— Така няма да стигнем до никъде — заключава генералът. — Необходима ни е по-богата и по-точна информация.
— Тая информация обаче можем да я получим само ако внедрим наш човек в средата им, вместо да се въртим като котки около гореща баница — подхвърлям.
— Не знам струва ли си труда чак да внедряваме човек — забелязва скептично Борислав.
Генералът мълчи известно време, като измерва с крачки разстоянието между бюрото и прозореца. Сетне произнася:
— Струва си. И покушенията върху тебе най-добре го доказват. Дори престъпниците не прибягват до крайни мерки за нищо и никакво. Значи, не се касае за нищо и никакво.
Той замълчава и отново се заема да измерва с крачки разстоянието от бюрото до прозореца. После ме поглежда и този поглед ми е напълно достатъчен, за да отгатна следващата реплика:
— Какво ще кажеш, Боев, ако изпратим тебе, а? В края на краищата предложението е твое. А Борислав при всички случаи вече е вън от играта. Едва ли е нужно да им доставяме мишени чак от България.
— Емил също става за мишена — подхвърля приятелят ми.
— Да се надяваме, че в случая няма да демонстрира тъкмо това си качество — отвръща шефът. — Макар че при едно пътуване в неизвестното…
Той не довършва фразата, а само прави още няколко крачки към прозореца. Подир което се заемаме да огледаме нещата по-отблизо — легендата, тактическите ходове и всички подробности, свързани с особеностите на обстановката и възможните изменения в нея.
Два часа по-късно казвам сбогом и се отправям към изхода. И както винаги, когато кимам на козируващия при вратата милиционер, в главата ми се мярка идиотската мисъл, че може би за последен път минавам през тая врата и че това пътуване в неизвестното е от ония, двойно по-евтините, при които не е предвиден билет за връщане.
* * *
Достатъчно е да гледаш малко по-спокойно на живота, за да почнеш да откриваш дори и в трудните ситуации нещо утешително. Утешителното в случая е, че легендата ми е чисто българска, че пътувам като домакин на наш параход и че в тая ранна пролет една морска разходка от Бургас до устието на Темза съвсем не е неприятна.
Задълженията ми на домакин са твърде прости и съвсем формални, тъй че имам пълна възможност да се наслаждавам на слънчевите средиземноморски пейзажи, които не бих желал да помрачавам посредством скучни описания. Завързвам дружески връзки с екипажа и успявам да укрепя авторитета си ако не в сферата на домакинските услуги, то поне в областта на белота. Боя се обаче, че хубавите впечатления, които оставям по време на пътуването, се превръщат на пух и прах в прощалния ден.
Вече сме в Темза. Параходът трябва да разтовари някаква стока и да натовари друга, преди да вземе курс към Северно море, а оттам — към Мурманск. А ние, неколцината членове на екипажа, незаети с работа, получаваме разрешение да разгледаме дебрите на Лондон, като биваме предупредени, че точно подир едно денонощие трябва да се завърнем в базата си, ако не искаме да артисаме в добрата стара Англия.
И като казах „дебрите на Лондон“, вече е ясно, струва ми се, че се забиваме направо в Сохо, тъй като тук са и най-дълбоките дебри. Откровено казано, вторият помощник и момчетата, които са с нас, биха предпочели най-първо да се поразходят из големите булеварди, из Оксфорд стрийт и Риджън стрийт, за да позяпат насам-натам. В джоба ми обаче като по чудо се оказва доста солидна сума и аз предлагам най-първо да хапнем и пийнем по нещо и ги замъквам в Сохо, а нещата оттук нататък вземат такъв обрат, че забравяме останалите забележителности на града.
Вината в случая е най-вече моя, понеже се запивам. Запивам се по примера на моряците от най-лошия тип, глупаво и диво, сякаш трябва да си отпия за всички сухи дни, прекарани по море, като сменям напитките и сменям кръчмите и мъкна подире си момчетата, опитващи се напразно да ме вразумят. Но колкото и да дивея и колкото да сменям кръчмите, аз държа туй да става възможно по-близо до една определена улица и възможно по-наяве, защото шумната моряшка кампания, разгуляла се посред бял ден — това е подробност, която прави впечатление и се запомня дори и в Сохо, а аз държа именно да правя впечатление и да бъда запомнен.
