— Добре — кимам. — И все пак тая наркоманска афера като всичко на тоя свят трябва да има някакво начало…
— О, началото почва от техния абитуриентски бал.
— Искате да кажете, че се тровят още от абитуриенти?
— Не. Но тоя бал е предисторията. Защото някой предложил да се събират всяка година в същия ден и на същото място, а понеже момчетата ги чакала казарма, първата среща станала подир две години и по-точно миналата пролет. И там вече Апостол и Фантомас са се явили с ореола на наркомани и още същата нощ са предали първия урок на Пепо, на Роза и Марго, а по-късно към тях се присъединили Боян и Лили.
— Разбирам — промърморвам разсеяно, понеже в момента ме занимават някои въпроси, далеч по-важни от тая пубертетна история.
— Всъщност животът вече ги е бил пръснал на различни страни — продължава разсъжденията си Драганов. — Но тази абитуриентска среща наново ги събира, и то не за добро.
— Значи те не са спечелили нищо от обира на аптеката? — запитвам, като рязко прехвърлям разговора към събитията от по-ново време.
— Спечелили са точно петдесет ампули морфин по два кубика — възразява спокойно събеседникът ми. — Ампулите липсваха от шкафа Венена А, но не бяха открити и у Фантомас.
— Сигурен ли сте, че не ги е забутал някъде?
— Абсолютно. Фантомас е действувал със съучастници. Те винаги действуват със съучастници, винаги оперират групово, за да бъдат всички заангажирани.
— Какви са фактите?
— Обирът е извършен към два часа след полунощ. Работили са бързо при добро познаване на обстановката. Стъклото, на вратата е било разбито, след като отгоре му е била поставена хартия, намазана с лепило, за да се избегне звънът от счупването. Фантомас прониква в аптеката и оттам в задното помещение, насилва шкафа на Венена А, измъква оттам опаковката с ампулите и вероятно я предава на някой от чакащите навън. Междувременно обаче един гражданин от третия етаж на съседната кооперация случайно вижда разбиването на стъклото и тутакси съобщава по телефона в милицията. За щастие, наблизо до местопроизшествието в момента се оказва патрулираща кола, която бива насочена натам. И все пак нашите едва ли биха успели да заловят нарушителя, ако Фантомас не се полакомява за по-голяма плячка. След като предава кутията на съучастниците си, той се връща назад и прави опит да разбие шкафа на Венена В. И тъкмо в тоя миг го сварва патрулът.
— А какви са показанията на Фантомас?
— Възможно най-глупавите.
— И по-конкретно?
— Минавал край аптеката, видял разбитото стъкло и, тласкан от морфинов глад, се изкушил да влезе вътре. Шкафът с отровите обаче се оказал вече разбит и там нямало помен от морфин. Затова Фантомас повторно се изкушил и понечил да разбие шкафа на Венена В. Изобщо версията му е, че обирът не е негово дело…
— …И че не е имал съучастници.
— Именно. У тоя род младежи, знаете, чувството за вярност към групата е твърде силно.
— Смятате ли, че дълго ще държи на тая версия?
— Той е твърде вироглав. И съвършено безскрупулен. Той, заедно с Апостол и Пепо — това е всъщност туморът на компанията. Останалите не са чак толкова безнадеждни.
— Ако питате мене, не го притискайте прекалено — подхвърлям нехайно. — Нека си държи на версията. Наказанието, все едно, няма да му се размине. Не притискайте твърде и останалите. Засега не е уместно да създаваме у тях паника.
— Значи да не ги викам на разпит?
— Ако не ги извикате, това също може да ги алармира. След като един от техните е заловен, те отлично разбират, че срещата с вас, така или иначе, е неизбежна. Пратете им призовки, но действувайте без особена настойчивост. Нека останат с впечатление, че разпитът се води просто, за да се изпълни процедурата.
— Разбирам.
— Сега, когато тайфата се е снабдила с морфин, тя без друго ще поиска да си осигури и „терен“.
— Теренът вече е осигурен. Тая нощ веднага след обира са били в апартамента на Марго.
— А родителите?
— Те миналата седмица са заминали за Пампорово. Имат виличка там.
