Обидата беше колкото засукана, толкова и несправедлива. Мери Адо, бивша активна съучастничка на Сините бръмбарчета, притежаваше престъпни умения в редица области, нямащи нищо общо с водата. И между другото по прелести не отстъпваше на останалото женско население в стаята, включително Вирджиния Видаура. Но знаех, че е чувствителна на тема външност и за разлика от Вирджиния или мен не е напускала планетата. На практика я бях нарекъл проста селячка, плажна жаба, евтин източник на сексуални услуги и при това не особено привлекателен източник. Ако беше тук, Иса сигурно щеше да изпищи от възторг.
Все още съм малко докачлив, стане ли дума за Санкция IV.
Адо се озърна към тежкото дъбово кресло в края на масата.
— Изхвърли тоя скапаняк, Джак.
— Не — провлече той бавно, почти сънливо. — Не и на този етап.
Беше се изпънал почти хоризонтално в креслото от тъмно дърво с изпружени крака, клюмнала глава и отпуснати в скута длани, сякаш се мъчеше сам да си гледа на ръка.
— Той се държи грубо, Джак.
— Ти също.
Бразил изведнъж се изправи в креслото. Кръстосахме погледи. По челото му лъщяха капчици пот. Знаех причината. Въпреки новия носител не се бе променил чак толкова много. Не беше зарязал лошите навици.
— Но тя има право, Ковач. Защо точно ние? Защо трябва да ти правим тази услуга?
— Адски добре знаеш, че не е заради мен — излъгах аз. — Ако квелисткият дух не е жив на Вчира, то кажи ми къде да го търся, по дяволите. Защото времето ни изтича.
Някой изпръхтя презрително иззад масата. Беше някакъв млад, непознат сърфист.
— Мой човек, та ти дори не знаеш дали наистина става дума за Квел. Погледни се. Сам не си вярваш. Искаш да тръгнем срещу Харлановия род заради фантазиите в шибаната глава на някаква смахната кучка? Не става, приятел.
Погледнах го право в очите.
— Как ти е името?
— Какво те засяга, мой човек?
— Това е Даниъл — добродушно обясни Бразил. — Отскоро е с нас. Бързам да добавя — да, виждаш истинската му възраст. И я чуваш, за съжаление.
Даниъл се изчерви от неочакваното предателство.
— Фактите са си факти, Джак. Говорим за Рилските зъбери. Никой не е влизал там без покана.
Усмивката прелетя като мълния от Бразил към Вирджиния Видаура, сетне към Сиера Трес. Дори Мери Адо се изсмя кисело над кафето си.
— Какво? Какво, мамка му?
Проявих благоразумието да не се присъединя към усмивките, докато извръщах поглед към Даниъл. Можеше и да ни потрябва.
— Боя се, че пак показваш възрастта си, Дан. Съвсем леко.
— Нацуме — каза Адо, сякаш обясняваше на дете. — Чувал ли си това име?
Погледът му беше красноречив.
— Николай Нацуме. — Бразил пак се усмихна, този път на Даниъл. — Не си блъскай главата. Трябва да си с двеста години по-стар, за да го помниш.
— Истинска история ли е? — чух да прошепва някой и ме обзе странна печал. — Мислех, че е само пропаганден мит.
Една непозната сърфистка възмутено се завъртя към Бразил.
— Хей, Нацуме изобщо не е влязъл вътре.
— Напротив, влязъл е — заяви Адо. — Да не би да вярваш на глупостите, дето ги преподават днес в училищата? Той…
— По-късно можем да обсъдим подвизите на Нацуме — каза Бразил все тъй добродушно. — Засега ни стига да знаем, че ако се наложи да проникваме в Рила, вече има такъв прецедент.
Настана кратко мълчание. Сърфистът, който не вярваше в съществуването на Нацуме, шепнеше нещо на Даниъл.
— Дотук добре — каза най-сетне някой. — Но ако Харлановият род държи тази жена, която и да е тя, има ли смисъл да организираме нападение? В Рила разполагат с такава технология за разпит, че трябва вече да са я разнищили.
— Не е задължително. — Вирджиния Видаура се приведе напред над празната си чиния. Малките й гърди се раздвижиха под спрей-банския. Странно бе да виждам и нея в сърфистката униформа. — Демилитите ползват най-модерно оборудване и разполагат с по-голям капацитет от повечето изкуствени интелекти. Те са върхът на съвременната инфотехника. Разправят, че можели да се мерят с марсианските разузнавателни системи. Смятам, че дори добър софтуер за разпити ще си строши зъбите в такова чудо.
