Богомил Райнов
ПЪРВА ГЛАВА
Животът нерядко ни изправя пред трудни положения, но никога — пред безизходни. Което съвсем не значи, че изходът без друго е в желаната от нас посока и непременно встрани от гробищата. Макар че наше човешко право е да търсим изхода тъкмо в желаната посока и — според собствения ми девиз — да умираме само в краен случай.
Какво може да се направи например, ако се намирате в хотелска стая на четвъртия етаж, ако единственият прозорец зее безотрадно към уличния паваж, разстилащ се петнайсет метра под вас, а на вратата ви настойчиво и грубо тропат хора, които, меко казано, не ви мислят доброто?
Спасителните покриви, по които филмовите герои имат обичай да подскачат ловко към щастливия финал, са в случая далече. Нищожен е шансът да се появи и чудотворното въже, спуснато в съдбоносния миг от някой съучастник на горния етаж, понеже ако изобщо има съучастник, той съвсем не е на горния етаж. Бихте могли наистина да отворите внезапно вратата и свит зад нея да изскочите светкавично навън, щом пришелците нахълтат. Само че това е също един от тия филмови номера, които в живота никога не минават. Остава ви просто да чакате, за да видите дали неканените гости най-сетне ще счупят вратата. Едно наистина напрегнато преживяване, но чийто край лесно може да се предвиди, защото те наистина ще я счупят.
Телефонът. Спасителната връзка с външния свят. Вдигате го с надежда, обречена бързо да угасне: жицата е прерязана. Това е лошото на телефонната връзка, че винаги предполага жица, а всяка жица може да бъде прерязана от тия, дето не ви мислят доброто. За разлика от радиовръзката. В случай, разбира се, че разполагате с такава.
Борислав, за свое щастие, разполага с такава. Тия малки и примитивни апаратчета-близнаци, струващи десет лири чифта и с които вече и децата си играят. Единият близнак се намира у Борислав, а другият е у мене, ако още не сте ме забравили. А ако изобщо не се познаваме, приятно ми е, Емил Боев, макар да не мога да ви стисна ръката, понеже в момента съм в насрещния хотел.
Връзката се осъществява тутакси, тъй като отвореният приемател е на масата ми и додето преглеждам заранния вестник и доливам първото за тоя ден кафе, чувам примесения с паразитни шумове глас на Борислав:
— Струпани са пред вратата ми… Извикай полиция.
Завъртам копчето на кутийката и отвръщам в микрофона:
— Прието.
Ако се намирате в стаята на Борислав, навярно бихте останали изненадани от съдържанието на неговата радиограма. Понеже ония, дето блъскат все по-заплашително вратата, именно това и крещят:
— Отворете! Полиция!
Само че Борислав има основания да подозира, че туй едва ли е полиция. И за да се разсее всяко съмнение, аз призовавам на помощ истинската полиция. В резултат на което подир пет минути няколко мъже в тъмносини униформи и тъмносини шлемове изскачат от служебната кола и нахълтват в хотела. Усетили ненадейния обрат, неканените гости побързват да се измъкнат от черния вход. На местопроизшествието се оказват само Борислав и хотелиерът, който, разбира се, току-що е паднал от небето и нищо не знае. Кратка справка, преглед на паспорта, свободен сте.
Свободен — обаче в какъв смисъл и докога? За да не се измъчва с подобни въпроси и за да използува закрилата на полицаите, Борислав още в тяхно присъствие урежда сметката в хотела и потегля с първото такси в неизвестна посока.
Неизвестна за лондонската полиция и за ония, дето вероятно още дебнат зад ъгъла, но не и за мене. Разплащам се на свой ред и на свой ред вземам такси:
— Виктория стейшън!
Такава е предварителната ни уговорка. В случай на инфекция и за да не губим напразно време с авиокомпании и летища, да вземем първия влак за Дувър и да се прехвърлим на континента.
