— Какво? — сепна се Ласло.
— Не се прави на ударен. Нуждаеш се от морална подкрепа точно толкова, колкото Ядви и Ки от мъж. Какво става?
Лицето му бавно се разтегна в усмивка.
— Знаеш ли, открай време се чудя за тях двете. Сън не ме хваща понякога.
— Лас!
— Добре де, добре. — Той се подпря със здравия лакът и вдигна крака върху масичката. — Ти беше с нея, когато се събуди, нали?
— Точно така.
— Какво ти каза? Ама наистина.
Завъртях се да го погледна.
— Снощи вече казах на всички ви. Нищо конкретно. Молеше за помощ. Викаше непознати хора. Дрънкаше безсмислици. Чисто бълнуване.
— Да. — Той разпери ръка и огледа дланта, сякаш върху нея имаше начертана карта. — Разбираш ли, Мики, аз съм инфоспец. Водещ инфоспец. Жив съм само защото умея да забелязвам периферни подробности. И периферно забелязах, че вече не гледаш Силви както преди.
Постарах се гласът ми да прозвучи небрежно.
— Тъй ли?
— Да, тъй. До снощи я гледаше тъй, сякаш си гладен и подозираш, че е добра на вкус. А сега… — Той ме погледна в очите. — Загубил си апетит.
— Тя не е добре, Лас. Не си падам по болни жени.
Той тръсна глава.
— Не ми пробутвай такова сканиране. Тя беше болна през цялото време след оная каша в подслушвателния пост, но твоят глад си остана все същият. Може би малко смекчен, но не изчезна. А сега я гледаш тъй, сякаш очакваш нещо да се случи. Като че е някаква жива бомба.
— Тревожа се за нея. Както всички останали.
А под тия думи като термоклин плъзна мисълта: Значи си жив, защото забелязваш подобни неща, тъй ли, Лас? Е, за твое сведение, ако продължиш да дрънкаш така, може и да те очистят. При други обстоятелства вече да съм го сторил.
За момент поседяхме мълчаливо един до друг. Той замислено кимна.
— Няма да ми кажеш, а?
— Няма нищо за казване, Лас.
Ново мълчание. На екрана показваха последните новини. Случайна смърт (без загуба на приставката) на някаква дребна риба от Харлановия род в пристанищния квартал на Милспорт, зараждане на циклон в Кошутския залив, Мечек се готви да съкрати разходите за здравеопазване в края на годината. Гледах без интерес.
— Виж какво, Мики. — Ласло се поколеба. — Не казвам, че ти вярвам, защото всъщност не е така. Но не съм като Ор. Не ревнувам Силви. Нали разбираш, за мен тя е шеф и толкоз. И ти вярвам поне дотолкова, че да я оставя в твои ръце.
— Благодаря — сухо отвърнах аз. — И на какво дължа тази чест?
— Е, тя ми разправи едно-друго за първата ви среща. Брадите и тъй нататък. Колкото да съобразя, че…
Вратата се сгъна и Оиши излезе. Той се усмихна и посочи с палец през рамо.
— На ваше разположение е. Ще ви чакам в бара.
Влязохме. Така и не узнах какво е съобразил Ласло и колко далече е бил от истината.
Шигео Курумая седеше зад бюрото си. Посрещна ни, без да стане. Лицето му беше непроницаемо, а тялото стегнато в пълна неподвижност, която издаваше яростта му по-очевидно от всякакви гневни крясъци. Личеше си старата школа. Зад него холограма създаваше илюзията за ниша в стената на бараката, където сенки и лунни лъчи потрепваха по едва забележим старинен свитък. На бюрото до лакътя му спиралният дисплей работеше в свободен режим, хвърляйки пробягващи пъстри шарки по безупречно чистия плот.
— Болна ли е Ошима? — глухо запита Курумая.
— Да, прихвана нещо от един рояк горе на платото. — Ласло се почеса по ухото и огледа празния кабинет. — Тук май нямате много работа, а? Сигурно чакате да отминат виелиците.
Курумая не се поддаде.
— На платото — повтори той. — Почти седемстотин километра северно от мястото, където се съгласихте да действате. За чието разчистване подписахте договор.
Ласло сви рамене.
— Виж сега, това вече засяга шефката. Ще трябва да…
— Имахте договор. И което е по-важно, поехте задължение. Дължахте вярност на предмостието и лично на мен.
