Още една дребна подробност се намести в ума ми. Драва, обгърната в сняг. Чакам в преддверието на Курумая и разсеяно зяпам новините по глобалната мрежа. Случайна смърт на някаква дребна риба от Харлановия род в пристанищния квартал на Милспорт.
Не беше връзка само по себе си, но емисарската интуиция работи другояче. Просто трупа данни, докато почнеш да виждаш някакви очертания в общата купчина. Докато връзките се оформят сами. Все още не виждах нищо, но отделните фрагменти звънтяха като камбанки под полъха на идваща буря.
И заедно с тях кънтеше настоятелен припев: бързай, бързай, няма време.
Смътно си припомних типичното тукашно ръкостискане, ръкувах се с Милан и бързо поех обратно нагоре по хълма.
Заведението за бръмбари под наем още светеше. Вътре дремеше отегчен служител с телосложение на сърфист. Поразбуди се колкото да разбере, че не съм нито негов събрат по спорт, нито кандидат за такъв, после превключи на автопилот. Маската на скучното трудово всекидневие скри ядрото, което го удържаше във Вчира, топлината на ентусиазма бе грижливо прибрана за по-добри времена, когато ще бъде споделена с истински познавач. Но все пак човекът се оказа кадърен и ми предложи едноместен скоростен бръмбар, боядисан в крещящи цветове. Показа ми и софтуер с улична карта и основни ориентири по Ивицата. Допълнително го помолих за каска и предпазен костюм от пресована полисплав, при което престижът ми окончателно се сгромоляса. Явно, на Вчира Бийч все още доста хора не виждаха разликата между риск и идиотизъм.
Да, май и ти спадаш към тях, Так. Напоследък да си вършил нещо безопасно?
Десет минути по-късно бях навлякъл костюма и потеглях от нос Кем. Лъчът на фара прорязваше прииждащия вечерен мрак.
Пътувах на юг и се ослушвах да чуя тромава мелодия на саксофон.
Не разполагах с много следи, но една бе в моя полза. Познавах Бразил и знаех, че ако някой го търси, той няма да се укрива. Ще излезе насреща, както сърфистът тръгва срещу голяма вълна. Както излиза на бой с банда Харланови лоялисти.
Вдигнех ли повечко шум, нямаше да ми се наложи да го търся.
Сам щеше да ме намери.
Три часа по-късно отбих от шосето към студения синкав блясък на облепените с буболечки анджирски лампи край някаква денонощна закусвалня. Уморено обмислих вечерта и реших, че съм вдигнал достатъчно шум. Запасът ми от евтини кредитни чипове беше напълно изчерпан. Леко ми се виеше свят от твърде много пиене и пушене из цялата Ивица, а кокалчетата на дясната ръка още ме понаболяваха от приключението в една крайбрежна кръчма, където явно не обичаха чужди хора да разпитват за местните легенди.
Под анджирските лампи беше приятно прохладно, а на паркинга групички сърфисти щурееха с лули и бутилки в ръце. Смехът сякаш отекваше от стените на мрака извън осветеното пространство. Някой разправяше с изтънял, развълнуван глас как му се строшила дъската. Една-две по-сериозни групи се бяха събрали около разглобените вътрешности на машини, плачещи за ремонт. Проблясваше светлината на лазерни резачки, над екзотични сплави избухваха зелени или червени искри.
Взех си чаша учудващо добро кафе и пак излязох да гледам сърфистите. На младини в Нова Пеща не бях опознал техните кръгове — гангстерският протокол просто не позволяваше да се занимаваш сериозно със сърф или подводен спорт, а по-късно подводният спорт сам ме намери. Останах му верен завинаги. Нещо в безмълвния свят на дълбините ме привличаше неудържимо. Там долу царуваше необятен, бавен покой, отдих от уличното безумие и собствения ми още по-смахнат личен живот.
Там човек можеше да се погребе.
Допих кафето и пак влязох в закусвалнята. Миризмата на супа разбуди апетита ми. Изведнъж осъзнах, че не съм хапвал нищо, откакто закусих с Джапаридзе на борда на „Хайдушка щерка“. Настаних се на една табуретка и кимнах на същото ококорено наркоманче, от което бях взел кафето.
— Приятно мирише. Какво предлагате?