Гарата в този предобеден час е достатъчно оживена и достатъчно щедро гарнирана с тъмносини униформи, за да очаквам незабавно покушение. Откривам Борислав в едно купе на вече композирания влак и заемам място в същия вагон, макар и на другия му край. Интериорът е спокоен и дори с тон на семейна интимност поради долитащите от съседното отделение детски гласчета. Пейзажът навън, доколкото съм в състояние да го разчета, също не буди безпокойство: няколко групички изпращачи и двама носачи с колички пред спалния вагон.
Кондукторът минава по перона, като захлопва една подир друга вратите. Прозвучава предупредителен звън. Влакът мудно се раздвижва.
„Измъкнахме се“ — помислям.
И тъкмо когато го помислям, виждам, че в дъното, дето се е настанил Борислав, изниква някакъв слаб непознат мъж, облечен в черен поплинен шлифер. Мъжът лениво дъвче дъвка. И което е по-важно, в десницата му тъмнее специфичен предмет. Един предмет, чиято цев е предвидливо удължена от заглушителя. Спускам се към него, без дори да съобразя какво бих могъл да направя с голи ръце. Но още не съм го достигнал, когато лекият заглушен пукот ме уведомява, че изстрелът е даден.
Мъжът е изчезнал през вратата между двата вагона. Борислав е на мястото си, притиснал до гърди малкото куфарче. Куфарчето е пробито, но приятелят ми е жив.
— Багажът ме спаси, Емиле — измърморва той. — Затова е хубаво винаги да носиш багаж. Тъкмо бях го смъкнал, за да извадя цигари. И тъкмо се готвех да го хвърля в лицето на този тип, когато той стреля. Не тръгвай никога без багаж, братко.
* * *
И тъй, ето ни отново на изходната позиция — в родната София. И ето ни пак в началото на историята. Макар че, между нас казано, истинското начало все още не ни е известно. Истинското начало лежи заровено в миналото, а краят се губи нейде в мъглявините на бъдещето и целият ни капитал в момента са няколко оскъдни факта и една мършава хипотеза.
Фактите са следните. Неотдавна в страната ни пристига английският гражданин Джо Райт, професия — търговец, семейно положение — неженен, възраст — 38 години, цел на пътуването — почивка. Почивка, макар и към края на зимата, това не е чак толкова необичайно, още повече Райт се отправя към планинския курорт Пампорово, кара ски, разхожда се, изобщо почива. Тъй че нашите, които не могат да вървят по дирите на всеки чужденец, независимо дали е женен или не, му дават пълна свобода да си кара ските и да се разхожда, до мига, когато в разходките на англичанина се появява нов елемент: той започва да ходи по гости. Кога и къде за пръв път го обзема тази мания е неизвестно, понеже обикаля с културно-туристическа цел няколко града, преди да се озове в столицата, дето се отбива при някой си Пешев. Тук именно бива засечен за пръв път, главно затуй, че Пешев сам ни потърсва:
— Не искам — вика — да ме замесват в разни каши, затова съобщавам ви: тоя англичанин ми се изтърси съвсем ненадейно, за да ми предадел много поздрави от Мишо, искам да кажа от Михаил Милев…
— Кой е този Михаил Милев? — запитва служебното лице.
— Ами онзи, студентът, дето избяга на Запад преди десет години и повече…
— А после?
— Студентът ли? Де да го знам.
— Не студентът. Англичанинът.
— Нищо. Изгоних го незабавно. Не искам да ме забъркват в разни каши.
Той, разбира се, е съвсем прав, като не иска да го забъркват в разни каши, но даже не си дава сметка колко би ни облекчил, ако бе почакал, за да види какво друго му носи англичанинът, освен много здраве.
Следващият адрес, записан в бележника на Райт, се оказва адресът на някой си Станчев. Ала Станчев също не проявява особено гостоприемство:
— Каза, че идвал от страна на Михаил Милев и ми носел много поздрави…
— Друго?
— И аз това го запитах: „Друго?“. А той вика: „Нужни са ми — вика — някои дребни сведения…“ А пък аз му викам: „За сведенията — викам — си има специална служба: Гара-справки.“ И му посочих вратата.