— Може просто да я измъчват — каза Адо, сядайки пак на мястото си. — Говорим за Харлановия род.
Поклатих глава.
— Ако опитат, тя може просто да се оттегли в командните системи. Освен това ще им трябва да е разумна и в пълно съзнание. С болка няма да стигнат доникъде.
Сиера Трес вдигна глава.
— Казваш, че разговаряла с теб?
— Да, така смятам. — Не обърнах внимание на недоверчивите възклицания около масата. — Предполагам, че е успяла да използва демилитското си оборудване, за да се свърже с телефона, по който преди време разговарях с човек от екипа й. Сигурно е останала някаква следа в екипната мрежа. Но сега човекът е мъртъв и няма добра връзка.
Двама от компанията се изхилиха грубо. Единият беше Даниъл. Запечатах другия в паметта си.
Може би Бразил забеляза това. Той размаха ръка за тишина.
— Всички от екипа й са мъртви, така ли?
— Да. Така ми казаха.
— Четирима демилити сред цял лагер техни колеги. — Мери Адо направи гримаса. — Изклани като пилци? Трудно е да се повярва, нали?
— Аз не…
Тя ме прекъсна.
— Че са позволили да се случи, искам да кажа. Онзи… как му беше името? Курумая, нали? Демилит от старата школа оставя харланитите да дойдат и да сторят това под носа му? Ами другите? Много задружен народ, няма що.
— Не — казах безизразно аз. — Не са задружен народ. Демилитаризирането е суров бизнес — който завари, той натовари. Екипите са много сплотени. Но доколкото видях, извън тях няма и капка лоялност. А Курумая е бил принуден да отстъпи пред натиска на властите, оказан след това. Неуловимите на Силви не му бяха любимци. Във всеки случай не дотам, че да наруши йерархията заради тях.
Адо подви устни.
— Чаровна картинка.
— Символ на днешното време — обади се внезапно Бразил. Погледна ме. — Когато смъкнем всички висши стремежи, неизбежно стигаме до страха и алчността. Нали?
Всички млъкнаха. Огледах едно по едно лицата из стаята, опитвайки да преценя чувствата на подкрепа, неприязън и целия спектър между двете. Сиера Трес изразително вдигна вежда, но не каза нищо. Санкция IV, шибаната Санкция IV висеше из въздуха около мен. Всеки би могъл убедително да докаже, че действията ми там са били продиктувани от страх и алчност. Виждах тази мисъл по някои от лицата.
Но пък никой от тях не бе там да види какво стана.
Никой, мамка му.
Бразил се изправи. Огледа лицата около масата, търсейки може би същото, което търсех и аз.
— Помислете си за това. То ще засегне всички ни по един или друг начин. Всеки от вас е тук, защото вярвам, че умеете да си държите езика зад зъбите и защото ако нещо трябва да се направи, вярвам, че ще ми помогнете. Довечера ще имаме нова среща. Тогава ще гласуваме. Както казах, помислете си.
После той взе саксофона от табуретката до прозореца и бавно излезе навън, сякаш в момента си нямаше други грижи.
Две-три секунди по-късно Вирджиния Видаура стана и тръгна след него.
Изобщо не ме погледна.
Глава 25
По-късно Бразил ме намери на плажа.
Излезе с тежка крачка от прибоя, мъкнейки дъската под мишница. Оскъдното му облекло се състоеше от шорти, белези и спрей-ботуши до глезените. Със свободната ръка изцеждаше морската вода от косата си. Приветствено размахах ръка и той дотича в тръс към мястото, където седях на пясъка. Истински подвиг след няколко часа във водата. Когато стигна до мен, почти не се задъхваше.
Изгледах го с присвити очи срещу слънцето.
— Вижда ми се забавно.
— Ще опиташ ли?
Той завъртя дъската и лекичко я наклони към мен. Никой сърфист не би сторил подобно нещо. Не и с дъска, която притежава отдавна. А тази изглеждаше по-стара от носителя му.
Джак Бразил по прякор Душата. Дори и тук, на Вчира, нямаше друг като него.
— Благодаря, ще се въздържа.
Той сви рамене, заби дъската в пясъка и се просна до мен. Разлетяха се капчици.
