— Като шпионски романи, — подсказа тя.
Беше ми на езика да отвърна, че не пиша само шпионски романи, ала премълчах.
Настъпи неприятна пауза, запълвана само от барабаненето на дъждовните капки по прозореца.
— Прощавай, — чух я да казва. — Не исках да те засегна. И понеже продължавах да мълча:
— Сега остава и да се изпокараме…
— Може би ще е най-добре, — промърморих. — Но знаеш, че не е възможно.
И за да покажа, че сме пропуснали шанса да смалим напрежението чрез кавга, подхвърлих:
— Ти всъщност позна. В момента пиша тъкмо шпионски роман. В главата ми обаче се върти и по-сериозен проект, рискован точно по твой вкус. Единствено от тебе зависи, дали ще го бъде или няма да го бъде.
Усещах, че е уморена, пък и в проекта ми нямаше нищо спешно. Раздрънках се просто, за да залича следите от възникналото помежду ни раздразнение. Тя вероятно по същата причина даде вид, че би искала да чуе намеренията ми още сега. Тъй, че казах, каквото исках да казвам. Людмила в началото слушаше доста разсеяно. Сетне взе да се отърсва от апатията си, прекъсваше ме с въпроси, възразяваше, додето накрая заключи:
— Не виждам нищо неосъществимо. Защо чак сега ми го казваш?
— Струва ми се, че идеята е съвсем щура.
— Как ще е щура. Трябва само да обмислим добре подробностите.
Искаше ми се да е права. Когато малко по-късно я придружавах по стълбите към колата, забелязах с риск да охладя ентусиазма й:
— Дано само Десето да не е записало вече разговора ни.
— Никой нищо не записва, не се безпокой. Шофьорът дремеше в колата си. Дъждът беше спрял.
— Ето че и времето се оправи, — рече Мила. — Това е добър знак за проекта ни.
Вината за възникване на щурата идея бе колкото моя, толкова и на самата Людмила. След като тихомълком и без мое съгласие бе възприела практиката да размножава в ксерокопия книгите на учението, въпросът за произведените бройки вече не бе от първостепенно значение, понеже от всяка бройка можеха да се копират нови бройки. Чисто риторичен следователно ставаше въпросът дали и доколко органите са в течение на това нелегално производство. Ако се правеха на разсеяни, то беше вероятно, защото не се касаеше за някаква подривна литература и, което е по-важно, защото скромната самодейна печатарска изява ставаше по поръчка на другарката Живкова.
Оттук и идеята ми, че щом сме се хванали да правим нещо, нека поне да го правим като хората. Книжките можеха да се печатат нейде на Запад в съвсем ограничен тираж и на тънка хартия, тъй че да бъдат удобни за пренасяне. Открит оставаше само деликатния проблем за вноса на продукцията, но той трябваше да бъде решен от Живкова. При нейния авторитет и при естеството на института, който ръководеше, не беше трудно пратките да минават под формата на някакви невинни материали.
За да поясня, че планът не бе скалъпен съвсем на версия, налага се да направя едно малко отклонение.
От края на 50-те години в Женева работеше като служител в библиотеката към ООН българинът Теодор Димитров. Редкият шанс да заеме поста си в международния институт, където по неписано правило приемаха само кандидати от капиталистическите страни, се дължеше на изключителните качества, с които Димитров бе успял да спечели конкурса за съответната длъжност. Без да влизам в подробности за възпитанието и образованието му, ще кажа само, че това бе млад мъж с приятна външност и добри обноски, владеещ пет западни езика и добре запознат с библиотечното дело. Запознах се с него при едно пътуване за някакъв симпозиум на ЮНЕСКО в Женева през май 1961. За последен път се видяхме през юли 1981. Двайсетте години между тези две дати представляват и периода на общуването ни. По онова време ми се случваше да пътувам по различни поводи до Женева, но той нито веднъж не се върна в България. Неотдавна ми съобщиха, че е починал на 17 август 2002 в Женева. Два столични всекидневника споменаваха с няколко реда за смъртта му, главно заради завещанието, направено в полза на държавата ни. Подробности за самия покойник липсваха. Известно е, че ние по традиция проявяваме по-голям интерес към грабителите, отколкото към дарителите.