Пиршеството стига връхната си точка вечерта, а през нощта работата още повече се разлигавя, понеже до парахода ни чака доста път и призори трябва да бъдем на борда и момчетата правят отчаяни опити да ми припомнят тази подробност и изобщо да ме обуздаят, а аз непрекъснато повтарям, че има време, че за всичко има време, че работата не е заек да избяга и че още една предпоследна чашка няма да навреди никому, а когато те се опитват да ме измъкнат насила от поредната кръчма и най-сетне успяват и ме извличат на улицата, аз се изтръгвам от ръцете им и побягвам накъдето ми видят очите, но макар да бягам накъдето ми видят очите, гледам да не се отдалечавам твърде от една определена улица.
Моряците, тия добри момчета, обикалят известно време да ме търсят насам и натам и в един момент минават на две крачки от тъмния вход, дето съм се притаил, и аз съвсем ясно чувам гласовете им.
— Абе кво го прихванаха изведнаж тоя човек… — казва някой.
— Запой, какво друго — отвръща вторият помощник. — Не знаеш ли какъв им е табиетът на тия, дето са по запоя…
Изобщо те обикалят известно време, а накрая все пак изглежда решават, че с мене или без мене трябва да бъдат на парахода в определения час, пък там нека комендантът решава ще ме търсят ли или ще вдигнат котва. Но аз предварително знам какво ще реши комендантът, защото ако на борда все пак някой отчасти е в течение на моята история, това е именно той.
* * *
Погледът ми, погаснал не толкова от изпитото уиски, колкото от безсънната нощ, апатично е спрял върху младата жена, вдигнала високо поли, за да ми покаже краката си в дълги мрежести чорапи. Жената е нарисувана с ярки бои и се мъдри върху окачения на стената афиш с пояснителен надпис: Ремън ревю бар.
В тоя утринен час малкото заведение е още тихо и пусто, без воя на автоматичния грамофон и без изправените до тезгяха мъже, наливащи се с гинес — тая отвратителна черна бира, миришеща на прегоряла захар и представляваща най-голямото лакомство за средния англичанин.
Заведението е на самия ъгъл на улицата, която не знам защо от известно време насам привлича вниманието ми, и ние сме били тук още вчера, но съвсем за малко, колкото да обърнем по две чаши, преди да продължим към следващите кръчмарски етапи на гуляя.
Подир часа на заранната закуска двамата келнери са заети да разчистват бакърения бар, додето шефът се занимава със сметките си зад автоматичната каса. Трима души, разположени край маса до витрината, разделят вниманието си между чашите гинес и пресните броеве на Дейли мирър. А в насрещния ъгъл аз стоя омърлушен пред чашата уиски като всеки пияница, намиращ се в депресивния етап на запоя.
Взирам се безсмислено в ярката нарисувана жена насреща, когато до мене застава живата. Не по-малко ярка. И не по-малко нарисувана. Без да се пести пудрата и червилото.
— Скучае ли голямото ми момче? — запитва тя с глас, който подир часовете на съня явно се нуждае от леко смазване.
— Съвсем не — поклащам апатично глава. — Забавлява се.
— С уиски?
— И сода — бързам да добавя, за да придам по-порядъчен вид на забавлението си.
— Оригинална идея — признава дамата. — Макар и малко преждевременна, ако мога да вярвам на часовника си.
При тия думи тя се разполага непринудено до мене и извиква на келнера със същия този изискващ смазване глас:
— Дейви, един скоч, момчето ми!
И едва подир туй се сеща да ме запита:
— За ваша сметка, нали?
— Нека не обсъждаме тия прозаични подробности — промърморвам великодушно.
Великодушният тон естествено не се изплъзва от вниманието на жената, която, възползувана от него, обръща за по-малко от час още три скоча, като запълва паузите между тях с въпросите на взаимното опознаване.
— Мисля, че съм ви виждала вече — подхвърля тя, като ми отправя предразполагаща усмивка с голямата си начервена уста.
