Взирах се в гаснещия хоризонт.
— Не знам.
— Трябва да мислиш отвъд тия рамки, приятел. Трябва. Иначе софтуерът ще те убие.
Зад една от топчестите бараки някой мина в гъстеещия сумрак и подвикна нещо на малояпонски. Оиши се ухили и също подвикна. Двамата избухнаха в смях. Иззад нас долетя мирис на пушек, някой беше запалил огън. Беше стандартен демилитски лагер — надути и втвърдени бараки от материал, който да се разпадне скоро след като екипът се изнесе. Ако не се броят случайните спирки в изоставени сгради като квелисткия подслушвателен пост, нашият екип бе живял при подобни условия през последните пет седмици. И все пак от Оиши Еминеску лъхаше добродушно спокойствие, каквото не бях срещал досега сред демилитите. Нямаше я типичната злобна, кучешка настървеност.
— Откога си в занаята? — попитах аз.
— О, отдавна. По-дълго, отколкото ми се иска, но…
Оиши сви рамене. Кимнах.
— Но е доходна работа.
Той се усмихна кисело.
— Така си е. По-малкият ми брат учи марсианска технология в Милспорт, родителите ни скоро ще се нуждаят от презареждане, а не могат да си го позволят. При сегашното икономическо положение просто няма друг начин да покрия разходите. А откакто Мечек удари ножа на образователната реформа и пенсионно-клонинговите осигуровки, няма мърдане. Празен джоб — празни ръце.
— Да, съвсем са я забатачили, откакто бях тук за последен път.
— Отсъствал си, а?
За разлика от Плекс, Оиши удържа любопитството си. Старомодната любезност на Харлановия свят — ако исках да му кажа, че съм лежал на склад, щяхме да стигнем и до това. А ако не исках… е, какво го засягаше?
— Да, някъде към трийсет-четирийсет години. Много промени.
Той пак сви рамене.
— Започна се по-отдавна. Тия типове от самото начало подкопават всичко, което квелистите са успели да изкопчат от някогашния Харланов режим. Мечек просто е последната брънка във веригата.
— Този враг не можеш да убиеш — промърморих аз.
Оиши кимна и довърши цитата:
— Можеш само да го отблъснеш ранен в дълбините и да научиш децата си да се взират във вълните, защото все някога ще се завърне.
— Значи излиза, че някой не се е взирал много внимателно.
— Не е там работата, Мики. — Той стоеше със скръстени ръце и гледаше към гаснещата светлина на запад. — Времената се промениха, това е. Какъв смисъл има да сваляме режима на Първите фамилии тук или другаде, щом накрая Протекторатът ще насъска по нас емисарите?
— Имаш право.
Той пак се усмихна малко по-весело този път.
— Приятелю, не аз имам право. Такава е истината. Това е единствената сериозна разлика между тогава и днес. Ако по време на Разселването бе съществувал Емисарски корпус, квелизмът щеше да трае около шест месеца. Не можеш да се биеш с онези гадини.
— Те загубиха на Иненин.
— Да, а колко пъти са губили оттогава? Иненин беше дребна неприятност, случайна искрица върху монитора.
За миг споменът изригна в главата ми. Джими де Сото крещи и дере обезобразеното си лице с пръсти, които вече са изтръгнали едното око и сигурно ще изтръгнат и другото, ако аз не…
Прогоних го.
Дребна неприятност. Случайна искрица върху монитора.
— Може и да си прав — казах аз.
— Може и да съм прав — тихо се съгласи той.
Постояхме мълчаливо, гледайки как мракът приижда. Небето се беше разчистило, колкото да зърнем тънкия сърп на Дайкоку над планините на север и пълния, но далечен Мариканон като медна монета, подхвърлена високо над главите ни. Хотей все още се криеше зад хоризонта на запад. Зад нас огънят се разгоря. Сенките ни придобиха плътност сред трептящото червеникаво сияние.
Когато стана прекалено горещо, Оиши многословно се извини и отиде нанякъде. Аз търпях още минута жегата по гърба си, после се завъртях и с присвити очи се загледах в пламъците. Двама души от екипа на Оиши клечаха от другата страна и топлеха протегнатите си длани. Неясни, размазани фигури сред трептящия въздух и мрака. Приглушен разговор. Не ме поглеждаха. Трудно бе да се каже дали от старомодна учтивост като на Оиши, или просто от обичайния съпернически дух на демилитите.