— Бяхме под обстрел, Курумая-сан. — Безупречната емисарска лъжа излетя с лекота от устните ми. За миг изпитах наслада от възможността да раздвижа рефлексите за надмощие. Отдавна не го бях правил. — След засадата в храма командният ни софтуер беше засегнат, аз и още една колежка получихме тежки органични увреждания. Движехме се слепешком.
След думите ми из кабинета надвисна тишина. До мен Ласло изгаряше от нетърпение да добави нещо. Хвърлих му предупредителен поглед и той спря да се върти. Погледът на коменданта прескочи няколко пъти между нас двамата и накрая се спря върху лицето ми.
— Ти ли си Тръпката?
— Да.
— Новобранецът. И говориш от името на всички?
Приложих основното правило: открий точката на натиск и атакувай в нея.
— При дадените обстоятелства аз също дължа вярност, Курумая-сан. Без подкрепата на другарите си щях да бъда убит и разкъсан от каракурите в Драва. Те обаче ме измъкнаха и ми намериха ново тяло.
— Да. Разбирам. — Курумая за момент сведе очи към бюрото, после пак ме погледна. — Много добре. Дотук не ми казваш нищо повече от доклада, който твоят екип изпрати от Неразчистеното, а той беше пределно кратък. Моля те, обясни ми защо, след като се движехте слепешком, решихте да не се приберете в предмостието?
Това беше лесно. Повече от месец го бяхме обсъждали около лагерните огньове, усъвършенствайки постепенно лъжата.
— Системите ни бяха засегнати, но част от тях все още действаше. Така засякохме, че зад нас има миминти, които ни преграждат пътя за отстъпление.
— И следователно застрашават чистачите, които трябваше да защитите. Но не сте сторили нищо, за да им помогнете.
— Божичко, Шиг, движехме се на сляпо, по дяволите.
Комендантът на предмостието завъртя поглед към Ласло.
— Не съм те молил да ми тълкуваш събитията. Кротувай.
— Но…
— Оттеглихме се на североизток — казах аз, хвърляйки още един предупреждаващ поглед към инфоспеца до мен. — Доколкото можехме да преценим, зоната беше безопасна. И продължихме да се движим, докато командният софтуер се възстанови. По това време вече бяхме почти извън града, а кръвта ми изтичаше. От Ядвига спасихме само мозъчната приставка. По очевидни причини решихме да навлезем в Неразчистеното и да се насочим към един открит преди време бункер с клонингова банка и апаратура за презареждане. Както знаете от доклада.
— Говориш в множествено число. И ти ли допринесе за това решение?
— Кръвта ми изтичаше — повторих аз.
Курумая отново наведе очи.
— Може би ще ти е интересно да научиш, че след засадата, която описваш, в района не бяха засечени други признаци за активност на миминтите.
— Да, защото съборихме шибаната сграда отгоре им — отсече Ласло. — Върви да разкопаеш храма и ще откриеш парчетата. Без двете гадини, дето трябваше да ги натрошим в ръкопашен бой, додето се измъквахме през тунела.
Курумая отново хвърли хладен поглед към инфоспеца.
— Нямахме нито време, нито работна ръка за разкопки. Дистанционните сензори засякоха останки от машини под руините, но експлозията, която задействахте сякаш нарочно, унищожи почти изцяло долните нива на зданието. Ако е имало…
— Ако ли? Как тъй ако, дявол да го вземе?
— … миминти, както твърдите, трябва да са се изпарили. Двете машини в тунела бяха открити и това като че потвърждава историята, която ни съобщихте, след като успешно се оттеглихте в Неразчистеното. А междувременно може би ще ви е интересно да чуете, че няколко часа по-късно и два километра на запад чистачите, които изоставихте, наистина откриха гнездо на каракури. В последвалия сблъсък двайсет и двама души бяха убити. Деветима от тях наистина — с непоправимо увредени приставки.
— Това е трагедия — спокойно отвърнах аз. — Но ние не бихме могли да я предотвратим. Ако се бяхме върнали с пострадал екип и увредени командни системи, щяхме само да бъдем безполезен товар. При дадените обстоятелства решихме, че трябва час по-скоро да се възстановим като оперативно звено.
— Да. Така се казва в доклада ви.