Той взе от плота очукано дистанционно и го насочи към киберготвача. Над паничките зад стъклото изникнаха холографски етикети. Огледах ги и си избрах блюдо, което е трудно да сготвиш зле.
— Филе от скат в лют сос. Замразено филе, нали?
Онзи врътна очи към тавана.
— Да не би да очакваш прясно? В тая дупка? На такава цена?
— Отдавна не съм идвал.
Но отговорът ми не предизвика реакция върху замаяното му от тетрамет лице. Той само включи киберготвача и пристъпи към стъклата, гледайки сърфистите навън, сякаш виждаше някакви редки и прекрасни морски създания в огромен аквариум.
Бях преполовил паничката, когато вратата зад мен се отвори. Никой не каза нищо, но вече знаех. Оставих паничката и бавно се завъртях на табуретката.
Беше сам.
Лицето по нищо не приличаше на онова, което помнех. Носителят беше по-плещест и не тъй мургав както последния път, с буйна руса, леко прошарена грива и високи скули, издаващи адорасионски модел с немалка доза славянски гени. Но в общи линии, тялото не се различаваше чак толкова много — под широкия гащеризон все още се криеха същите мощни гърди и рамене, същият ръст, същата издължена талия, здрави крака и силни ръце с едри китки. А когато тръгна напред, усетих в походката му все същата небрежна самоувереност.
Разпознах го тъй сигурно, сякаш бе разтворил гащеризона да ми покаже белезите по гърдите си.
— Чух, че си ме търсил — рече спокойно той. — Познавам ли те?
Усмихнах се.
— Здрасти, Джак. Как е Вирджиния напоследък?
Глава 24
— Още не мога да повярвам, че си ти, хлапе.
Тя седеше до мен на склона на дюната и драскаше триъгълници в пясъка между краката си с острие от харпун за гърбуни. Още беше мокра от плуването, водата се стичаше по загорялата кожа на нейния сърфистки носител, а късо подстриганата черна коса стърчеше на остри кичури. Още не бях привикнал с изумително красивото й лице. Беше поне с десет години по-млада, отколкото при последната ни среща. Но пък навярно и тя имаше същия проблем с мен. Гледаше надолу към пясъка и говореше с безизразна физиономия. Говореше колебливо, също както призори, когато ме събуди в стаята за гости и попита дали искам да слезем на плажа. Бе разполагала с цяла нощ, за да превъзмогне изненадата, но все още се озърташе крадешком към мен, сякаш вършеше нещо забранено.
Свих рамене.
— Аз съм лесен за вярване, Вирджиния. Не аз възкръснах. И престани да ме наричаш „хлапе“.
Тя се поусмихна.
— Всички сме възкръсвали по едно или друго време, Так. Рискове на професията, помниш ли?
— Знаеш какво имам предвид.
— Да. — Тя се загледа към плажа, където изгревът все още разливаше мътни кървави лъчи през утринната мъгла. — Добре де, а ти вярваш ли й?
— Че е Квел? — Въздъхнах и загребах шепа пясък. Загледах се как изтича между пръстите и отстрани на дланта ми. — Вярвам, че тя вярва в това.
Вирджиния Видаура раздразнено махна с ръка.
— Срещала съм откачалки, дето се мислят за Конрад Харлан. Не това те попитах.
— Знам какво ме попита, Вирджиния.
— Тогава не бягай от шибания въпрос — каза беззлобно тя. — На нищо ли не съм те научила в Корпуса?
— Дали е Квел? — По влажната ми ръка все още полепваха песъчинки. Изтупах длани. — Как може да е тя? Логичен въпрос. Квел е мъртва. Разпиляна на атоми. Независимо от сладостните мечти на твоите приятели в къщата.
Тя хвърли поглед през рамо, сякаш се боеше да не ни чуят. Току-виж излезе, че някой е станал и се протяга на плажа, бодър и готов да вземе най-енергични наказателни мерки спрямо моята непочтителност.
— Спомням си времена, когато и ти би го искал, Так. Времена, когато би желал тя да се върне. Какво стана с теб?
— Санкция IV, това стана с мен.
— А, да. Санкция IV. Революцията поиска малко повече саможертви, отколкото бе очаквал, нали?
— Ти не беше там.