Теодор Димитров беше от ония достойни граждани, които в страните с цивилизовани държавнически порядки биват награждавани, макар и посмъртно. Една от заслугите му към България беше, че като висш служител в ООН с достъп до всички големи библиотечни хранилища, той издирваше, копираше и размножаваше на свои разноски редица документи, важни за националната ни история. Именно това обстоятелство ме подтикна да използвам дружеските си отношения с Теодор, за да получа информацията, необходима ми за споменатия вече мой проект.
Наскоро след разговора с Людмила ми се случи да пътувам до Женева. Срещнах се с Димитров в някакво кафене нарю Мон Блан. Обясних му накъсо какъв е проблемът ми. Той охотно се съгласи да ми достави необходимите сведения от някаква фирма и да ме осведоми на следния ден. Въпросът му какво се готвя да публикувам, ме постави в донейде неловко положение.
Не го излъгах, обаче не му разкрих и цялата истина. Нещата се развиваха приблизително като при срещата между Джон Пирпънт Морган и Хенри Форд в романа „Регтайм“ на Доктороу. Морган, току що завърнал се от Египет, се опитвал с недомлъвки да въведе събеседника си в някои възгледи на окултизма, но говорел с недомлъвки, за да не би онзи да го сметне за превъртял. Отегчен от тия усуквания, Форд по едно време рекъл: „Доколкото разбирам, вие имате предвид възгледа за прераждането. Излишно е да ме убеждавате в него, аз го споделям напълно.“
Не знам дали горната среща изобщо се е състояла — Доктороу е известен с похвата си да съчинява исторически „факти“. Но в моя разговор с Теодор няма нищо измислено. Обясних му, че ако направя това, което съм намислил, ще го направя на своя глава и го осведомих за характера на произведенията. Премълчах единствено, че с проекта ми е запозната и Живкова.
Димитров от своя страна ми разказа, че имал връзка с неколцина млади хора, негови колеги от ООН, които споделяли идеите на Агни Йога и периодично си правели срещи да ги обсъждат. Всъщност именно той пръв спомена името Агни Йога, докато аз до този момент, също като стария Морган, предпочитах недомлъвките.
Верен на даденото обещание Теодор още следната вечер ми донесе в кафенето точна справка за условията на фирмата, според изискването — добро качество при минимални цени. Неотдавна, докато ровех архивите си намерих случайно запазени листчета с бележките му по въпроса.
— При един скромен тираж цената също е съвсем скромна, — признах. — Особено ако можеше да се заплаща в левове…
Намекът ми беше достатъчно прозрачен, та да е нужно да се дешифрира. Димитров побърза да ме увери, че мога да разчитам на него. Възразих, че ми е неловко да се възползвам от щедростта му, като естествено мислех обратното.
Людмила бе доволна, че сега, подир пътуването до Женева, смътното намерение вече се превръща в конкретен проект. Но преди да се пристъпи към осъществяването на проекта предстоеше да се решат още два въпроса. Излишно е да казвам, че тя вече ги бе решила за себе си: Първият се отнасяше до езика, на който следваше да се публикуват книгите — руски или български. Вторият бе относно съставянето на някакъв встъпителен труд, понеже, както бе споменато, овладяването на материята бе трудно без предварително пояснение. И двете тези задачи — това също е излишно да го казвам — бяха предоставени на мене.
Когато възразих, че да се заема с превода на десет книги би означавало да изоставя за неопределено време другата си работа, Мила бързо отстъпи:
— Прав си. Преводачи ще се намерят. Ти приготви встъплението. Сега то е най-важното.
По този въпрос нямахме противоречия. Без да съм се смятал когато и да било за специалист по окултните проблеми, надявах се, че ще мога да изложа в популярен вид някои от основните положения на Учението. По този начин щях да реагирам на множеството измислици, родени от злонамереност или невежество.