За няколко секунди настана мрачно мълчание. Хвърлих нов поглед към Ласло за в случай, че е решил пак да си отвори устата. Курумая вдигна очи срещу мен.
— Много добре. Засега сте разквартирувани заедно с екипа на Еминеску. Ще пратя лекар по софтуера да прегледа Ошима за ваша сметка. Ако състоянието й е стабилно, след като времето се подобри, ще бъде проведено пълно разследване на инцидента в храма.
— Какво? — Ласло прекрачи напред. — Дявол да го вземе, нима очакваш от нас да висим тук, докато разкопаеш оная грамада? Няма начин, мой човек. Отиваме си. Заминаваме за Текитомура с онзи шибан кораб в пристанището.
— Лас…
— Не, не очаквам от вас да останете в Драва. Заповядвам ви. Може и да не ви допада, но тук има власт. Ако опитате да се качите на борда на „Зора над Дайкоку“, ще бъдете задържани. — Курумая се навъси. — Бих предпочел да избегна преките мерки, но ако ме принудите, ще наредя да ви затворят.
— Да ни затворят? — За една-две секунди имах чувството, че Ласло чува думата за пръв път и чака комендантът да му я обясни. — Мамка му, да ни затворят? За последния месец разбиваме пет рояка, над дузина автономни миминти, обезопасяваме цял бункер, пълен с гадни машинарии, и това ти е скапаната благодарност, когато се връщаме.
После той изписка и залитна назад, притискайки с длан лицето си, сякаш Курумая го бе мушнал с пръст в окото. Комендантът се изправи иззад бюрото. Гласът му засъска от внезапно освободената ярост.
— Не. Така става, когато вече не мога да вярвам на екипите, за които отговарям. — Той завъртя пръст към мен. — Ти. Тръпката. Изкарай го оттук и предай инструкциите ми на останалите от екипа. Надявам се повече да не говорим на тази тема. Вън. И двамата.
Лас още се държеше за окото. Сложих ръка върху рамото му, за да го насоча, но той я отблъсна гневно. Бъбрейки нещо несвързано, размаха треперещ пръст срещу Курумая, после явно размисли, завъртя се на пети и с широки крачки тръгна към вратата.
Последвах го. На прага се озърнах към коменданта. Трудно бе да се разчете нещо по обтегнатото му лице, но все пак като че долових чувството да лъха от него — ярост заради неподчинението и, което бе още по-лошо, угризение, че е изтървал не само ситуацията, но и собствените си нерви. Отвращение към начина, по който се бяха объркали нещата тук, в командния пункт, а може би и на целия свободен пазар на инициативата Мечек. Знам ли… може би и отвращение към начина, по който се разпадаше всичко на цялата проклета планета.
Личеше си старата школа.
Почерпих Лас едно питие в бара и известно време го слушах как ругае „онзи шибан педант Курумая“, после станах и отидох да търся другите. Бях ги оставил в добра компания — заведението беше претъпкано с раздразнени демилити, слезли току-що от „Зора над Дайкоку“, които се оплакваха гръмогласно от лошото време и предизвиканото от него спиране на назначенията. Като съвсем подходящ звуков фон за жалбите им наоколо гърмеше бърз, писклив и рязко насечен джаз, но за щастие без механичните пропагандни лекции, които бях почнал да свързвам с него през изминалия месец. Сферичната барака беше изпълнена до тавана с пушек и шумотевица.
В един ъгъл заварих Ядвига и Кийока да се гледат в очите, твърде увлечени в разговор, за да ги прекъсвам. Ядви набързо ми съобщи, че Ор останал при Силви в спалната барака, а Оиши бил нейде наоколо, може би на бара, за последен път го видяла да разговаря с някого хей-там. И тя неопределено размаха ръка. Схванах намека и ги оставих да си гукат.
Оиши изобщо не беше там, накъдето посочи Ядвига, но наистина се оказа на бара и разговаряше с двама демилити — единият беше от неговия екип, другия виждах за пръв път. Той ме посрещна с широка усмивка и вдигната чаша. Повиши глас, за да го чуя сред глъчката.
— Здравата ви смачка фасона, нали?
— Има такава работа. — Размахах ръка, за да привлека вниманието на бармана. — Останах с чувството, че Неуловимите на Силви вече от доста време му тровят нервите. Искаш ли още едно?