— Не е изключено — отвръщам, като се взирам унило в чашата си.
— Да, да, видях ви вчера в Златния лъв… сега се сещам. Бяхте, мисля, с някакви моряци и вдигахте ужасен шум.
— Не е изключено — повтарям и отпивам от скоча. — Какъв смисъл да пиеш, ако не вдигаш шум.
— Вие сте моряк или нещо подобно, нали?
— Да, нещо подобно.
— И от каква националност?
— Българин.
— Българин?… А, да: Балканите — произнася дамата, щастлива, че може да блесне с географските си познания.
Сетне, след като напомня на Дейви, че чашата й е празна, тя продължава разпита:
— А къде е параходът ви, момчето ми?
— В морето.
— Аз пък предполагах, че е в Хайд парк.
— Искам да кажа, в открито море.
— И вие останахте?
— Ами когато имаш приятели, дето те зарязват насред пиянството… и в най-големия мрак на пиянството…
— Горкото ми момче! — забелязва тя съчувствено и поема от Дейви поредния скоч.
После се сеща:
— А сега какво ще правите?
— Ще чакам, какво друго.
— Какво ще чакате?
— Парахода, естествено. Не вярвам да потъне по пътя. Подир няколко седмици отново ще е тук.
— Да, наистина. Е, няколко седмици не е толкова много. Щом имате средства…
— За няколко седмици нямам средства — признавам, с риск да я разочаровам. — Но мисля, че ще намеря някаква работа.
Тя изглежда е готова на същия риск, защото подхвърля:
— Да намерите работа? Не е изключено. Макар че по-вероятно е да умрете от глад.
— Не вярвам да стигна чак до умиране. При липса на друга възможност ще ида в посолството. Ние тук имаме посолство.
— Това вече е нещо по-положително — кима дамата и посяга към цигарите ми.
Поднасям й услужливо запалката и на свой ред запушвам. Известно време и двамата мълчим, еднакво доволни, тя — че е събрала малката си информация, а аз — че въпросникът е приключен. Въпросникът да, но не и въпросите:
— Надявам се все пак, че средствата ще ви стигнат поне за един-два дни?
— О, за един-два дни — положително.
— И за още един-два скоча?
— Разбира се. Не се притеснявайте.
Тя съвсем не изглежда да се притеснява и продължава да се налива до часа на обедното оживление, а дори и по-късно, след като кафенето наново опустява и единствени клиенти сме вече само двамата с нея, и поставила точка на въпросника, минава върху по-общи теми, като например тая, че животът не е толкова лош а после и другата, че животът е пълна безсмислица, изобщо теми, предполагащи сериозен размисъл и дори известна философска насока на ума, което не й пречи през равни интервали от петнайсет минути да казва „Дейви, момчето ми, не виждаш ли, че чашата ми е празна“, а понякога да се сеща и за мене, макар че аз — както е нормално за един пияница през втория ден на запоя, — съм значително по-бавен в консумацията.
Най-сетне, както и следва да се очаква, дамата минава от общата тема за живота към по-частната, но не по-малко важна тема за любовта, защото какво друго ни остава в тоя мръсен свят освен любовта. По този повод жената признава — не без известна доза девически свян, — че всъщност не съм й несимпатичен, дори напротив, обаче това още нищо не значи и не бива да ме кара да си въобразявам разни неща, понеже тя си има приятел, постоянен приятел и че щастието ми да се запозная с нея и да седя в момента на една маса с нея се дължи единствено на обстоятелството, че този приятел, истинският, в дадения момент се намира вън от Лондон, и по-точно не знам къде си и не знам по каква си работа.
Часът вече отива към пет, ала аз далеч не съм толкова пиян, колкото изглеждам, и достатъчно ясно виждам, че жената, на чиято маса съм се озовал — от известно време тя е започнала да твърди, че аз съм се озовал на нейната маса, а не обратното, — е от тия женища, дето можете да ги срещнете във всеки вертеп от средна категория, сиреч една доста спорна хубост и доста съмнителна младост, опакована с евтин лукс и разкрасена с козметичен разгул и на всичко отгоре съчетана с претенциите за относителна непорочност, вероятно поради предположението, че ония диваци на Балканите харесват най-вече непорочните.