Додето пишех книгата, Живкова на няколко пъти се отбиваше в къщи. От различните теми, по които разговаряхме, много ясно си спомням само една:
— Знам, че не обръщаш внимание на тая подробност, но искам отново да те предупредя: Този апартамент се подслушва, — напомних.
— Щом ти е известно, че се подслушва, защо го казваш на глас? — засмя се тя.
— Ами точно за това: за да знаят, че знаем, та да не разчитат, че ще чуят нещо по-така.
— Хубаво! Аз имам начин да проверя и ще го направя още тия дни, за да се успокоиш.
— Направи го.
— Ще го направя.
Когато дойде отново следващата седмица, не пропуснах да се осведомя:
— Провери ли за онова нещо?
— Не ми остана време, но ще проверя, не бой се. Няколко дни по-късно пак я подсетих и пак се оказа, че не успяла да направи проверката. Подир което добави:
— Какво толкова се притесняваш? Нали виждаш, че аз не се притеснявам.
Притесняваше се, и то тъкмо от въпросите ми. Беше проверила и беше разбрала истината. Личеше си достатъчно ясно, понеже не я биваше да лъже. Личеше си и по това, че темата за издателския ни проект взе да остава на заден план, а после съвсем отпадна от разговорите.
Междувременно продължих да пиша книгата и за три-четири месеца я завърших. Мисля че бях й поставил заглавието „Учителят и учението“. Мила бе доволна от бързината на изпълнението. Била будувала цяла нощ додето я прочете. Каза няколко добри думи за простотата и яснотата, с която съм успял да изложа редица сложни неща и изрази недоволството си от това, че докато съм изтъквал щедро заслугите на Елена Рьорих, съм подценявал Блаватска. Друго — какво? Друго нямаше, тъй че сменихме темата.
Разговорът се водеше в хола ни, сиреч почти на всеослушание. Нямам предвид Соня и Светлин, които бяха също тук, а по-скоро Невидимия трети, както гласеше названието на един филм. Едва по-късно, когато слизахме с асансьора, Людмила забеляза полугласно:
— Ще трябва да отложим нашия проект… Засега.
Това „засега“ щеше да се окаже твърде продължително. Никога вече не заговорихме за книгата ми. Накрая тя все пак излезе от печат, макар под друг заглавие и точно десет години след като Мила си беше отишла.9
Живков не обичаше да чува неприятни неща за близките си. Хората натоварени да подслушват и да донасят, също избягваха да го осведомяват за подобни неща, понеже не знаеха как ще реагира. В случая обаче информация за проектите на щерката бе стигнала под някаква форма до него. Той бе кипнал и ударил по масата.
Приказките, че Людмила можела да прави каквото си иска, бяха само до някъде верни. В онези години даже Живков не беше свободен да прави каквото си иска, та камо ли дъщеря му.
Казах вече: Мила никога не е била моя ученичка. Пропуснах само да добавя, че у нея, отрано дремеше предразположението да бъде учителка. Не по отношение на мене, но по отношение на доста други зрели и отдавна приключили с образованието си хора. Отделен въпрос е доколко успяваше, ала беше забавно да гледам как тази млада жена, с външен вид почти на ученичка от горните класове, се опитва да наставлява тромави в мисленето партийни и държавни апаратчици, закалени в горнилото па доктринерското скудоумие.
Времето, когато получаваше и усвояваше една по една книгите на Адепта, бе преминало бързо. Жадна и ненаситна за знания, тя прерови и остатъците от бащината ми библиотека — Блаватска, Ани Безант, Чарлз Летбитър. По-късно по различни пътища се появиха и авторите на сходни доктрини — Рудолф Щайнер, Пьотр Упенски, Шри Арубиндо.
— Ти вече съвсем пренебрегна съвета на Еклесиаст да не прекаляваме с четенето, — подхвърлих веднъж.
— Това е по Стария завет, — възрази тя. — В Новия липсват подобни указания.