И на този няма начин да му възразиш, въпреки че също малко е избързал. Но какво да се прави: хората не искат да ги забъркват в каши. А междувременно Райт е съобщил в хотела, че подир два дни заминава. И дори по-рано да е правил нейде другаде подобни посещения, ние сме ги пропуснали. И единственият материал, над който можем да умуваме, са въпросните две срещи. Така че умуваме известно време над тях, додето генералът най-сетне обобщава:
— Качвайте се с Борислав в самолета и заминавайте за Лондон.
Което и правим. С необходимите предпазни мерки, разбира се. И изобщо така, че да не се набием в очите на Райт още по време на полета. Веднаж стигнали до местоназначението, ние сподирваме англичанина с таксита, което съвсем не е лесно в този град, където ако наредиш на шофьора да кара по-бързо или по-бавно, той само те поглежда с чувство на непоколебимо превъзходство, за да ти внуши, че достатъчно си разбира от работата, за да има нужда от съвети. Сподирваме го чак до жилището — едно хотелче, сбутано сред лабиринта на Сохо.
Движението ни се осъществява по предварителна инструкция, и по-точно според схемата: вторият върви след първия, а третият — след втория. Ролята на третия, която е и най-безопасната, е възложена на мене. Задачата ми е да държа под око Борислав и да следя издалече как околната среда — в Сохо тя е доста замърсена — реагира на неговата поява и на неговите действия. Изобщо той е значително по на течение от мене, защото когато наблюдаваш изкъсо някого, нищо чудно и сам да се окажеш под нежелано наблюдение.
В началото Борислав работи като опитен професионалист, така че никой не усеща присъствието му, макар че теренът за маневриране е пределно тесен. Движенията на Джо Райт всеки ден и през целия ден са ограничени върху територията на малка улица, недалеч от хотела му. Тук е кафенето, дето кисне, тук е ресторантът, дето се храни, тук е сградата, дето изчезва за дълги часове и която изглежда е работното му място. Едно доста монотонно делнично разписание и доста оскъдно като източник на информация.
Същата тая малка улица се оказва и сцената, върху която в момента протича жизнената драма на емигранта Михаил Милев, с когото Райт още първия ден се среща в кафенето и когото Борислав тутакси разпознава въз основа на проучения вече снимков материал. Но Милев сам по себе си не е забележителна личност и да го наблюдаваш как си пие бирата или как се храни в ресторанта на италианеца не е бог знае колко увлекателно занимание. Избягал още като студент на Запад при едно групово пътуване по Дунава, Милев отпърво се подвизава в емигрантските кръгове във Виена, сетне — в Мюнхен, после — в Париж, докато най-накрая цъфва и в Лондон. Чергарският му живот вероятно се дължи на обстоятелството, че се е оказал твърде посредствен дори за невзискателните среди на предателите и напразно се опитва да намери някакво приложение на бездарието си.
Съвсем оскъдни са и контактите на Райт и Милев с околната среда, контакти с няколко индивида от двата пола, чийто бит също е ограничен върху тясната територия на този квартал.
С една дума: нищо. От какъв род е търговията на англичанина, ако съществува такава; какви са сегашните функции на българина; какъв е характерът на отношенията между двамата — нищо.
Така че подир една седмица напразно висене из кафенетата, ъглите и жилищните входове на Сохо, решаваме да променим тактиката. Борислав изоставя предпазливите похвати на професионалиста и възприема глупавото поведение на самонадеяния дебютант. Вмъква се подир Райт в една дупка за стриптийз, но едва платил входната такса, трябва да установи, че англичанинът междувременно отново се отправя към улицата. Хлътва в двуетажната сграда, дето Райт всекидневно прекарва по няколко часа, обаче се сблъсква с някаква грамада от мускули, която го уведомява, че тук няма никакво учреждение, че това е частен дом и го изблъсква на тротоара. Присламчва се в кафенето и ресторанта близо до масата на англичанина или на българина, за да слухти. Изобщо, пъха си носа навсякъде с ловкостта и грацията на слон в стъкларски магазин, додето една вечер най-сетне установявам, че е успял ако не друго, то поне да привлече вниманието. През целия път от Пикадили съркъс до хотела Борислав е неотстъпно следен от някакъв подозрителен тип.
— Тази вечер беше под наблюдение — съобщавам му посредством домашната ни радиовръзка.
