Колкото и да е увлечена от разговора, Маргарита не пропуска да следи бегло за впечатлението, което прави на околните, и затуй веднага улавя погледа ми. На лицето й се изписва лъчезарна усмивка и тя побързва да се сбогува с младия си компаньон, едно сбогуване, което, изглежда, е съвсем ненадейно за него, защото франтът остава да стои известно време в недоумение край входа на киното, дори и след като дамата му е обърнала безвъзвратно гръб.
— Емиле! Каква изненада, господи!
— Взаимна е — промърморвам. — И ти си по-красива от всякога.
— Не ме ласкай — усмихва се тя и пламва от удоволствие. — Като си помисля, че вече навършвам трийсет и три!
— За киното ли чакаш?
— За жалост няма билети… Всъщност исках да кажа „за щастие“. Каква среща, господи!
И преди да се сетя какво да отвърна на това горещо възклицание, тя запитва делово:
— Къде ще ме заведеш?
— А семейното огнище? А съпругът?
— Нямам вече съпруг… — прошепва Маргарита, като не без известна мъка успява да придаде на лицето си съответния скръбен израз.
„И тоя ли те заряза?“ — готвя се да запитам, но дамата ме изпреварва:
— Почина преди две години… Съвсем нелепа смърт: банален апандисит, операция, перитонит и…
Тя махва във въздуха с бежовата си ръкавица, сякаш разсейва сянката на покойния съпруг.
— Дааа… — въздъхвам леко аз, както правя винаги, когато няма какво да кажа и когато обстоятелствата изискват все пак някаква реакция от моя страна.
— Така че къде ще ме заведеш?
— Ами, където предложиш…
— Само не мисли, че се готвя да ти се окача на врата — забелязва тя все тъй деловито, изтълкувала по своему колебливия ми отговор. — Не искам нищо друго, освен да поседим и да поприказваме.
— Разбира се — кимам, успокоен донейде от тая декларация. — Кажи само едно име.
— „Рила“… Понеже е най-близко.
„Втасахме я“ — минава ми през ума. — „Ще се разположим в «Рила» и след един час при нас ще цъфнат Рангел и Борислав.“ После се сещам, че на горния етаж в хотела има ресторант за чужденци, и решавам, че това урежда въпроса.
И ето, малко по-късно ние вече седим на терасата в тоя тих ресторант и аз диктувам на келнера обстойната поръчка, докато Маргарита гледа замислено към насрещната градина, дето в езерното огледало плуват пъстроцветните светлини на неоновите реклами.
— Ти си все същият — установява дамата ми, когато келнерът се отдалечава. — Малко си поотслабнал, но това ти отива.
Тя взема цигара от пакетчето, което й предлагам, запалва и запитва:
— Откога си в София?
— От скоро.
— И вероятно скоро пак ще изчезнеш.
— Вероятно.
— Не се ли наскита?
— Поуморих се — признавам. — Обаче има ли нещо, от което човек да не се уморява?
— Вярно — съгласява се Маргарита. — И после, на теб скитането ти е станало втора природа. Така и ще си умреш навярно, на път…
— Сигурно. Макар че засега още не бързам да умирам.
— Живее ли ти се, Емиле?
Тя ме поглежда с някак странно оживени очи и в гласа й се чувствува някакъв едва сдържан порив.
— На кого не му се живее? — отвръщам уклончиво.
— Искам да кажа истински… така… да се наживееш, пък ако ще и после да изгориш…
— Какъв смисъл да живееш, ако не живееш истински? — забелязвам философски.
Тя не отговаря, очевидно примирена с обстоятелството че не я разбирам.
Келнерът донася водка и сьомга хайвер, сервира ни мълчаливо и отново изчезва. Няколкото маси на терасата са всички заети от гръцки туристи и това е вероятно обременително за сервитьора, но приятно за мене, защото дори Борислав и Рангел да се появят, ще трябва да направят кръгом.
— Как е детето? — питам, след като отпиваме по глътка.
— Децата! — поправя ме Маргарита. — Те станаха две.
И небрежно допълва, додето маже препечената филийка с тънък слой масло.
— Растат. Леля се грижи за тях. Взех я при себе си да ми помага.