— Както искаш. Днес има добро вълнение. Не много страшно.
— Сигурно ти е скучно.
Широка усмивка.
— Е, там е уловката, нали?
— Тъй ли?
— Да, тъй. — Той махна с ръка към морето. — Влезеш ли във водата, взимаш от всяка вълна колкото можеш. Изгубиш ли това, по-добре си върви в Нова Пеща. Бягай от Вчира завинаги.
— Има ли много такива?
— Прегорели? Да, има ги. Но да си тръгнеш, е в реда на нещата. За другите ме боли — тия, дето остават.
Хвърли поглед към белезите по гърдите му.
— Ти си нежна душа, Джак.
Той се усмихна към морето.
— Опитвам се.
— Затова ли не обичаш клонирането, а? Взимаш от всеки носител колкото можеш.
— Уча всеки носител, доколкото мога — поправи ме той. — Да. Да не говорим, че в днешно време складовете за клонинги искат луди пари, дори и в Нова Пеща.
— Не виждам това да смущава Адо и Трес.
Той пак се усмихна.
— Мари си харчи наследството. Знаеш как й е истинското име, нали?
— Да, помня. А Трес?
— Сиера има познати в бизнеса. Когато зарязахме бръмбарските истории, тя отиде да поработи с хайдуците. Сега в Нова Пеща доста народ й е задължен.
Той леко потръпна и остави тръпката да стигне до раменете му. Изведнъж кихна.
— Виждам, че още не сте зарязали оная гадост. Затова ли Адо е толкова слаба?
Той ме изгледа странно.
— Адо е слаба, защото така й харесва. Как го прави, това си е нейна работа, не смяташ ли?
Свих рамене.
— Естествено. Просто съм любопитен. Мислех си, че самоинфекцията отдавна ще ви е омръзнала.
— Е, ти не я харесваше от самото начало, нали? Спомням си как навремето Мери се опита да ти пробута онзи щам на ГХХ. Винаги си бил пуритан в това отношение.
— Просто никога не съм виждал смисъла да се разболявам за развлечение. Очаквах поне ти като лекар с образование да проявиш малко здрав разум.
— Ще ти го напомня при първия тетраметов махмурлук. Или на сутринта, след като си се натряскал с уиски.
— Не е същото.
Той кимна сериозно.
— Прав си. Тия химически боклуци са от каменната епоха. С добре имунизиран носител мога десет години да си инжектирам грип от Хън Хоум без други последствия освен лека температура и фантастични кошмари. Страхотна работа. Нито главоболие, нито увреждане на органите, нито дори хрема, щом инхибиторите пресрещнат вируса. Посочи ми един такъв наркотик.
— Значи това използвате напоследък? ГХХ?
Той поклати глава.
— Зарязахме го отдавна. Вирджиния донесе специален щам от Адорасион. Генетично модифициран вирус на гръбначна треска. Човече, ако можеш да видиш какво сънувам сега. Понякога се събуждам с писъци.
— Блазе ти.
Мълчаливо загледахме хората във водата. На два-три пъти Бразил изсумтя недоволно, сочейки движенията на сърфистите. Не разбирах много от тия неща. Веднъж тихо изръкопляска, когато един младеж падна от дъската, но когато се озърнах към него, не видях по лицето му подигравка.
Малко по-късно пак посочи дъската.
— Сигурен ли си, че не искаш да опиташ? С моята дъска. Човече, тоя твой допотопен носител изглежда направо създаден за нея. Всъщност, вижда ми се малко странен за военен модел. Лекичък е. — Той лениво опипа рамото ми. — Дори бих казал, че имаш почти идеален носител за спорт. Каква марка е?
— На някаква древна компания, не я бях чувал преди. „Ейшундо“.
— „Ейшундо“?
Погледнах го с изненада.
— Да, „Ейшундо Органикс“. Знаеш ли ги?
— И още как, мамка му. — Той пак се отпусна на пясъка и ме огледа. — Так, та ти носиш класически модел. Създали са само една серия, която изпреварвала времето си поне с цял век. Неща, неизпробвани дотогава от никого. Прилепващи длани, подсилена мускулна структура, а ако ти кажа какви си системите за автономно оцеляване, направо не би повярвал.
— Да, не бих повярвал.
Той не ме слушаше.