Часът вече отива към пет, обаче това не пречи на жената да буксува упорито върху същия мотив, и по-точно върху поясненията, че си има приятел и почти съпруг, но че за мой голям късмет приятелят в момента е извън Лондон, а аз кой знае защо съм й харесал още от първия момент, въпреки недопустимо пиянския си вид, но това, дето съм й харесал, още не ми дава право да си въобразявам кой знае какво или да допускам, че е от ония, дето караулят по тротоарите, само защото се е съгласила да ме приеме на масата си и да изпие една чашка в компанията ми и че тайната за нашата толкова бърза и неочаквана близост е единствено и само във факта, че кой знае защо съм й харесал, макар че, между нас казано, съвсем не съм представлявал нещо бог знае какво, особено в тоя си пиянски вид. Изобщо тя през цялото време извънредно много държи да ме убеди, че не е проститутка и аз великодушно се съгласявам с нея, за да не я дразня, макар че ако тя не е проститутка, то в такъв случай аз съм самият Кентърберийски епископ, ако не и Римският папа.
— Май че вече е време да вдигаме котва — осмелявам се да предложа, когато малката стрелка на часовника каца точно на пет.
— Защо да вдигаме котва? — запитва невинно дамата.
— Ами за да спим…
Тя обаче приема невинната ми фраза като доста груб намек за плътски отношения и не пропуска възможността наново да ме уведоми, че си има приятел, дори в известно отношение почти съпруг, подир което все пак признава неохотно, че аз наистина съм й донейде симпатичен и че само поради тази причина тя може би ще се съгласи да си позволи с мене някои малки интимности — в наше време кой не си ги позволява, но без излишни прекалености и перверзни и изобщо при условие че ще се държа прилично, което естествено означава да й дам и известна дребна сума на заем: „Не си въобразявайте, момчето ми, че се касае за такса или нещо от тоя род“, а просто една дребна сума, тъй като приятелят й в момента се намира чак в Ливърпул по една съвсем неотложна работа.
Едва подир тия последни обяснения от нейна страна и подир заплащането на сметката от моя страна: „Понеже и без туй сте извадили портфейла, не е зле още сега да ми дадете моите двайсет лири, момчето ми“, ние най-сетне напускаме кафенето и излизаме на въздух.
Тя се казва Кети, доколкото мога да вярвам на келнера, наричащ я тъй с не твърде почтителна интимност. Тя се казва Кети и живее съвсем наблизо, и по-точно в хотелчето на другия край на улицата. Във всеки случай завежда ме именно в това хотелче и ние минаваме транзит край гишето на ресепсията, изкачваме се на първия етаж и се озоваваме в стая с плътно спуснати пердета и застоял въздух, наситен с аромата на евтин одеколон.
„Най-сетне — легло“, помислям, когато Кети завърта електрическия ключ. Приближавам с несигурни стъпки до въпросната мебел и блажено се изтягам върху кувертюрата от изкуствена коприна.
— Бихте могли да си изуете поне обувките, момчето ми — промърморва жената с една просто удивителна досетливост, ако се вземе под внимание броят на изпитите чаши.
— Не ставайте дребнава.
Мъглявините на настъпващата дрямка ми пречат да наблюдавам в подробности започналия вече номер на събличането. Така е може би и по-добре, защото отпуснатата повяхнала плът, която постепенно се разкрива под дантеленото черно бельо, не е особено прелъстителна.
— Предполагам, че не страдате от разни там болести… — чувам сякаш от много далече този все още изискващ известно смазване глас.
— Аз искам да спя, Кети — уточнявам сънливо, за да отклоня разговора на венерически теми.
— Така си и знаех, че сте извратен — произнася тя с укор. — Дойдохте да зяпате как се събличам, а сега искате да спите…
Искам, вярно е. Само че не ми се отдава. Защото последната реплика още не е заглъхнала, когато през вратата, оказала се по силата на фатално съвпадение незаключена, нахълтват двама мъжаги.