ПРЕДДВЕРИЕТО
„Онова, което хората обикновено наричат нещастие, всъщност е физическо преддверие на подема“.
Един късен мартенски следобед на вратата ми се позвъни. Станах неохотно да отворя, като недоумявах кой ли може да ме търси по никое време. Беше Мила. Съпровождаше я само шофьорът, който след появата ми слезе при колата си.
Избъбрих неловко няколко думи за радостта си, че отново се връща в живота.
— Да, в живота и в прозата му, — допълни тя без ентусиазъм, като се отпусна в старото охлузено кресло, където винаги сядаше.
— Още не съм дошла на себе си, а Матев ми вика: „Идваш тъкмо навреме, та да мога аз да изляза в отпуска“. Трябвало да си дописва стихосбирката.
— Може би това е галантен начин да ти отстъпи министерското място.
— Не вярвам. И не се интересувам, — рече с лека досада. Попитах иска ли да направя кафе. Отвърна, че нищо не иска. Край стената бяха наредени няколко наскоро купени картини. „А, ти имаш нови находки!“ би забелязала при друг случай. Този път даже не ги погледна. Седеше унило, слаба и крехка в огромното старо кресло, вперила невиждащ поглед в пространството. Бледото й лице сега изглеждаше още побледо и с някакво отсъстващо изражение.
Готвех се да кажа нещо, за да наруша мълчанието, когато тя сама го наруши:
— Онази книга, дето навремето ми я даде… Тези дни я прочетох най-после. Навремето все отлагах, но тези дни я прочетох от край до край, почти на един дъх, почти като роман…
— Не знам дали такава книга трябва да се чете като роман.
— Нямах търпение. Виках си „сега ще я прочета цялата, пък после вече ще чета спокойно, параграф по параграф.“
Не възразих. Беше дошла при мене, не за да слуша съветите ми, а за да се изприказва.
— Най-странното е, че това нещо е лежало в чекмеджето цели две години, без да се сетя да надникна в него… Цели две години, представяш ли си?
Защо беше нужно да си го представям? Нали същата тази книга пак така безполезно бе брала прахта някога тук, у дома, не две ами двайсет години.
— И на други се е случвало, — промърморих.
— Трябва, изглежда, да си разбиеш главата в някоя катастрофа, за да ти дойде умът… — говореше тя като на себе си.
Замълча. Почти бе мръкнало, та станах да запаля лампата.
— Кой е авторът на книгата? — чух да казва. — Върху корицата няма никакво име.
— Значи ю/.ето [???] е без значение.
— Не може да е без значение.
— Мисълта ми е, че името едва ли ще ти е от полза. Няма да го откриеш в никоя енциклопедия.
Не настоя. Само запита:
— Имаш ли други книги от Учителя?
— Намират се.
— Защо не ми ги дадеш?
Наложи се отново да повторя, че това не са текстове, които могат да се нагъват като романи.
— Тогава давай ми ги една по една. И преди да отговоря:
— Днеска с какво ще почнем?
Донесох й още едно томче. После я изпратих до колата, почти убеден, че с това заниманията приключват. Вече не веднъж бях имал възможност да наблюдавам, как възникналият внезапно ентусиазъм у кандидатите за духовно посвещение, подир туй бързо се изпарява. Защото посвещението — противно на очакванията — не е мигновено преображение. То е дълъг процес. А продължителните неща обикновено лесно деградират до отегчение. И после, нали, средата, с която сме свикнали, непрекъснато и ревниво ни дърпа обратно към себе си с обичайните свои порядки на себичността и безсмислието. Средата си има свой катехизис. А как ще станеш новопокръстен, без да си станал преди туй еретик — еретик от общоприетото, от привичното, от установените норми на тъй наречения здрав разум.
Предполагах, че така ще бъде и с Мила. Но не виждах как бих могъл да попреча. За разлика от църковните ритуали, храмът на истинското преображение е безкрайната самота.
„От дълбините на бездната викам към тебе, Господи! Господи, чуй гласа ми!“
Трябва да минеш през безпределната самота, за да излезеш на Пътя. И едва тогава да усетиш около себе си Незнайните и Невидимите.