Яденето на сьомгата създава известна пауза в разговора, запълвана от тракане на прибори; звуци на гръцка реч. Къса пауза, защото Маргарита две минути по-късно подхвърля:
— Питаш за децата, а не питаш за мене.
— Какво да питам, когато ти цъфтиш пред очите ми. Изглеждаш наистина великолепно.
— Това нищо не значи.
— Завърши ли филологията?
— Завърших я. Сега работя като преводачка в една дирекция. Половин работен ден. Помагам си на пенсията. Материално съм обезпечена… Ако това е всичко, което те интересува…
— Защо се дразниш?
— Не се дразня, но ти винаги говориш с мене за прозаични неща: децата… филологията…
— Може би ми е неловко да те питам за любовта… А може би е и излишно… След като виждам край тебе такива млади поклонници…
— Говориш глупости. Това… това…
Тя млъква, понеже сервитьорът наново се е появил, натоварен този път с огромния поднос с вечерята.
А после Маргарита сякаш забравя какво е искала да каже и додето се храним, ние говорим за неща без значение и аз, уловил настойчивия поглед на някакъв грък от съседната маса, отправен към дамата ми, припомням на Маргарита как съм се дразнел от подобни прояви на интерес към нея в миналото.
— Други мъже са доволни, че се движат с една желана жена — усмихва се тя.
— Да. Само че аз не обичам да бъда обект на любопитство. Нито аз, нито човекът, който е с мене.
— Това се дължи на професията ти — свива дамата рамене. — Освен ако не е проява на най-обикновена ревност.
— Любовта не може без ревност — пускам аз отново в ход своите банални философии.
— Любовта? Мислиш ли, че наистина си ме обичал?
— А ти как мислиш?
— Мисля, че у тебе имаше съчувствие, за което съм ти благодарна, понеже ми помогна в лош момент… Имаше, разбира се, и онова обикновено влечение… Но любов?
Тя млъква за миг, сетне се навежда над масата и произнася тихо и настойчиво:
— Аз те обичах, аз! До забрава и до полуда!… Как съм те обичала, божичко! А може би и още те обичам.
Тя се дръпва назад и казва вече с безцветен глас и някак уморено:
— Но всичко това е инцидент без последствия. Разминахме се с любовта. Искам да кажа — аз се разминах.
— Защо да сме се разминали? Изживели сме я.
— Да. Като инцидент без последствия.
Наливам вино в чашите, за да внеса малко по-бодър тон на масата, и вече се готвя да се чукна с дамата си, когато забелязвам Борислав и Рангел, застанали на входа на терасата. Те правят две крачки към една освободила се маса до входа, после Борислав ме забелязва, кима ми едва забележимо и хванал подръка Рангел, се отправя назад към вътрешната част на ресторанта. Една уместна тактичност наистина, но която едва ли ще ми спести утре в службата някоя реплика като например: „Няма нищо по-скъпо от първата любов, нали, Емиле?“
Дреболии без значение, разбира се. И все пак не мога да подтисна у себе си чувството на стеснение, почти на срам, затуй че съм се върнал повторно към нещо, с което съм се разделил завинаги, че седя отново на масата с една жена, на която съм казал отдавна, много отдавна, сбогом. Също като Борислав с неговото постоянно напускане на тютюна.
Когато си тръгваме към полунощ, приятелите ми вече не са в заведението.
— Накъде живееш? — питам, като излизаме на улицата.
— Какво значение? Не искам да ме изпращаш — отвръща Маргарита.
И понеже се готвя да възразя, добавя:
— Искам да идем у вас…
— За да почне цялата тая мъка отначало?
— Не бой се, няма да почне. Знам, че всичко е свършено.
Ние тръгваме мълчаливо към къщи и почти през целия път мълчим, защото няма какво повече да си кажем по този въпрос, и аз се ядосвам на себе си зарад малодушието, зарад поддаването на една привичка, не на едно чувство, а на една привичка, също като Борислав с неговите цигари.
— Тук е чисто! — произнася с учудване Маргарита, когато се озовава в хола на едностайния ми апартамент.
— От време на време идва една жена — обяснявам, преди да се отправя към кухнята, дето държа бутилките.
— Млада?