Настана кратко мълчание. Тя извърна глава. В малката група на Бразил всички се водеха квелисти — или поне неоквелисти, — но сред тях само Вирджиния Видаура имаше емисарско обучение. Корпусът бе изстискал тъй жестоко от нея нормалната човешка способност за самозалъгване, че тя трудно би се привързала към каквато и да било легенда или догма. Реших, че си струва да изслушам нейното мнение. Ако не друго, щеше поне да е обективно.
Чаках. Откъм плажа долиташе бавният, неуморен шум на прибоя.
— Извинявай — каза накрая тя.
— Зарежи. На всички ни се е случвало да ни стъпчат мечтите от време на време. Ако не болеше, що за мечти щяха да бъдат?
Устата й леко трепна.
— Както виждам, все още я цитираш.
— Перифразирам. Слушай, Вирджиния, поправи ме, ако греша, но няма сведения някога да са правили резервно копие на Надя Макита. Прав ли съм?
— Няма и сведения за резервно копие на Такеши Ковач. Но май отнякъде изникна такова.
— Не ми напомняй. Но в случая става дума за шибания Харланов род и можеш да видиш логиката в постъпките им. Можеш да разбереш ползата.
Тя стрелна поглед към мен.
— Е, радвам се да видя, че престоят на Санкция IV не е увредил самочувствието ти.
— Не се занасяй, Вирджиния. Аз съм бивш емисар. Убиец. От мен има полза. Но не си представям онези от Харлановия род да пазят копие на жената, която едва не унищожи цялата им олигархия. А и как, по дяволите, нещо толкова важно, копие на тъй исторически жизнена личност, се е озовало в черепа на една безкрайно елементарна демилитка?
— Не е чак толкова елементарна. — Вирджиния пак разрови пясъка. Разговорът ставаше все по-бавен. — Такеши, знаеш ли, че ние с Ярос…
— Да, обадих му се. Той ми каза, че си тук. Заръча да те поздравя, ако се срещнем. Надява се да си добре.
— Наистина ли?
— Е, всъщност каза абе, майната му, но аз умея да чета между редовете. Значи нищо не излезе?
Тя въздъхна.
— Да. Не излезе.
— Говори ли ти се за това?
— Няма смисъл. Беше толкова отдавна. — Тя свирепо заби острието в пясъка. — Не мога да повярвам, че още не е забравил.
Свих рамене.
— Трябва да бъдем готови за живот с продължителност, за каквато нашите прадеди са могли единствено да мечтаят, ако искаме да осъществим мечтите си.
Този път в нейния поглед имаше грозна ярост, която не подхождаше на красивите й нови черти.
— На духовит ли се правиш, мама му стара?
— Не, просто отбелязвам широтата на квелистката мисъл спрямо…
— Млъквай, Так.
Емисарският корпус никога не си е падал по традиционните командни модели, поне както ги разбират повечето хора. Но навикът, убеждението, че си струва да слушам преподавателите, трудно се преодоляваше. А когато чувствата ти са равностойни на…
Е, няма значение.
Млъкнах. Заслушах се в прибоя.
По някое време откъм къщата се разнесоха ръждиви ноти на саксофон. Вирджиния Видаура стана, засенчи очи и погледна назад. Лицето й бе поомекнало. За разлика от повечето сърфистки свърталища, които видях предната вечер, Бразил живееше в истинска къща, а не в надувна барака. Гредите от огледално дърво блестяха в разгарящата се светлина като огромни кинжали. Обветрените стени между тях предлагаха на погледа успокояващи сиви и белезникави оттенъци, но прозорците на четирите етажа откъм морето хвърляха към нас ярки отблясъци.
Една фалшива нота на саксофона окончателно съсипа мелодията.
— Ух! — възкликнах аз, може би малко пресилено. Внезапната мекота в изражението на Вирджиния ме бе изкарала извън релси.
— Той поне се опитва — подхвърли тя ни в клин, ни в ръкав.
— Да. Е, сигурно вече и бездруго всички са се събудили.
Тя ми хвърли пак същия неуверен поглед. Устните й неволно трепнаха.
— Так, знаеш ли, че си гадно копеле?
— Чувал съм. Е, какво закусвате по тия места?
Сърфисти.
