол. За това трябва да се тревожим, Ки. Още сега. — Ласло прекрачи в бараката, сочейки дисплея. — Това тук са черни клинични програми и ще разрушат ума на Силви, ако не открием разпечатките им. А пък най-лошото е, че създателите им до един са в скапания Милспорт.
— А пък туй, дето го дрънкаш — провикна се Кийока, — са скапани тъпотии.
— Хей! — за мое учудване двамата млъкнаха и ме погледнаха. — Ъ-ъ-ъ… вижте сега. Не разбирам как дори една еволюирала програма може просто така да се вмъкне в системите ни. Така де, каква е вероятността?
— Голяма, защото става дума за същите хора, Мик. Напъни си мозъка. Кой пише програми за демилитите? Кой е разработил цялата демилитска програма? И кой, мама му стара, е затънал до топките в секретни разработки на черна нанотехника? Скапаната администрация на Мечек, ето кой. — Ласло разпери ръце и ме изгледа с изражение на мирова скръб. — Знаеш ли колко съобщения има, колко мои познати, колко хора, с които съм разговарял, са виждали шибани миминти без аналог в архивните описания? Целият този континент е един гигантски експеримент, мой човек, и ние сме само дребни колелца в тая огромна машина. А шефката току-що хлътна в лабиринта за плъхове.
Ново раздвижване на вратата — Ор и Ядвига идваха да видят защо сме се развикали. Гигантът поклати глава.
— Лас, наистина трябва да си купиш оная ферма за костенурки в Нова Пеща, дето все разправяш за нея. Бягай да се барикадираш там и разговаряй с яйцата.
— Майната ти, Ор.
— Не, майната ти на теб, Лас. Сега не ни е до глупости.
— Не се ли подобрява, Ки? — Ядвига пристъпи до монитора и сложи ръка върху рамото на Кийока. Новият й носител, също като моя, беше разработен по стандартен модел за Харлановия свят. Смесената славянско-японска кръв ни даваше красиви, свирепо изпъкнали скули, леко скосени нефритови очи и широка уста с тънки устни. Бойните биотехнологични изисквания налагаха тялото да е мускулесто и с дълги крайници, но оригиналното генетично наследство добавяше странна деликатност в най-различни разновидности. Кожата беше смугла, но избледняла от дългия престой в резервоарите и пет седмици в отвратителните климатични условия на Ню Хок.
Докато я гледах как прекосява стаята, имах чувството, че минавам покрай огледало. Бихме могли да сме брат и сестра. В известен смисъл наистина бяхме брат и сестра — клонинговата банка в бункера се състоеше от пет различни модула, всеки с по десетина носители, отгледани от един и същ генетичен щам. За Силви се оказа по-лесно да преодолее защитата само на един модул.
Кийока посегна нагоре и стисна дългите нови пръсти на Ядвига, но движението беше съзнателно, почти колебливо. Това е класически проблем на презареждането. Сместа от феромони никога не е същата, а твърде голяма част от сексуалните отношения се гради именно върху нея.
— Свършена е, Ядви. Нищо не мога да сторя за нея. Нямам представа откъде да започна. — Кийока отново размаха ръка към дисплея. — Просто не зная какво става там вътре.
Тишина. Всички гледаха пъстрата вихрушка в дисплея.
— Ки… — аз се поколебах, обмисляйки идеята. След един месец обща демилитска дейност бях успял донякъде да стана част от екипа, но ако не всички, то поне Ор все още ме възприемаше като чужденец. При другите нещата зависеха от настроението. Веселият и дружелюбен Ласло периодично изпадаше в пристъпи на параноя, при които неизясненото ми минало изведнъж ме правеше зловеща и тайнствена фигура. С Ядвига имахме известна склонност един към друг, но навярно това се дължеше до голяма степен на генетичната близост между носителите. А Кийока понякога ставаше същинска кучка, особено сутрин. Не бях сигурен как ще реагира който и да било от тях. — Слушайте, има ли начин да задействаме прекъсвача?
Както можеше да се очаква, пръв реагира Ор.
— Какво?
Кийока се притесни още повече.
— Имам химикали, които биха могли да го свършат, но…
— Мамка ти, няма да й отнемаш косата.
Станах от леглото и се изправих срещу гиганта.