За какъв дявол си се домъкнал тук, Ковач?
Все започвам от най-лесните въпроси.
Обърнах гръб на огъня и тръгнах между бараките към мястото, където бяхме издигнали три наши, дипломатично отдалечени на разстояние от тия на Оиши. Кожата ми усети внезапната липса на топлина, по лицето и ръцете ми плъзна вълна от прохлада. Сред морето от висока трева облените от лунни лъчи бараки приличаха на изплуващи гърбуни. Когато стигнах до онази, където лежеше Силви, забелязах, че изпод затворената врата се процежда светлина. Останалите тъмнееха. Отвън два бръмбара бяха подпрени косо на стойките си, кормилата им и поставките за оръжие стърчаха към небето. Третият не се виждаше.
Докоснах звънеца, дръпнах вратата и влязох. На разхвърляното легло в единия край Ядвига и Кийока побързаха да се отдръпнат една от друга. Срещу тях, огряна от мекото сияние на илуминиева лампа, Силви лежеше като труп в спалния си чувал. Косата й беше грижливо сресана покрай лицето. До краката й мъждукаше портативен нагревател. Другите от екипа ги нямаше.
— Къде е Ор?
— Няма го. — Ядви раздразнено оправяше дрехите си. — Мама му стара, Мики, можеше да позвъниш.
— Направих го.
— Добре де, можеше да позвъниш и да изчакаш, по дяволите.
— Извинявай, не предполагах. Къде е Ор?
Кийока махна с ръка.
— Той и Ласло потеглиха с бръмбара. Писаха се доброволци за охрана на лагера. Решихме да проявим добра воля. Тия хора утре ще ни помогнат да се приберем.
— Тогава защо не се уединихте в някоя друга барака?
Ядвига погледна към Силви.
— Защото и тук трябва някой да пази — тихо отвърна тя.
— Аз ще пазя.
За момент двете неуверено завъртяха очи към мен, после се спогледаха. Накрая Кийока поклати глава.
— Няма начин. Ор ще ни убие.
— Него го няма.
Пак се спогледаха. Ядви сви рамене.
— Добре, но ако нещо…
— Да, ще ви викна. Хайде, бягайте.
— Точно така, Ки… идвай. — Ядвига задърпа приятелката си към вратата. Докато излизаха, тя спря и ми се ухили. — И… Мики, видях те как я гледаш. Никакво пипане, нали? Никакво бърникане из меда. Недей да прескачаш в чужда градина.
И аз се ухилих.
— Да ти го начукам, Ядви.
— Да бе, мечтай си. Безплатно е, мой човек.
По-добре възпитаната Кийока изрече едно беззвучно „благодаря“ и двете изчезнаха. Седнах до Силви и мълчаливо се загледах в нея. След няколко минути посегнах и погалих челото й, както бе сторила Кийока. Тя не помръдна. Кожата й беше гореща и суха като хартия.
— Хайде, Силви. Измъкни се оттам.
Никакъв отговор.
За какъв дявол си се домъкнал тук, Ковач?
Тя не е Сара. Сара си отиде. За какъв дявол си се…
Я млъквай.
Не че имах друг избор, нали?
Споменът за последните мигове в „Токийския гарван“ връхлетя и прогони предишния. Покой и безопасност на масата с Плекс, топла анонимност и обещание за утрешно отпътуване… помнех как се изправих и обърнах гръб на всичко това, сякаш ме бе примамила песен на сирена. Към кръвта и яростта на схватката.
Сега виждах — онзи миг беше тъй решителен, тъй натоварен с трептенето на изменчивата съдба, че би трябвало да пропука под нозете ми, докато прекрачвах през него.
Но когато гледаш нещата със задна дата, винаги е така.
Да си призная, Мики, допадаш ми. Гласът й беше неясен от късния час и наркотиците. Нямам представа защо. Но е истина. Харесваш ми.
Много мило.
Но не е достатъчно.