Никога не съм имал самочувствието на посветен в окултния смисъл на думата. Макар да съм научил много неща от Учението, никога не съм се смятал за добър ученик. Убеден дълбоко в неговата истинност, далеч не винаги съм имал силата да го прилагам. Убеждението ми, че то е мое верую въпреки цялото ми несъвършенство, се основава на казаното от Елена Рьорих:
„На въпроса, как може да се доближи до Учението този или онзи несъвършен човек? — следва да се отговори също с въпрос: А къде са тия, съвършените?… В нашата задача не влиза създаването на ангели, нека с това се занимава църквата… Нашата задача е далеч по-скромна. Ние просто желаем да помогнем на идващите при нас поне малко да разширят съзнанието си и да получат отговор на много жизнени проблеми, на които църквата не е съумяла да отговори… И така, няма да търсим ангели, ами да се заемем с хората.“
Вече съм писал за пътя, по който съм се приближавал към Учението още преди четири десетилетия и за трудностите, възникващи от конфликта между вътрешните ми убеждения и поведението, което бях принуден да спазвам. При Мила обаче — в случай, че не се касаеше до мимолетно увлечение — тези конфликти можеха да станат далеч по-остри. Самото й място в обществото изключваше всякакво нарушаване на партийната ортодоксия.
Но нали се казва, че времето всичко лекува. И нали нерзумният стремеж към истината и съвършенството се смята от много субекти за болестно състояние. Нищо чудно, след като последиците от злополуката напълно отзвучат, да се разсеят и окултните увлечения на потърпевшата.
Не стана така. Няколко дни по-късно тя отново пристигна у дома. Бе време за вечеря, но по липса на вечеря, задоволихме се с по чаша чай. Оплака се, че в Комитета я занимавали с какво ли не, обаче това не й попречило да прочете и втората книга, та искала да й дам третата. В скоби казано не ми донесе обратно предишните книги, както не ми върна и следващите, които й дадох по-късно. Обясни, че ги задържа не от разсеяност, а понеже постоянно препрочитала едни или други пасажи. Уверих я, че на драго сърце й ги подарявам, стига при нужда и аз да мога да правя справки с някои томчета. Тя бързо намери решение на въпроса, като започна да поръчва и да ми предава ксерокопия от всички книги.
Тая практика бе колкото удобна, толкова и обезпокоителна. В онези години към всеки ксерокс у нас директно се причисляваше и някое зорко око на службите. Напомних на Мила за това обстоятелство. Отговори ми да не се тревожа. Работата била поверена на човек, в когото имала пълно доверие. Думата „човек“ бе употребена в единствено число, но качеството на продукцията подсказваше друго. Томчетата бяха акуратно ксерокопирани на хубава хартия, броширани, подрязани и стегнати в корици. Това не би могло да бъде дело на един единствен труженик. Така участниците в операцията, заедно с Людмила, ставаха поне трима. Та сетих се за думите на онзи древен египетски владетел, според когото, там, където трима души са събрани в името на някакъв заговор, единият от тях е предател.
Една от особеностите на Учението, в което все повече се увличаше Людмила е, че то никога не е било обобщавано в прегледната форма на някакъв наръчник. Поредицата книги останали от баща ми, бяха ценни затуй, че предаваха точно думите на Учителя. Това обаче не беше някакъв курс от лекции. Бяха отделни съждения и разяснения по различни, въпроси. Което означава, че възприемането им изискваше в повечето случаи някаква предварителна подготовка.
Именно по тази причина възникваше необходимостта да бъда не само доставчик на окултна литература, но и справочник за окултна терминология. С това главно се ограничаваше и ролята ми на помощник при нашите събеседвания. Приказките, които години наред се носеха из града, че съм играл ролята на учител или „сив кардинал“ не бяха нищо повече от обикновено злословие.