— Най-сетне.
Да, най-сетне. Само че още на следната заран, в хотела нахлуват неканени гости и започват да блъскат вратата:
— Отворете! Полиция!
А три часа по-късно във влака за Дувър един непознат мъж в черен шлифер изпробва пистолета си в гърдите на Борислав.
* * *
— Наблюденията свидетелствуват, че Райт съвсем не се занимава с нормална делова дейност, а с нещо друго — обобщава генералът. — И ако е имало някакви съмнения по този въпрос, те са съвсем категорично разсеяни от двата опита за покушение върху Борислав. Ясно е, че сте се опитали да надникнете в една област, където надничането се е оказало строго запретено. И това е ползата от експеримента ви. Макар че, Бориславе, ние съвсем не ви изпращаме оттатък, за да служите като мишени на тоя или оня…
Ние с приятеля ми седим в двете кожени тъмнозелени кресла под листата на тъмнозеления канцеларски фикус и се опитваме да си придадем израза на безмълвно разкаяние. Що се отнася до фикуса, той на времето беше един ей-тоничък нищо и никакъв стрък с няколко листенца, а сега отдавна е надхвърлил височината на помещението и притеснен от гипсовия таван е продължил да расте хоризонтално по посока на насрещната стена. Изобщо, достатъчен материал за невесели размисли на тема „Как минава времето“.
Мълчим прочее, додето шефът, забелязал озовалия се неизвестно как в ръката ми пакет цигари, подхвърля:
— Емиле, престани да подмяташ това БТ. Ако искате да се тровите, пушете.
— Аз всъщност вече го напуснах — промърморва Борислав, като протяга ръка към пакета, — но по изключение ще запаля.
Той наистина го е напуснал, не знам за кой път вече. И това е увеличило дневния ми тютюнев разход от два на три пакета, единият от които отива за изключенията на Борислав.
— Средата там е определено криминална — забелязва приятелят ми, като поема с пълни гърди проклетия никотинов дим. — И историята, ако има такава, навярно също е криминална.
— Може и да не е криминална — възразява генералът. — Няма никакви гаранции, че е само криминална.
— Средата е такава, че засега поне липсват основания за други предположения — настоява Борислав на своето.
— Е, каква е тогава според тебе тази криминална история? — запитва шефът, като го поглежда със сините си очи, просто неприлично сини за един генерал.
— Може би се опитват да изнесат някакви ценности — подхвърля приятелят ми. — Пешев и Станчев са порядъчни граждани, но са от известни буржоазни фамилии, владеят чужди езици и биха могли да послужат на Райт за връзка с други фамилии и изобщо за събиране или издирване на някакви ценности… монети, икони, бижута… знам ли?…
— Не е изключено — свива рамене генералът, — но е слабо вероятно. Ти какво мислиш, Боев?
Когато ми задава служебен въпрос, шефът винаги се обръща към мене на презиме.
— Може би някаква контрабанда — промърморвам.
— Каква контрабанда?
— Например наркотици.
— Че какви наркотици ще търсят при нас?
— Не при нас, а през нас — уточнявам версията си. — Подготовка на канал от Средния Изток на Запад.
— Наркотици… бижута… — повтаря сякаш на себе си генералът.
Той явно не е доволен от хипотезите ни. Ние също, впрочем. Но след като си се мотал десетина дни из ония свърталища на мошеници и дребни гангстери, трудно ти е да допуснеш, че в главите им се е родила идеята за голяма политическа операция.
— Възможно е и друго — казвам. — Възможно е Милев да е използувал пътуването на Райт, за да набере чрез него някакви сведения, които да предложи на евентуалните си американски шефове, за да блесне или да изкопчи малко долари.
— Вярно — кима генералът. — Но ти готов ли си да приемеш, че този англичанин ще се дигне да дойде чак в България, просто за да прави услуги на Милев или да кара ски?
Възражението е уместно. И цялата работа е там, че при оскъдните данни, с които разполагаме, ние много по-лесно можем да формулираме възражения, отколкото убедителни догадки. И това е единственият въпрос, по който и тримата се оказваме единодушни.