— Чистачка! — уточнявам.
— Ясно. А приятелка имаш ли си? — продължава да любопитствува дамата, като ме следва в кухнята.
— Нямам, представи си.
— Остави тия шишета, не ми се пие — промърморва тя, като забелязва, че ровя в шкафа с бутилките. — Дай да направя кафе.
А по-късно, когато се разполагаме в хола да пием кафето, Маргарита отново забелязва:
— Тук е чисто, но инак нищо не се е променило. Същата чергарска обстановка…
Не намирам за необходимо да възразя.
— Когато влезеш в една квартира, веднага забелязваш какви са вкусовете на нейния обитател, от какво се интересува той, каква му е професията, кое му е хобито… А при тебе няма нищо освен дузина банални мебели и купчина вестници. Нищо… Нито картини, нито снимки, нито цветя, нито книги…
— Книгите са в килера — обяснявам.
— Да. Те са от десет години в килера. И вероятно половината от тях са моите стари учебници.
— Не е изключено.
— Господи, Емиле! Ти така и ще си умреш като чергарин.
— А кой не е чергарин?
— Ами другите… Хората наоколо… Тия, дето не са като тебе…
— Другите… — избъбрям, като отпивам от кафето. — Те само си въобразяват, че не са чергари. Всички идваме, минаваме и заминаваме. Идваме с празни ръце и си отиваме с празни ръце. Значи същественото не е това, което междувременно си натрупал около себе си…
— Но то ти служи…
— Което ми служи, е тук. А ако друг има нужда от повече, нека събира — не възразявам. Някои си представят живота като един топъл курник, пардон, един уютен апартамент, а пък аз съм свикнал да го виждам просто като един път — изминаваш маршрута, който ти е определен, и си отиваш. Следващият, моля!
Тя ме слуша замислено, може би защото никога досега не съм благоволявал, да й сервирам някакво резюме на моето верую, защото никога не съм разговарял с нея достатъчно сериозно по тия неща.
— Може би си прав — произнася тя сякаш на себе си. — Всичко е вятър!
— Не съм казал това.
— В такъв случай аз го казвам… И все пак от момента, в който идваш, до момента, в който си отиваш, нали ти е отредено време, твое време, което можеш да изживееш… Ах, как ми се живее, но истински, разбираш ли, истински, без тия глупави сметки за утрешния ден, дето ги правех някога…
Маргарита ме гледа наново с тоя странно оживен поглед и с тая настойчивост, сякаш иска да ме хипнотизира с порива си. И в тоя момент от спомените ми изведнъж изниква образът на скъпата Дороти от Копенхаген. Да, именно моята скъпа Дороти, с нейната трескава жажда да опита от всичко, преди старостта да е спуснала безвъзвратно кепенците върху сладкарницата на насладите.
— Разбирам — казвам, като лениво се облягам на дивана. — Но как всъщност го виждаш ти това живеене? В тълпата на случайните приятели, или?…
— Ти пак се връщаш на оня млад глупак — избъбря с досада Маргарита и погледът й угасва. — Остави го… обикновен познат от учреждението… Макар че понякога по липса на по-добро…
Тя с нетърпелив жест угася недопушената цигара в грозния пръстен пепелник. Сетне става, сваля жакета си и почва да разкопчава роклята, сякаш това е нещо, което се разбира от само себе си, сякаш не са минали десет години от последната ни прегръдка, сякаш ние винаги и без прекъсване сме делили с нея тая безлична квартира. И което е най-лошото, аз не изпитвам ни сянка на недоволство пред тая безцеремонност. Напротив.
Бавно и акуратно тя смъква всичко или почти всичко, като сгъва внимателно нещата си и ги поставя върху облегалото на креслото, и като ми предоставя достатъчно време, за да си припомня физиката й и за да оценя качествата на финото бельо.
— Не съм ли много напълняла?
Такъв въпрос настойчиво изисква да отговориш „Съвсем не, чудесна си.“ Което и правя.