— Организирано ли е някакво наблюдение на тоя апартамент?
— Засега не се е налагало.
— Добре. С това ние ще се заемем. А къде се срещат? Все в тая „Ялта“ ли? Или в „Млечния“?
— Не. Смениха местата. След последния разговор, който имах с две от момичетата, решиха да дадат вид, че са сложили край на сбирките. А всъщност само се преместиха по̀ към периферията — в „Ягода“.
— Ще я видим и тая „Ягода“. А вие известно време поне престанете да се тревожите за тях. Мисля, че и без това имате предостатъчно подобни питомци.
— Е, не са чак толкова много — възразява Драганов. — Само няколко дузини са, но белите им са много.
— Бих искал да дойда на разпита.
— Разбрано — кима той.
А след малко добавя:
— Имайте предвид обаче, че присъствието на страничен човек ще ги смути.
— Не е нужно те да подозират присъствието ми.
— Така ще бъде по-добре — кима Драганов. — Това може да се нареди.
И той става да ме изпрати.
* * *
Оперативната група е вече съставена, задачите са разпределени и привечер аз се усамотявам в кабинета с Борислав, за да науча повече подробности около темата „Томас“. Защото Борислав също е включен в групата и на него се е паднала най-едрата риба — дипломатът Томас.
Едрата риба Томас е всъщност дребно човече с добродушно, бих казал приветливо лице и безукорен костюм, доколкото мога да съдя по купчината снимки, които Борислав е изсипал на бюрото и които разглеждам, додето слушам изложението на фактите, някои вече известни ми от прегледа на досието. Томас в ресторант „София“ в разговор с непознат мъж. Томас на „Златни мостове“ в разговор с непозната жена. Томас на излизане от радиото. Томас на влизане в Полиграфическия комбинат. Томас в пълен фас, в три четвърти, в профил и в гръб, усмихнат и сериозен, с кола и без кола… Цяла купчина снимки… И все пак единственото, което можеш да кажеш, след като си ги разгледал, се свежда до три фрази: дребно човече с добродушно лице и безукорен костюм. Останалото е баналност. Пълна баналност без каквито и да било отличителни белези.
— И в Чили, и в Нигерия, дето е бил дипломат, той е действувал доста ефикасно, но и доста грубо, додето се е провалил — продължава Борислав изложението си, като подхвърля машинално в ръка празното цигаре. — Така че за него назначението в България вероятно е последен шанс за реабилитация. Затуй навярно и с такова старание се е заел да създава връзки с различни институти веднага след пристигането си.
— Може би е искал просто да се легендира като културен съветник — подхвърлям. — Едно съвсем уместно легендиране, защото всъщност разстоянието между Томас и културата е доста голямо.
— Да, но освен легендирането е целял и създаване на широки лични познанства. Ходил е в радиото, в телевизията, в народната библиотека, в университетската, в половината от столичните редакции и къде ли не другаде, всичко това само за някакви две седмици.
— А после?
— После — затишие и пълен мрак.
— А това какво е? — запитвам, като подхвърлям към Борислав снимката от ресторант „София“.
— Момент от срещата му с професор Беров.
— Кой е той?
— Минава за голям математик. Може и наистина да е силен в математиката, но в здравия разум се е оказал слаб. Поканили го на Запад, сервирали му обичайните комплименти и материални прояви на внимание и той така се разтопил от умиление, че надрънкал маса глупости. А понеже и сумите от страна на домакините, и глупостите от страна на нашия са били съответно документирани, сега Томас се явява да си прибере вересиите.
— Говорено ли е с професора?
— Той сам дойде и всичко си каза.
— Е, значи здравият разум все пак се е пробудил — промърморвам. — А какво по-конкретно е искал Томас от Беров?
— Нищо конкретно… Само намеци за популяризация на техните успехи… Конкретното вероятно е щяло да дойде по-късно.
— А това какво е? — запитвам, като взимам снимката от „Златни мостове“.
— Секретарката.
— И приятелката?
— Да, и приятелката — кима Борислав.
Той подхвърля високо цигарето и го улавя в ръка.