— Гъвкавост и издръжливост на върховно ниво, рефлекси, каквито не предлагал никой чак до появата на „Харкани“ в началото на двайсет и четвърти век. Човече, такива модели просто вече не се произвеждат.
— Така си е. Фалирали са, нали?
Той енергично поклати глава.
— Не, политиката им видяла сметката. Корпорацията „Ейшундо“ е създадена в Драва през осемдесетте години от типични подмолни квелисти. Май и не криели много-много политическите си убеждения. Сигурно щели да ги закрият, но всички знаели, че произвеждат най-добрите спортни носители на планетата, тъй че в крайна сметка станали доставчици на половината дечурлига от Първите фамилии.
— Голям късмет.
— Не ще и дума. Никой не ги закачал. — Ентусиазмът по лицето му избледня. — После дошло Разселването и те се обявили за квелисти. Харлановият род така и не им го простил. Когато голямата каша отминала, съставили черни списъци на всички, които някога са работили за „Ейшундо“, дори екзекутирали неколцина от старшите биотехници като предатели и терористи. Производство на оръжие за врага и прочие глупости. А и както се развили нещата в Драва, с тях така или иначе било свършено. Човече, направо не вярвам, че седиш насреща ми с това чудо. Мамка му, това е историческа ценност, Так.
— Е, радвам се да го чуя.
— Сигурен ли си, че не искаш…
— Да ти го продам? Не, благодаря.
— Сърф, мой човек. Сигурен ли си, че не искаш да пробваш сърф? Хайде, вземи да се топнеш с дъската. Да те видим на какво си способен.
Поклатих глава.
— Предпочитам да живея в неведение.
Той ме изгледа любопитно. После кимна и пак се зазяпа в морето. Усещах как от самото гледане му става нещо. Сякаш вълните усмиряваха треската, която сам бе разпалил в себе си. Стиснах зъби и се помъчих да не завиждам.
— Може би някой друг път — тихо каза той. — Когато не си тъй натоварен.
— Да. Може би.
Не можех да си представя подобен момент, освен може би в миналото, а просто нямаше начин да се върнем там.
— Значи никога не си пробвал, така ли? Дори навремето в Нова Пеща?
Свих рамене.
— Знам как да падам от дъската, ако това имаш предвид. Като хлапе съм опитвал през лятото на местните плажове. После се вързах с една тайфа гмуркачи. Нали знаеш как става.
Той кимна. Може би си припомняше собствената си новопещенска младост. Или последния път, когато бяхме водили този разговор, но не ми се вярваше. Беше преди повече от петдесет години, а без емисарска памет това е много време.
— Адски тъпо — промърмори Бразил. — Коя тайфа беше?
— Рифовите бойци. От района на Хирата. Гмуркай се свободен, умри свободен. Остави мръсотията на повърхността. Видехме ли такива като теб, моментално им свивахме перките. Ами ти?
— Аз ли? Мислех се за волна птичка. Вихроездачите, Цунамитата, Утринният хор на Вчира. И други, не ги помня вече. — Той поклати глава. — Толкова глупав съм бил, мамка му.
Загледахме се във вълните.
— Откога си тук? — попитах аз.
Той се разкърши и извърна лице към слънцето с плътно затворени очи. От гърдите му излетя звук, напомнящ котешко мъркане, после премина в смях.
— Тук, на Вчира? Не знам, не си водя сметка. Май трябва вече да е към век. С интервали.
— А Вирджиния казва, че сте отписали Бръмбарчетата преди двайсетина години.
— Да, горе-долу. Както казах, Сиера все още прави по някой удар. Но в общи линии вече десет-дванайсет години не сме се замесвали в нещо повече от плажни побоища.
— Дано да не сте ръждясали.
Той се ухили широко.
— Ей, ама ти вече си слагаш тигана.
Поклатих глава.
— Не, просто умея да слушам. То ще засегне всички ни по един или друг начин. Добре казано. Както и да постъпят другите, ти ще продължиш. Ти вярваш, че е истина.
— Тъй ли? — Бразил се изпъна на пясъка и затвори очи. — Тогава ето ти повод за размисъл. Нещо, което навярно не знаеш. Когато квелистите се сражавали с Първите фамилии за континентално надмощие на Ню Хокайдо, заговорило се, че правителствените отряди на смъртта готвят удар срещу Квел и още неколцина от Извънредния комитет. Един вид контраудар срещу Черните бригади. И знаеш ли какво направили?