Тя застава пред мен, за да мога, след като съм я изучавал в движение, да й се насладя и в неподвижната поза на антична статуя. Една доста заоблена статуя, но още съвсем не за пренебрегване. И като увертюра към очакващата ни нощ на замайващи нежни трепети тя деловито подхвърля:
— Надявам се, че в банята има топла вода?…
ТРЕТА ГЛАВА
При нашата ера на техническа революция, когато апаратурите за подслушване, наблюдение и фотографиране с всеки изминат ден бележат нови и нови епохални завоевания, малкото устройство, предоставено ми от Драганов, изглежда мизерно и демодирано. Мизерно и демодирано, обаче върши работа.
Едно обективче, миниатюрно като главичка на карфица, е вградено в стената на стаята, дето се води разпитът. Същото това обективче посредством увеличителни лещи препраща от другата страна на стената в съседното помещение един образ, който вече е достатъчно голям, за да можеш да го наблюдаваш и без да се взираш.
Прочее, аз съм се разположил удобно в това съседно помещение и съзерцавам в малкия екран фигурата на Драганов, седнал зад бюрото с гръб към мене, и фигурата на Апостол, изправена във фас. Това е висок и мършав младеж, готов за баскетболист, ако не беше тъй отпуснат, някак безсилно отпуснат и леко прегърбен, сякаш тънките му нозе едва издържат тежестта на тоя дълъг скелет. Отпуснато е и лицето му, също дълго, бледо като лице на истински апостол от евангелието, ако не броим известна доза нахалство в погледа и в гънките на устата, каквото не знам дали е присъщо на евангелските апостоли. Момъкът е облечен в черен пуловер с висока яка, но с твърде къси за дългите му ръце ръкави, и в омачкан, тесен сив панталон, също твърде къс за ръста му.
— Апостол Велчев… — произнася Драганов със сух, служебен глас.
— Същият — потвърждава невъзмутимо посетителят.
— Апостоле бе, ти докога ще продължаваш да ни създаваш главоболия? — запитва Драганов, като преминава изведнаж и съвсем непринудено от служебния тон към свойското обръщение.
— Защо? Какво пак се е случило, другарю майор? — пита новодошлият с израз на невинност и топла отзивчивост.
— А ти защо смяташ, че нещо се е случило?
— Ами след като говорите за главоболия…
— Кога видя за последен път Фантомас?
Апостол поставя на лицето си печата на дълбока размисъл, премества тежестта на скелета си от левия крак върху десния и отвръща:
— Вчера.
— Изключено.
— Тогава завчера… Вчера или завчера, във всеки случай мярна ми се в „Ялта“, но не влязох, понеже бързах.
— А! Теб ти се случва и да бързаш… И за къде бързаше?
— Ами… — посетителят отново се замисля и отново сменя опорната точка на скелета си, този път от десния крак върху левия. — Отивах у Боян. Бях обещал да му занеса една книга.
— Бърза работа наистина — кима Драганов. — И колко беше часът?
— Не мога да кажа точно. Трябва да беше към четири.
— И оттогава вече не си виждал Фантомас?
— Не съм.
— И дори не знаеш дали това е било вчера или завчера?
— Ами, другарю майор, вие знаете… при моето психическо състояние… — избъбря мъченически Апостол…
— Че щом психическото ти състояние е лошо, дай да те лекуваме, бе Апостоле!… — подхвърля Драганов.
— Мерси… Знам го вашето лекуване…
— А къде е морфинът? — запитва рязко и ненадейно майорът.
— Кой морфин? — сепва се момъкът.
— Този, същият, дето Фантомас го е задигнал при разбиването на аптеката!
— Каква аптека? — маркира ново сепване Апостол.
— Петдесет ампули морфин!… Петдесет!… — произнася натъртено Драганов, без да обръща внимание на искрената изненада, изписана върху дългото бледо лице на посетителя.
— Но какво съм виновен аз, ако Фантомас е разбил аптека — възклицава Апостол, като тоя път се опитва да изрази едновременно невинност, безпомощност и засегнато честолюбие.
— Само че Фантомас го пипнахме, а ампулите ги няма — уточнява Драганов. — Значи Фантомас ги е предал на някой от вас. На кого? Това те питам!
— Нямам нищо общо с тая история, уверявам ви — мърмори младежът все тъй безпомощно.
— Нямаш нищо общо с най-близкия си приятел?
— Във всеки случай не съм разбивал аптеката с него.