За характера на самото Учение едва ли е необходимо да разказвам. Опитах се да го изложа възможно по-сбито и по-пулярно още преди четвърт век. Получи се обемист ръкопис, публикуван по-късно в отделна книга.5
Междувременно различни хора са изказвали, и нерядко публикували свои мнения за възгледите на Живкова, а косвено и за същността на учението. Затуй съм принуден — без да влизам в полемика с когото и да било, — да кажа няколко думи по въпроса.
Една от смайващите черти на някои нашенски всезнайковци е тяхната непреодолима интелектуална леност. Те рядко си дават труда да проучат поне в общи линии въпросите, по които авторитетно и категорично се изказват. Това с пълна сила важи и за настоящия случай.
По повод възгледите на Живкова се разпространяваха още през 70-те години различни фантасмагории. Тогава това беше донейде обяснимо, понеже информациите се излъчваха според системата от уста на ухо и отразяваха не само и не толкова фактите, колкото настроенията на разпространителите. А отношението към Людмила на част от интелектуалците ни (доколко те бяха наистина интелектуалци е отделен въпрос) беше доста резервирано, да не кажа неприязнено.
— Прочетох стиховете на Рьорих, — осведоми ме Венко Марковски в кулоарите на някакъв партиен форум в зала Универсиада.
Приличието изискваше да запитам, дали ги е харесал, макар че отговорът съвсем не ме интересуваше.
— Абе Богомиле, това си е чиста мистика, бе!
Откъде да знам. Не ги разбирам тия работи.
— Как „откъде да знаеш“? Нали ти си ги превел.
— Превеждал съм поезия, не мистика.
— И то, с благословията на Людмила Живкова.
— Това пък откъде го измисли?
— Хайде, хайде! Другояче кой щеше да ти издаде преводите.
Мнозина от ортодоксалните марксисти сред писателите и научните работници бяха твърдо убедени, че Живкова изповядва някакви антипартийни мистически възгледи. Не разбираха само две неща: какви точно са тия възгледи и как баща й допуска подобно своеволие. Други отдаваха странностите й на маниакален стремеж да се прави на интересна. Трети смятаха, че всичко е последица от преживяната катастрофа, като само от предпазливост избягваха епитета „луда“.
Подир тържественото оповестяване на новата демократична ера, естествено бе нещата да се именуват вече открито и по възможност по-точно. Случи се обратното. Откъслечните опити да се каже истината бяха заглушени от всевъзможни свидетелства по телевизията и в печата, противоречиви, но сходни в своята недостоверност.
Не става дума за характера на едни или други лични оценки. Всеки има право на свое отношение, по което е излишно да спорим. Става дума за подмяна на самите факти. Тъкмо автори, които дават вид да са добре запознати с материята, причисляват и днес Живкова било към Теософското общество, било към масонството или към Антропософията на Рудолф Щайнер. По каква причина? Единствената вероятна причина е, че тези всезнайковци изобщо нямат представа за какво говорят, осланяйки се на убеждението, че и читателите им са невежи като самите тях.
Други капацитети обявяват по-предпазливо, че Живкова се била приобщила към йогизма. Удобството при използване на подобно определение е в това, че то не определя нищо. На Изток съществува такъв брой школи, подходи и практики, именувани „йога“, та за характеризирането им са съставени дели справочници.6
Със същото намерение да се говори авторитетно, без да се казва нищо, отново се пуска в ход твърдението за мистиката. Един професор, фигуриращ навремето сред помощниците на Людмила, обясняваше по телевизията именно с този термин както нейните възгледи, така и своята въздържаност да наднича в тях. Терминът идвал от понятието „тайна“, а професорът не желаел да надзърта в тайната на Людмила.