Преднамерено казах „усвояваше“, а не просто преглеждаше или прелистваше. Правеше си бележки по прочетеното, подчертаваше, класираше по-съществените параграфи. Донесох й от едно пътуване в Германия миниатюрно шкафче с библиотечни фишове. Излишно беше да питам за какво й е необходимо. Чудех се само как съдържанието на тази все по нарастваща камара книги се побира в главата й. Много години по-късно в един разговор по телевизията Иван Славков, на въпроса как съпругата му си е прекарвала времето, отговори с две думи, които повтори и потрети:
— Четеше и пишеше, четеше и пишеше…
Именно в годините, когато тя все така неуморно четеше и пишеше, един наш общ познат бе промърморил по същия повод:
— Дилетантска работа. Има учени, които жертват целия си живот, за да установят морфологията на някоя доисторическа вкаменелост. А ние благоговеем пред любители, дето напират да вместят в малките си мозъчета цялото мироздание.
Въпрос на светоотношение. Мила наистина не се интересуваше особено от вкаменелостите. Тя беше възприела диалектиката на два известни още от древността постулата:
„Светът е тайна“. И „Няма тайна, която да не е постижима“.
Оттук упорството, с което отстояваше изискването за разширение на съзнанието. Оттук и интересът към големите окултисти в стремежа им да обяснят необясненото. Третирана от някои скептици като мистичка, за да не кажа смахната, тя изпитваше респект пред научното познание като дълъг, труден, ала надежден път към постепенно проникване в Тайната. В личната си библиотека, която все по-вече обогатяваше, Мила виждаше основа на документацията, необходима за дейността на един сериозен научен институт. Този институт, обозначаван в разговорите ни с името „Рьорих“, бе един от проектите, целящи да придадат практическа стойност на призива за разширяване на съзнанието.
Само, че както е известно, прилепите ненавиждат светлината. Нелепият край на Живкова послужи като сигнал не само за зачеркване на всички нейни проекти, но и за унищожаване на всяка следа, напомняща за тях. Да разпитваш какво е станало с личната й библиотека или с ръкописите, беше колкото безполезно, толкова и опасно. Истинската Людмила трябваше да бъде зачеркната от историята, с цел да бъде заменена с бездарно сглобения уродлив партиен макет на Незабравимата.
Основните възгледи на Людмила за човешкото битие и за космическата безпределност бяха в общи линии близки до моите. Не защото аз й ги бях внушил, а защото източникът беше един и същ, — словата на Учителя Мория, оповестени на света чрез книгите на Елена Рьорих.
Като използвам израза „в общи линии“ това подсказва, че помежду ни е имало различия, но те не бяха съществени. Когато не беше съгласна в нещо с мен, тя не се колебаеше да го изрази. Трябва да призная, че за разлика от нея, аз понякога премълчавах своите несъгласия. Пристигаше обикновено привечер, достатъчно претоварена с обичайните служебни дертове. Пристигаше с намерението да се отърси от делничната проза. Не желаех да я посрещам с възражения и несъгласия, та дори да са от философско естество.
Времето, когато тя най-вече задаваше въпроси, а аз трябваше да обяснявам това или онова, отдавна бе минало. Сега вече моята роля нерядко се свеждаше до това, да слушам и да мълча или да кимам в знак на съгласие. Успокояващо и отморяващо. Освен нас двамата към разговора често се присъединяваха и други — Соня, Александър Лилов, Светлин. Изобщо все близки хора, ако не броим Невидимия трети. Затуй Людмила си позволяваше да развива свободно някои по-деликатни теми и да нарича нещата с истинските им имена. За жалост ние не бяхме единствената аудитория, пред която тя правеше това.
Един следобед Ваньо Славков ми се обади с предложение да се видим, но по възможност насаме. Видяхме се, пихме кафе, дори запалихме по една пура, — в ония години, поради бойкота на Запада срещу кубинските пури, те се продаваха у нас на безценица.
— Искам да те помоля да поговориш с Мила, — разнесе се по някое време гласът на Ваньо през облака дим.
— За какво, по-точно?
— Сещаш се за какво. За приказките й.
— Смятам, че Мила е достатъчно съобразителна, та да е нужно да я предпазваме от самата нея.