Можеш да ги откриеш почти навсякъде из Харлановия свят, защото почти навсякъде в този свят има океан с вълни, дето си струват да умреш за тях. Да умреш в буквалния смисъл. Не забравяйте, 0,8 G и три луни — покрай Вчира има места, където можеш да яздиш вълните пет-шест километра без прекъсване, а колкото до височината им, трябва да видиш, за да повярваш. Но ниската гравитация и трите луни имат и обратна страна. Земните океански течения изобщо не могат да се мерят с тия на Харлановия свят. Химическото съдържание, температурата и скоростта се променят стремглаво, и морето изведнъж става коварно и жестоко. Специалистите по турбулентност все още се мъчат да дадат обяснение, но засега са стигнали само до виртуални модели. На Вчира Бийч провеждат малко по-други изследвания. Неведнъж съм виждал ефектът на Йънг да се разиграва перфектно върху привидно идеална деветметрова вълна като някакъв прометеевски мит, прожектиран кадър по кадър — извисеният воден хълм кипи и се пени под сърфиста, после изведнъж се разпада като под масиран зенитен обстрел. Морето разтваря гърло и поглъща дъската заедно с ездача. На няколко пъти съм помагал да измъкват оцелелите. Виждал съм замаяните им усмивки, сиянието, което сякаш обкръжава лицата им, докато говорят нещо от сорта: не подозирах, че тая пущина ще ме зареже така или хей, мой човек, видя ли как тоя боклук се разпадна под мен, или пък най-често срещаното, развълнувано: А дъската ми измъкнахте ли, приятел? Виждал съм ги как влизат отново — онези, които са се отървали без навехнати и счупени крайници или пукнати черепи. Виждал съм мъчителния копнеж в очите на онези, който ще трябва тепърва да оздравеят.
Добре познавам това чувство. Просто за мен е свързано със стремежа да убия друг човек, а не себе си.
— Защо точно ние? — попита безцеремонно Мери Адо. Открай време си въобразяваше, че с това другопланетно име може да мине и без добри маниери.
Усмихнах се и свих рамене.
— Не се сетих за по-големи глупаци.
Тя се обиди като котка. Вдигна рамо, обърна ми гръб и отиде до машината за кафе до прозореца. Май беше избрала клонинг от предишния си носител, но от нея лъхаше дълбоко безпокойство, което не помнех от срещите ни преди четирийсет години. Освен това изглеждаше по-слаба, с леко хлътнали очи, а косата си носеше вързана на опашка, което допълнително изостряше чертите й. Изработеното по поръчка на Адорасион лице имаше особена костна структура, от която орловият нос ставаше още по-извит, тъмните влажни очи още по-тъмни, а челюстта още по-решителна. Определено не й отиваше.
— Ама че шибано нахалство, Ковач! Да се изтърсиш безцеремонно тук след Санкция IV.
Вирджиния трепна зад масата срещу мен. Едва забележимо поклатих глава.
Адо се озърна.
— Не си ли на същото мнение, Сиера?
Както обикновено, Сиера Трес не каза нищо. Нейното лице също бе подмладен вариант на онова, което помнех — елегантно изваяна комбинация между милспортска японка и представата на генетичните козметици за красавица от народа на инките. Изражението му беше напълно непроницаемо. Тя се подпираше на синята стена до машината за кафе, кръстосала ръце върху миниатюрното горнище от полисплав. Както повечето от току-що разбудените обитатели на дома, не носеше нищо друго освен оскъден бански костюм и евтини бижута. Празна чаша с остатъци от кафе с мляко висеше сякаш забравена до сребърния пръстен на пръста й. Но погледът й подскачаше въпросително от мен към Мери и обратно.
Останалите се раздвижиха развълнувано около масата за закуска. Трудно бе да определя на чия страна са. Попивах реакциите им с емисарско безразличие и ги отделях за по-късен анализ. Предната вечер бяхме минали през фазата на Утвърждаването, приключихме с разпита, маскиран като приятелска размяна на спомени, и самоличността на новия ми носител бе окончателно утвърдена. Не беше там работата.
Изкашлях се.
— Знаеш ли, Мери, нищо не ти пречеше да дойдеш. Но Санкция IV е съвсем различна планета, няма приливи и океанът е плосък като гърдите ти, тъй че не виждам каква полза щях да имам от теб, по дяволите.