— Ами ако точно нещо оттам я убива? Би предпочел да е дългокоса и мъртва, така ли?
— Затваряй си скапаната…
— Ор, той има право. — Ядвига пъргаво застана между нас. — Ако Силви е прихванала нещо от рояка и собствените й антивируси не се справят, точно тогава е ред на прекъсвача, нали?
Ласло енергично закима.
— Може би е единствената надежда за нея, мой човек.
— И преди й се е случвало — възрази упорито Ор. — Онази история в каньона Аямон миналата година. Беше в безсъзнание часове наред, температурата й скочи до тавана, а се събуди в отлична форма.
Видях как другите се спогледаха. Не, не беше в отлична форма.
— Ако задействам прекъсвача — бавно изрече Кийока, — не мога да кажа какви увреждания ще й причини. Каквото и да става там вътре, тя е здраво свързана с командния софтуер. Затова вдига температура — би трябвало да изключи връзката, а не го прави.
— Да. И за това си има причина. — Ор ни изгледа свирепо. — Тя е боец по натура, дявол да го вземе, и там, вътре, продължава да се бие. Ако искаше да задейства прекъсвача, щеше сама да го стори.
— Да, а може би онова, срещу което се бие, не й позволява. — Аз отново се завъртях към леглото. — Ки, тя има резервно копие, нали? Мозъчната приставка няма нищо общо с командния софтуер?
— Да, там има предпазна зона.
— И докато се намира в това състояние, всякакви нови записи в приставката са блокирани, прав ли съм?
— Ами… да, но…
— Тогава дори ако прекъсването причини увреждания, имаме я съхранена на запис в приставката. Какъв цикъл на подновяване използвате?
Те отново си размениха погледи. Кийока се навъси.
— Не знам, сигурно ще е близко до стандартния. Да речем, веднъж на две-три минути.
— Тогава…
— Да, мамка му, много ти се иска, нали, мистър Тръпка. — Ор рязко насочи пръст към мен. — Тъкмо по твоята част. Убиваш тялото, вадиш ножчето и изрязваш живота. Колко от тия скапани приставки си събрал досега? За какво са ти? Какво смяташ да правиш с тях?
— Сега не става дума за това — кротко отвърнах аз. — Казвам само, че ако Силви бъде увредена от прекъсването, можем да спасим приставката, преди да се актуализира, после да идем обратно в бункера и…
Той заплашително се люшна към мен.
— Предлагаш да я убием, гадино.
Ядвига го отблъсна.
— Предлага да я спасим, Ор.
— Ами онази, която живее и диша тук и сега? Искаш да й прережем гърлото само защото е с мозъчно увреждане, а ние имаме по-добро резервно копие? Точно както си направил с ония хора, за които избягваш да говориш?
Видях как Ласло примига и ме изгледа с бързо нарастващо подозрение. Примирително вдигнах ръце.
— Добре, забравете. Правете каквото искате, аз само си изплащам пътуването.
— Така или иначе не можем да го направим, Мик. — Кийока отново избърса челото на Силви. — Ако увреждането се промъкне неусетно, трябват повече от две минути, за да бъде засечено, а после вече е твърде късно — данните в приставката са обновени.
Премълчах, макар че на езика ми се въртяха думите: При всяко положение можете да убиете този носител. Да ограничите щетите, да му прережете гърлото още сега и да извадите приставката за…
Озърнах се към Силви и мислено си прехапах езика. Беше същото като да гледам генетично сродния носител на Ядвига — за момент имах чувството, че виждам отражение на самия себе си.
Може би Ор имаше право.
— Едно е сигурно — каза мрачно Ядвига. — Не можем да стоим тук в това състояние. След като Силви излезе от строя, шансовете ни за оцеляване в Неразчистеното са не по-големи от тия на група новобранци. Трябва да се върнем в Драва.
Ново мълчание. Екипът бавно осмисляше тази идея.
— Можем ли да я местим? — попитах аз.
Кийока направи гримаса.
— Ще се наложи. Ядви е права, да останем тук би било недопустим риск. Трябва да се оттеглим. Най-късно утре сутринта.
— Да, и попътно не би било зле да си намерим прикритие — промърмори Ласло. — Дотам има над шестстотин километра, а не се знае на какво можем да налетим. Ядви, има ли шанс да открием съюзници? Знам, че е риск.