Оиши хвърли изпитателен поглед към нивото на питието в чашата си.
— Не, стига ми толкова. Да, може да се каже, че му тровят нервите. Не са от най-отговорните, дума да няма. Все пак обаче редовно излизат на първо място в класацията. Това изкупва доста грехове дори пред човек като Курумая.
— Хубаво е да имаш репутация.
— А, добре, че ми напомни. Някой те търси.
— Тъй ли? — Оиши ме гледаше право в очите, затова потиснах реакцията си и само леко повдигнах вежда в тон с безгрижния интерес в гласа ми. Поръчах си малцово уиски от Милспорт и пак се обърнах към Оиши. — Разбра ли как се казва човекът?
— Не е разговарял с мен. — Координаторът кимна към непознатия си събеседник. — Това е Сими, водещ инфоспец на Прекъсвачите. Сими, помниш ли как се казва онзи тип, дето разпитвал за Силви и новия й партньор?
За момент Сими присви очи и се навъси. После лицето му просветля и той щракна с пръсти.
— Да, сетих се. Ковач. Рече, че името му било Ковач.
Глава 12
Всичко застина.
Имах чувството, че целият шум из бара изведнъж е замръзнал като арктическа киша в ушите ми. Димът спря да се движи, натискът на навалицата зад мен сякаш отслабна. Толкова силна реакция на носителя „Ейшундо“ не бях изпитвал дори в сраженията с миминтите. Отвъд призрачното спокойствие на мига забелязах, че Оиши ме наблюдава и на автопилот вдигнах чашата към устата си. Малцовото уиски плъзна надолу като парлива вълна и когато топлината достигна стомаха ми, светът се раздвижи също тъй ненадейно, както бе спрял. Музика, шум, блъсканица около мен.
— Ковач — повторих аз. — Наистина ли?
— Познаваш ли го? — попита Сими.
— Чувал съм за него. — Нямаше смисъл да прекалявам с лъжите. Не и под този изпитателен поглед на Оиши. Отново отпих от чашата. — Каза ли какво иска?
— Не. — Сими поклати глава, явно въпросът не го интересуваше особено. — Просто питаше къде си, дали си заминал с Неуловимите. Беше преди два-три дни, тъй че му казах да, всички сте някъде из Неразчистеното. Той…
— А той… — започнах аз едновременно с него и веднага млъкнах. — Извинявай, какво казваше?
— Той, изглежда, много държеше да разговаря с теб. Убеди един екип, май бяха Антон и Черепите, да го отведат в Неразчистеното. Значи го познаваш, а? Проблеми ли ти създава?
— Разбира се — тихо вметна Оиши, — може и да не е същият Ковач, когото познаваш.
— Не е изключено — кимнах аз.
— Но не ти се вярва?
Заставих се да свия рамене.
— Струва ми се неправдоподобно. Човекът ме търси. Аз съм чувал за него. Най-вероятно имаме общи моменти в миналото.
Сими и колегата на Оиши кимнаха разсеяно. Вече бяха подпийнали. Оиши обаче сякаш се заинтригува още повече.
— И какво си чувал за този Ковач?
Този път свих рамене малко по-лесно.
— Нищо добро.
— Да — потвърди енергично Сими. — Точно така. Стори ми се кораво и адски смахнато копеле.
— Сам ли дойде? — попитах аз.
— Не, мъкнеше цяла тумба биячи. Четирима или петима. С милспортски акцент.
Хубава работа. Значи вече не беше местен въпрос. Танаседа изпълняваше обещанието си. Глобална заповед за залавянето и екзекуцията ви. И отнякъде бяха изровили…
Не знаеш това. Все още не.
Я стига. Трябва да е така. Защо е използвал името? На чие чувство за хумор ти прилича?
Освен ако…
— Сими, слушай. Той не попита за мен по име, нали?
Сими примига.
— Де да знам. Как ти е името?
— Добре. Няма значение.
— Човекът питал за Силви — обясни Оиши. — Знаел нейното име. Май знаел и за Неуловимите. Но най-много се интересувал дали в екипа на Силви има някакъв новобранец. И не знаел как му е името. Нали така, Сими.
— М-да… точно тъй беше.
Сими заби нос в празната си чаша. Направих знак на бармана да налее на всички ни.