Дланите и пръстите ми леко тръпнеха от генетично програмираното желание да докосна груба повърхност и да се катеря. Бях забелязал чувството и преди в този носител. Идваше и си отиваше, но най-често се проявяваше в моменти на стрес и бездействие. Дребен недостатък, част от процеса на информационно зареждане. Дори и чисто новият клониран носител си има история. Свих юмруци два-три пъти, пъхнах ръка в джоба си и напипах мозъчните приставки. Те тихичко изтракаха между пръстите ми, събраха се в дланта ми с гладката тежест на скъпи високотехнологични компоненти. Юкио Хираясу и неговият бияч вече също бяха в колекцията.
По безумния път на издирването и унищожението, който си проправихме из Неразчистеното през последния месец, бях намерил време да изчистя трофеите си с химикали и препарат за компютърни части. Когато разтворих шепа в меката светлина на илуминиевата лампа, те заблестяха без нито едно петънце от кост или гръбначен мозък. Тази на Юкио се различаваше от другите — имаше изящно жълто пръстенче по средата с грижливо отпечатан код на производителя. Луксозна стока. Друго не можеше и да се очаква.
Останалите, включително и тази на неговия човек, бяха стандартно държавно производство. Нямаха никакви отличителни белези, затова грижливо бях увил приставката на бияча с черна лепенка, за да не я объркам с тия от цитаделата. Исках да ги различавам от пръв поглед. За разлика от Юкио, човекът нямаше никаква стойност като заложник, но не виждах причина да пращам някакъв си обикновен гангстер там, където отвеждах проповедниците. Нямах представа какво ще направя с него, но в последния момент нещо в мен се разбунтува срещу собственото ми предложение да го метнем в морето Андраши.
Върнах Юкио и бияча в джоба си, сведох очи към останалите четирима върху дланта ми и се замислих.
Дали е достатъчно?
Веднъж, на един друг свят, обикалящ около звезда, която не се вижда от Харлановия свят, срещнах човек, който си изкарваше хляба от търговия с мозъчни приставки. Купуваше и продаваше на килограм, отмервайки скрития вътре живот като куп подправки или полускъпоценни камъни. Местните политически условия правеха занаята му много изгоден. За да подплаши конкуренцията, той разиграваше ролята на самата Смърт и макар че прекаляваше с театралните ефекти, образът му се запечата в паметта ми.
Питах се какво ли би си помислил, ако можеше да ме види сега.
Дали е…
Нечия ръка стисна моята.
Изненадата ме разтърси като електрически ток. Стиснах юмрук около приставките. Вторачих се в жената насреща, подпряна на лакът в спалния чувал, с изкривено от отчаяние лице. В очите й нямаше ни най-малък признак, че ме познава. Пръстите стискаха здраво като машина.
— Ти — каза тя на японски и се разкашля. — Помогни ми. Помогни ми!
Не беше нейният глас.
Глава 11
Докато навлизахме между хълмовете над Драва, небето бе натежало от сняг. От време на време прелитаха снежинки, а мразовитият въздух подсказваше, че скоро ще завали. Улиците и покривите на зданията в града под нас бяха поръсени с бяло като с отрова против насекоми, а от изток продължаваха да прииждат плътни облаци. По един от общите канали проправителствен пропаганден робот излъчваше предупреждения за микровиелици и прехвърляше цялата вина за лошото време върху квелистите. Когато слязохме долу и тръгнахме по разбитите от взривове улици, открихме, че всичко е заскрежено, а по локвите вече има корички лед. Заедно с редките снежинки над земята се сипеше призрачна тишина.
— Честита ви шибана Коледа — промърмори един от хората на Оиши.
Смях, но тихичък. Безмълвието потискаше всички, а под белия снежен саван мъртвешките кости на Драва изглеждаха твърде зловещо.
На влизане минахме през монтираната наскоро охранителна система. В отговор на нашествието преди шест седмици Курумая бе докарал елементарни роботи-убийци с ниво на интелигентност далеч под ония, с които се занимаваха демилитите. Въпреки това Силви трепваше всеки път, когато управляваният от Ор бръмбар минаваше покрай поредния затаен силует, а когато една от машините се надигна с леко бръмчене, за да разчете повторно значките ни, тя извърна очи и захлупи лице върху рамото на гиганта.
Когато се събуди през онзи ден, треската й не мина. Само отстъпи като отлив, оставяйки я безсилна и окъпана в пот. Пристъпът се оттегляше, но в края на отстъпената от него територия човек можеше да усети как миниатюрни и почти безшумни вълнички продължават да подронват съзнанието на Силви. А по едва доловимия им шум да се досети как страшно реват в слепоочията й.
