Обаче ако трябва непременно да говорим за пръст в устата, то изразът най-добре приляга на мене, не само защото Елен третираше двестата хиляди като свой личен и неприкосновен капитал, а и защото разполагаше с по-голямата част от заплатата ми, пък и с немалка част от мене самия, без да се церемони и без да смята, че ми дължи каквото и да било, та дори и една малка благодарност. За щастие, тя не знае и не би могла да знае нищо за някои други мои далеч по-значителни доходи. Лошото е, че сега засега тия доходи временно се прекратяват. Дано да е наистина временно.
Всъщност, аз би трябвало да се освободя от тая жена, за да й отнема удоволствието тя да се освободи от мене. Трябва, но не го правя, понеже не мога да надвия желанието си най-първо да я подчиня, да й покажа докъде мога да стигна в службата, да й посоча от прозореца на апартамента общия изглед на Париж или Лондон, да й натрия в мутрата чековата си книжка, моята книжка, с двеста или триста хиляди и да й кажа: „Хайде сега, махай се и върви да спиш с поредния случаен минувач!“ Или ще успея да прекърша тая нейна надменност, или ще я прогоня, но сега засега не е дошло време нито за едното, нито за другото и затуй нямам сили да скъсам и да си отида с това отвратително чувство на незадоволеност, което остава у нас подир всяка недовършена история.
* * *
— Това явно не е Париж… — промърморва Елен като поглежда през прозореца, и аз разбирам, че пристигаме.
— Но не е и Африка — отвръщам, като също поглеждам надолу.
Жената, искам да кажа жена ми, леко се дръпва понеже неволно съм я докоснал при навеждането си и тоя спонтанен неин жест отново ми напомня за целия фалш на нашата връзка.
— Прощавай — казвам, — не мисля да ти мачкам тоалета.
— Слава богу — процежда тя и отново се обръща към прозореца.
Долу, много ниско под нас, през полупрозрачните ленти на леката мъглявина е проснат градът и аз не успявам да различа нищо освен две блещукащи златни кубета. Отново потъвам в креслото си. Градът не ме интересува особено, планината вдясно — никак, а жената също вдясно — само отчасти. Затуй притварям очи и търпеливо зачаквам приземяването.
* * *
Додето колата ни носи от летището към новата квартира, жена ми продължава да гледа през прозореца града, този път от близко разстояние. Аз също гледам, разбира се, но мислите ми вече са насочени към работата и затуй едва забелязвам улицата с двата реда голи дървета и все още натрупания край бордюрите кален сняг. Часът едва минава пет, а вече като че почва да се мръква.
— Тук времето винаги ли е такова? — запитва недоволно съпругата ми.
Въпросът е съвсем глупав, тъй като в една страна с умерен климат времето не може да бъде винаги мартенско. Но понеже запитването се отнася не до мене, а до шофьора, не намирам за нужно да реагирам.
— А, не, подир месец-два ще бъде много хубаво — произнася ободрително младият мъж зад кормилото. — Небето ще стане синьо, кестените ще разцъфтят и ще видите, че градът ни съвсем не е такъв, какъвто изглежда сега.
— По това време всички градове изглеждат горе-долу еднакво — обаждам се аз, просто за да кажа нещо.
Елен ми хвърля недоволен поглед, но премълчава.
Право казано, за мене не само всички градове, но и всички квартири изглеждат горе-долу еднакви. Тая тук е също тъй безлично комфортна, както и предишните. Огледът на жена ми, разбира се, е значително по-придирчив и продължителен от моя. И понеже тя през цялото време мълчи, би следвало да се заключи, че е доволна. Защото в мое присъствие Елен говори само когато има да каже нещо неприятно.
И все пак когато човек продължително търси, той винаги ще успее да намери нещо неприятно.
— Двете легла са поставени в една и съща стая — чувам оттатък гласа й, додето бърша лицето си в банята.
— Сега не съм настроен за капитални размествания — забелязвам, като надничам в помещението.
Двете легла наистина са поставени в една и съща стая, стаята, определена за спалня, и това би се видяло, мисля, естествено на всеки нормален човек, обаче Елен е на друго мнение.
— Трябва да наредиш утре да преместят леглото ти другаде. Аз лично ще остана тук заради големия гардероб.
И за да покаже, че решението й е окончателно, тя почва да се съблича, за да прехвърли физиката си според разписанието най-първо в пеньоара, а подир туй в пенливите ласки на ваната. Елен не казва „остави ме да се съблека“, както би казала някоя друга хладно настроена съпруга. Тя смъква тоалета си просто без да ми обръща внимание, сякаш за да подчертае, че представлявам за нея нещо по-маловажно дори и от големия гардероб.
И все пак два часа по-късно, подир импровизираната вечеря, тя ме допуска до себе си, може би защото изпитва тръпка на самота в това ново непознато място, може би защото така или иначе двете легла са все още в една и съща стая, а може би просто защото през последните дни пътят й не е бил кръстосан от някой случаен минувач.
* * *
Посолството не представлява нищо особено нито отвън, нито отвътре, както вероятно не представлява нищо особено и персоналът му. Но понеже ми е съдено да работя тук, налага се да се опозная и с обстановката, и с персонала, особено с „моя“ персонал.