— Престани да нервничиш — избъбрям. — Вземи една цигара и мирясвай.
— Сатана! — отвръща приятелят ми. После се присяга към пакетчето и запушва.
— Томас има не само служебни, но и семейни неприятности — обяснява Борислав, като изхвърля от устата си заедно с думите и съответно количеството пушек. — Жена му очевидно не е мечтала за София, а за Париж, или Лондон. И едва пристигнала тук, в резултат на някакъв домашен скандал, отново издимява на Запад. Така че Томас е сега сламен вдовец и кавалер на частната си секретарка.
— Какви са нейните функции?
— Функции на секретарка… ако не надзъртаме в интимната част.
— Интимната част не ме интересува. Друго?
— Друго — нищо. Пълно затишие, както вече казах. От къщи — в посолството, и от посолството — в къщи, без да броим обичайните приеми и запиванията по квартири на колеги.
— Надявам се, че нашите от проследяването пипат внимателно…
— Внимателно и съвсем отдалеч.
— Трябва да му оставим поле за действие. Затишието може да означава подготовка. Значи трябва да му дадем възможност да се прояви. Човекът се бори за реабилитация.
— Ще му помогнем, доколкото можем — кима Борислав.
На вратата се почуква и в стаята влиза един лейтенант от групата.
— Провървя ни с апартамента — докладва той. — Точно в насрещната кооперация на същия етаж живеят наши хора. Младо семейство. Геолози. Съгласиха се да заминат веднага в командировка и да ни оставят жилището.
— Кога ще можете да монтирате апаратурата?
— Надявам се до утре вечер всичко да е готово.
— А какво става с „Ягода“?
— Там е по-сложно. Обстановката е неподходяща. Освен ако се ограничим със записи.
— Записите са достатъчни — казвам. — Не си правете труд за другото.
Лейтенантът машинално прави стойка по военному, макар да е облечен в цивилен костюм, и излиза. Подир което ние двамата с Борислав отново почваме да разсъждаваме гласно по въпроса как да помогнем на Томас.
* * *
— Имам среща с Рангел — осведомява ме приятелят, когато излизаме на улицата. — Ще идем на мач, а после ще вечеряме в „Рила“. Ела с нас.
— Не ми се ходи на мач.
— Ела тогава направо в „Рила“.
— Не ща, защото и там ще говорите само за мача. По-добре ще се прибера да почета.
— Ти още четеш? На тая възраст! — запитва недоверчиво Борислав.
— По-малко. Съвсем по-малко, за да не ме заболи глава.
И като вдигам вяло ръка за сбогом, добавям:
— Много здраве на Рангел!
Уличните лампи вече светят в синкавата здрачевина на вечерта и когато излизам на „Раковски“, изведнъж потъвам в гъстия поток на пешеходците, защото пролетта отдавна вече е настъпила и въздухът е топъл и свеж, ако не смятаме мириса на бензин, и хората са излезли да се поразтъпчат, да купят туй-онуй, да се видят с приятели в това кафене или в оня ресторант. Движа се без посока в навалицата, като разсеяно съобразявам, че нито има къде да отида, нито изпитвам желание да отида някъде, и че приказките за четенето са само приказки, защото не ми се чете и не ми се прибира, макар че и навън няма какво да правя.
Мисля разсеяно по тия неща, додето наблюдавам наоколо си цялото това множество от хора, които имат какво да правят. Мисля без съжаление, просто така, за да отбележа една подробност. Пълна запуснатост в личния бит… или преждевременно износване — казвам си. Какво значение… Колкото повече свикваш да живееш без нещо, толкова по-малко изпитваш нужда от това нещо. Всичко е въпрос на тренинг и на привичка и моят случай не е единствен. Случаят с Любо не беше по-добър. Напротив.
Любо не бе от хората, дето ще седнат да изповядват личната си драма. Но от известни недомлъвки и от някои мои лични впечатления аз достатъчно добре отгатвах тая драма, за да се осмеля да му поставям въпроси. Той бе направил обичайната за толкова хора грешка, като в един миг на слабост бе взел гласа на нагона за глас на любовта и бе се оженил за своята Мария. Мария не бе нито лоша, нито добра. Ако не говорим за цъфтящата й физика, тя бе направо никаква — едно безличие, отгледано в безлично еснафско семейство и възпитано в старинния спарен култ на личното благоденствие. Претенциите й към живота се свеждаха до уютно жилище, чуруликащи деца, грижовен съпруг и солидна заплата, внасяна в семейната среда от същия съпруг.