Етимологията на думата мистика се знае. Ала не е излишно да се знае и обстоятелството, че възгледите, към които се придържаше Живкова нямат нищо общо с мистиката. Един от авторите, които Мила дълбоко уважаваше — Николай Рьорих — бе казал по този въпрос: „В различни страни пишат за моя мистицизъм… Много пъти ми се е случвало да казвам, че аз изобщо се боя от това неопределено слово «мистицизъм». То прекалено ми напомня за английското «мист» — сиреч мъгла. Мъглявото и неясното не отговаря на моята природа. Обичам яснотата и светлината.“
И в наши дни, както и в миналото, своеобразието на изповядваните от Живкова възгледи се оценяваше най-радикално с мнението, че те са просто резултат на едно болестно състояние. Руският съдебен медик Т.Шишманов например твърди, че мозъчните травми от катастрофата били причина за епилептични припадъци, на които се дължала и „склонността към мистиката и източните култури“. Българският колега на Шишманов — проф. Иван Попвасилев, също съдебен медик и дългогодишен член на ЦК на БКП, твърди същото без подобни увъртания: „Людмила Живкова беше болна от шизофрения“.7
Духовното движение, към което Мила се бе приобщила, се нарича Жива етика или Агни Йога. Това име още преди повече от четвърт век бе познато на доста хора и не представляваше особена тайна. Освен дето бе раздала на няколко души ксерокопията, за които вече споменах, но тя проектираше част от трудовете на Учителя да бъдат размножени и популяризирани у нас при съответна подготовка и в подходящ момент. Обстоятелството, че тя самата непредпазливо беше разкривала и документирала своите тъй наречени тайни, доказва най-добре цялата несъстоятелност, а често и злонамереност на всевъзможните лъжесвидетелства по въпроса.
„Да, но къде да ги намерим тия митични трудове?“ — може да възрази някой Тома Неверни.
„Ами разходете се до площад Славейков и вероятно ще ги откриете на някоя от книжарските сергии“ — бих отговорил.
Звучи невероятно, но е така.
Някъде през 1996 мъжки глас ми се обади по телефона. Съобщи ми, че готвели за печат пълната поредица книги на Агни Йога, та искаше разрешение да използват като предговор към първия том няколко страници от монографията ми „Тайното учение“. Разреших естествено и пожелах успех на начинанието, макар да се съмнявах в скорошната реализация.
Два или три месеца по-късно получих току-що издадената първа книга на поредицата. Цветната корица бе достатъчно шарена, за да привлича вниманието, хартията — не особено качествена, шрифтът — прекалено дребен, ала важното беше, че доброто начало е вече налице.8
1996… Скромният вид на томчето, ухаещо още на печатарско мастило, ме върна с две десетилетия назад.
1976. Вечерта преминаваше в нощ. Бурният есенен вятър обливаше прозореца с потоци вода. Седях зад бюрото и пушех, загледан инертно в недовършения си ръкопис. Насреща в голямото старо кресло се бе разположила Мила. В кабинета витаеше тютюнев дим и лошо настроение. Беше се отбила уж за малко преди да се прибере у дома си, но разговорът се бе проточил и затънал в неприятна посока. Ставаше дума за техническите неуредици около пренасянето в Париж на голямата изложба „1000 години българска икона“.
— Хората по света правят технологически революции, ние се туткаме за най-дребни неща, — говореше отегчено Людмила. — Французите навреме са си уредили нещата. Ние — не. На нас винаги ни пречат сроковете.
Не беше в характера й да унива, но този ден неприятностите явно й бяха дошли в повече.
— Би трябвало да е обратното, ако действието на срока е неминуемо…
— Ако действието на срока е неминуемо, всички обстоятелства са добри — продължи тя фразата ми. — Пожарът осветява пътя. Гърмът те буди в часа за бдение. Пороят измива калта от пътя. Няма насрещни явления…
Беше цитат от Учителя. Помнеше думите му по-добре от мене.
И подир малко:
Казано е, за да ни ободри, а звучи като укор. И така те потиска… Тебе не те ли потиска?
— Неизбежно е. Но стремежът да си винаги най-най също не е от полза. Понеже не може винаги да си най-най. Уж те мобилизира, а носи само разочарование.
— Ами тогава да се примирим с безсилието си и да я караме като всички.
— Не казвам това. Обаче знаеш, че даже героите не прекарват дните си само в геройски подвизи. Аз не съм герой, нито имам амбицията да бъда. Задоволявам се да правя по-дребни неща.