Ядвига бавно кимна.
— Но вероятно си струва.
— Ще ни отнеме цяла нощ — каза Ласло. — Да ти се намира тетрамет?
— А Мици Харлан има ли дупка?
Ядви отново докосна рамото на Кийока, но колебливата ласка се превърна в деловито потупване по гърба. После излезе. С един последен замислен поглед към мен Ласло я последва. Ор застана над Силви със скръстени ръце.
— Да не си посмял да я пипнеш, мамка ти — предупреди ме той.
В относителната безопасност на квелисткия подслушвателен пост Ядвига и Ласло цяла нощ прослушваха радиочестотите в търсене на дружелюбно настроени сили из Неразчистеното. Недоспали и натъпкани с химикали, те седяха в бледото синкаво сияние на портативните монитори и разпръскваха невидими пипала из целия континент, издирвайки следи от човешка дейност. Гледани отстрани, те ми напомняха за сцените с преследване на подводници от старите сензофилми с Ален Мариот като „Полярна плячка“ и „Гонитба в дълбините“. Поради самата същност на работата си демилитите рядко осъществяваха връзка на големи разстояния. Твърде голям бе рискът да бъдат засечени от някоя артилерийска система на миминтите или от бродеща шайка каракури. Далечните електронни предавания се свеждаха до абсолютния минимум — най-често заявки за унищожена техника. През останалото време екипите пазеха почти пълно мълчание.
Почти.
Но опитен специалист можеше да засече шепота на локалните връзки между членовете на някой екип, едва доловимите електронни следи, носени от демилитите, както пушачът носи по дрехите си миризма на тютюн. Още по-опитен специалист можеше да определи разликата между тях и брътвежа на миминтите, а ако разполага с подходящите кодове — дори да завърже разговор. Отне им много време, почти до разсъмване, но накрая Ядви и Ласло успяха да се свържат с три други екипа, работещи из Неразчистеното между нашата позиция и предмостието на Драва. Шифровани емисии с насочен лъч прелетяха светкавично напред-назад, установиха самоличността на събеседника, потвърдиха паролите и Ядвига се облегна назад с широка тетраметова усмивка на устните.
— Хубаво е да имаш приятели — каза тя.
След като се запознаха със ситуацията, и трите екипа решиха, макар и с различна степен на ентусиазъм, да прикриват оттеглянето ни в рамките на своя оперативен обсег. За демилитите в Неразчистеното беше едва ли не неписан закон да осигуряват подобна помощ — никога не се знаеше дали и на теб няма да ти потрябва, — но жестоката конкуренция в бизнеса правеше съгласието им твърде неохотно. Позициите на първите два екипа ни принуждаваха да се оттеглим по дълъг, криволичещ маршрут, а те категорично не желаеха да ни пресрещнат или да ни придружат на юг. С третата група имахме късмет. Оиши Еминеску лагеруваше на двеста и петдесет километра северозападно от Драва заедно с деветима тежко въоръжени и оборудвани колеги. Той незабавно предложи да се придвижи и да ни поеме от защитния радиус на предния екип, а след това да ни придружи чак до предмостието.
— Откровено казано — сподели той, докато стояхме сред лагера му и гледахме как гасне поредният навъсен зимен следобед — прекъсването и на нас ще ни дойде добре. Каша още не се е оправила съвсем от онази работа по тревога в Драва през нощта преди да пристигнете. Разправя, че нищо й няма, но когато се разгърнем, усещам по мрежата, че не е така. А и останалите са грохнали. Плюс факта, че за последния месец унищожихме три рояка и над двайсет автономни единици. Стига ни засега. Няма смисъл да се товарим до крайност.
— Прекалено разумно разсъждаваш.
Той се разсмя.
— Недей да мериш всички ни с аршина на Силви. Не сме чак толкова надъхани.
— Мислех, че това си е в духа на занаята. Демилитаризиране на всяка цена и тъй нататък.
— Да бе, все същата стара песен. — Мрачна гримаса. — Пробутват я на новобранците, а и е вярно, че софтуерът по принцип те тласка към крайности. Така стават нещастията. Но в крайна сметка софтуерът си е софтуер. Най-обикновено програмиране, мой човек. Ако оставиш програмите да ти диктуват, що за човек ще бъдеш тогава?