Всъщност Любо бе осигурил на Мария всичко това освен самия себе си. Той не можеше да бъде грижовен съпруг, в смисъл да седи до скута на Мария, да разговаря с гостите й по съдбоносния въпрос за цената на олиото, да обикаля с пазарска мрежа из кварталните магазини и да води на опера жена си всеки път, когато тя си ушие нова рокля. Той се изприщваше само при мисълта, че животът му оттук нататък би могъл да протече по такъв път, и аз бях забелязал, че когато си е в къщи, просто не знае за какво да говори с Мария. Неговите теми й бяха чужди, нейните теми го дразнеха и краткият семеен отпуск се превръщаше във взаимно мъчение. А Мария на всичко отгоре настояваше той да се прехвърли на служба в София, да се прибере завинаги в къщи, изобщо искаше наместо епизодичните мъчения на отпуските да му осигури една пълна и безпределна тягост за цял живот.
На Любо му бе трудно да й каже, че обича професията си, защото Мария не би го разбрала. Още по-трудно му беше да признае, че не обича нея самата, защото такива неща не се казват. Затуй предпочиташе да се измъква с мъгляви обяснения в смисъл, че всичко щяло да се нареди, но трябвало да мине време. Така че Мария започна да действува сама, без дори да осведомява съпруга си, и с помощта на някакъв влиятелен сродник на два пъти успя да му издействува „добри места“, които Любо тутакси отхвърляше сред бурята на семейните скандали.
Той обичаше тежката си и опасна работа в граничния район така, както добрият дърводелец обича ухаещата си на пресни стърготини работилница. Обичаше в ранната заран, захапал цигарата и свил рамене от утринния хлад, да потропва с ботуши в мократа от роса трева и да дава нареждания на хората си за предстоящата акция; обичаше да кръстосва обраслите в храсталак склонове и големите каменисти баири, да дебне, залегнал в засада, да следи невъзмутимо появилите се на двеста метра бандити и в даден миг да дава късо нареждане за атака; обичаше късно през нощта, отпуснат в изтърбушеното кресло на околийското, да диктува на радиста рапорта за изпълнената задача и да изпитва приятната отмала на майстора, добре приключил работния ден. Имам чувството дори, че обичаше смъртта, по-точно разминаването със смъртта, риска на умирането, следван тутакси от триумфа на възкресението, трудната и опасна радост да продължаваш живота, като непрестанно избягваш смъртта.
Когато се роди Боян, предложиха на Любо да го прехвърлят в София, но без твърде да настояват, защото той бе най-нужен там, където се намираше. Любо разбра и отказа. И едва по-късно мина на друга работа, съвсем различна от тази в граничния район, и успя да се привърже към нея не по-малко, отколкото към предишната. И продължи да живее единадесет месеца в годината далеч от уютния софийски апартамент. Защото, макар да имаше жена и дете, той беше също такъв самотник, какъвто бях и аз.
Завивам по „Граф Игнатиев“, без да съобразявам къде отивам, понеже никъде не отивам, и продължавам още известно време да мисля за Любо и за себе си, продължавам да мисля точно докато стигна кино Благоев, защото тук разсеяният ми поглед ненадейно открива сред навалицата Маргарита.
Маргарита е спряла до самия вход на киното, увлечена в разговор с елегантен млад мъж, искам да кажа по-млад от самата нея. Това не е, разбира се, Маргарита от преди десет години, но не и тая развлечена домакиня с пазарските мрежи, която бях зърнал преди злополучното си пътуване за Дания. Така, както се е пременила в светлия пролетен костюм, с грижливо направена фризура и с обувките с висок ток, тя изглежда все още стройна и хубава, изобщо апетитна жена, както се изразяват хората, поставящи знак на равенство между една дама и една порция свинско печено.