Не беше свършило. Далеч не беше.
Напред по заплетените, изоставени улици на града. Когато наближихме предмостието, изтънчените сетива на новия ми носител различиха в студения въздух едва доловимия мирис на море. Смес от соли и разни органични съставки, вездесъщият дъх на белотрев и острата воня на химикали, разсипани по повърхността на залива. За пръв път осъзнах колко ограничена е била синтетичната обонятелна система — нищо такова не бях усетил на идване от Текитомура.
Когато пристигнахме, отбранителните системи на предмостието се събудиха. Паешките блокове изпъплиха настрани, животелта се люшна назад. Докато минавахме през отвора, Силви се сгуши, наведе глава и пак затрепери. Дори косата й сякаш прилепна по-плътно по черепа.
Претоварване, бе заявил медикът от групата на Оиши, взирайки се с присвити очи в монитора, докато Силви лежеше нетърпеливо под скенера. Още не си се измъкнала. Бих ти препоръчал два месеца спокоен живот на някое топло и по-цивилизовано място. Да речем в Милспорт. Запиши се в софтуерна клиника да ти направят пълна проверка.
Тя кипна.
Два месеца? В шибания Милспорт?
Примирено свиване на рамене.
Иначе пак ще изключиш. Трябва поне да се върнеш в Текитомура и да минеш пълна проверка за вируси. Не можеш да останеш тук в това състояние.
Другите от екипа го подкрепиха. Въпреки внезапното възстановяване на Силви трябваше да се върнем обратно.
Да пропилеем малко от натрупания кредит, ухили се Ядвига. Да празнуваме. Дръж се, Текитомура, идваме да ти покажем що е нощен живот!
Портата на предмостието тромаво се вдигна пред нас и ние навлязохме отвъд стената. В сравнение с последния път, когато го бях видял, мястото изглеждаше почти безлюдно. Няколко души мъкнеха оборудване между бараките. Беше прекалено студено, за да се излиза за друго. Две наблюдателни хвърчила бясно подскачаха над свързочната мачта, подмятани от вихрушката и снега. Изглежда, всички останали бяха свалени, преди да налети виелицата. Отвъд покривите на бараките се виждаше заснежената надстройка на кораб в пристанището, но обслужващите го кранове не помръдваха. Навсякъде из лагера властваше чувството на тревожно очакване.
— Най-добре да поговорим с Курумая веднага — каза Оиши, слизайки от очукания си едноместен бръмбар, докато зад нас вратата се спускаше. Той огледа своя екип и нашия. — Потърсете си места за спане. Подозирам, че няма да е лесно. Едва ли някой от новопристигналите ще се заеме да изгражда барака, докато времето не се оправи. Силви?
Силви се загърна по-плътно в палтото. Лицето й беше изпито. Не искаше да разговаря с Курумая.
— Аз ще отида, шефе — предложи Ласло. Той неловко се опря на рамото ми със здравата си ръка и скочи от задната седалка на бръмбара. — Вие вървете да пийнете кафе или нещо друго.
— Супер — обади се Ядвига. — И не давай на дъртия Шиг да те дъвче, Лас. Ако не му харесва нашата история, нека върви на майната си.
— Да, ще му предам. — Ласло извъртя очи. — Ако имам кураж. Хей, Мики, ще дойдеш ли да ми окажеш морална подкрепа?
Аз примигах.
— Ами… да. Разбира се. Ки, Ядви, ще се погрижите ли за бръмбара?
Кийока скочи от седалката зад Ядвига и бавно се приближи към нас. Ласло отиде до Оиши и ми хвърли поглед през рамо. После кимна към центъра на лагера.
Както навярно трябваше да се очаква, Курумая не изглеждаше твърде щастлив да види хора от екипа на Силви. Накара двама ни да чакаме в студеното преддверие на командния пункт, докато той разпитваше Оиши и раздаваше настанителни заповеди. Край стената бяха подредени евтини пластмасови столове, а в ъгъла телевизор с приглушен звук показваше глобалните новини. Върху ниската масичка имаше отворен дисплей за информационни маниаци и пепелник за идиоти-пушачи. Дъхът ни вдигаше бледи облачета пара в хладния въздух.
— Е, за какво искаше да си поговорим? — попитах аз и дъхнах върху ръцете си да ги стопля.