— Къде е стаята на Бенет? — питам портиера, още щом влизам в приемната на посолството, точно в 9 часа.
— За какво ви е Бенет? И изобщо кой сте вие? — пита подозрително домашното куче, което, изглежда, не е съвсем в течение на идването ми.
— Аз съм новият, старче! Съветникът по културните въпроси.
„Старчето“ е не по-възрастно от петдесетте и има вид на боксьор в оставка. То застава почти в поза „мирно“, понеже също се числи към моите хора и понеже в действителност е не боксьор, а полицай в оставка.
— Бенет за жалост още го няма…
— Как така го няма? Нали почвате в девет?
— Почваме, но той по традиция си закъснява. Тук, знаете, работата не е чак толкова много, че да ни затрупва…
— Тия традиции… — почвам.
В тоя миг някой зад гърба ми произнася с лека въпросителна интонация собствената ми фамилия:
— Господин Томас?
— Вие, предполагам, сте Бенет — казвам на свой ред, като любезно предоставям десницата си на непознатия.
Аз, разбира се, не предполагам, а съм сигурен. Защото това леко навъсено лице с недоверчив израз тутакси издава човека от нашата професия, Не обичам тия афиширащи собственика си мутри. Нито тоя висок ръст, който не ти дава никаква възможност да минеш незабелязан сред тълпата.
— Къде е кабинетът ви? — питам.
— Тук, в коридора, през две врати.
— А моят?
— На горния етаж.
Информацията ме задоволява. Не винаги е удобно да си стая до стая с подчинените си. А фактът, че съм един етаж по-горе, дава основание да вярвам, че са ми запазили прилично помещение.
Уви, кабинетът, в който ме въвежда Бенет, след като изкачваме стълбата, трудно може да се нарече приличен. Той наистина е доста широк, но толкова тъмен, че се налага спътникът ми да натисне електрическия бутон, за да мога да разгледам обстановката. Отправям се към прозореца, дръпвам тюлените пердета и откривам изгледа на саждив неизмазан калкан, издигащ се само на един метър от прозореца.
— Това навярно е стаята с най-добрата гледка в цялото посолство — подхвърлям.
Обръщам гръб на очарователната гледка и погледът ми пада върху два рекламни календара, окачени на стената. Върху единия се мъдри снимка на играч на тенис, застинал в свърхестествен замах с ракетата. Снимката на втория календар е по-пищна по цветове и съдържание, защото представя ревю на голи бедра в Бродуей. Опияняващ парад, още повече че находчивият фотограф е обхванал в кадъра само бедрата, а е отрязал главите на танцувачките.
— Предходникът ми, изглежда, е бил любител на спорта и на чистото изкуство — промърморвам.
— Това не е кабинетът на вашия предходник. Това бе стаята на Адамс, аташето по печата. Но завчера Адамс заяви, че ако не го преместят в друга стая, ще заболее от меланхолия. И шефът му предложи помещението, което всъщност бе отредено за вас.
— Отлично — кимам. — Изглежда, тук капризите на вашия Адамс са закон.
— Той не е мой — изръмжава Бенет. — Той е на посланика. Пръв любимец на шефа… и на съдбата.
— И на съдбата?
— Ами не се ли сещате: универсалните магазини „Адамс“. „Който се облича у Адамс, той не следва модата, а върви заедно с нея“ и какво още беше там…
— Какво още? Двеста милиона годишен оборот.
— Вярно, ако не и повече…
— Преча ли? — раздава се зад гърба ми мек женски глас.
В стаята с леко почукване е влязла млада или почти млада жена с обещаваща външност. Това е вероятно Мери, бъдещата ми секретарка.
— Не пречите, но досаждате — изръмжава Бенет. — С тоя ваш навик да нахлувате като изневиделица…
— Мисля, че почуках преди да вляза — възразява хладно Мери.
— О, да, вие винаги чукате, но го правите тъй, че човек има впечатлението, че най-първо влизате, а после чукате.
— Долу вече някои посетители чакат за визите — съобщава секретарката по адрес на Бенет, все тъй хладно и без да дава ухо на заяждането му.
— А вас ви чака посланикът — добавя тя, като тоя път се обръща към мене.
— Вървете, Бенет, после ще поговорим — кимам към навъсения си помощник.
Той излиза, а Мери остава.
— Всъщност най-първо трябваше да ви се представя — сеща се жената. — Моля да ме извините, но тоя Бенет така ми действува на нервите, че загубвам посоката… Аз съм Мери Ли, вашата секретарка, поне до момента, в който си намерите друга.
— Нямам подобни проекти — успокоявам я. — И съвсем излишно е да се представяте. Мисля, че вече знам всичко за вас.
— Тая фраза звучи почти заплашително.
— Напротив. Сведенията са изцяло във ваша полза. Моят предшественик просто не намираше думи да хвали вашето трудолюбие и вашата… отзивчивост.
— Какво безсрамие!
— Съвсем не! — възразявам добродушно. — Обикновена бъбривост. Има индивиди, знаете, които обичат да споделят преживяванията си.
— И вие ли сте от тях?
— Аз съм от обратната категория. Но какво значение? Нима се дразните от хорските приказки?
— Не особено. А вие?
— Аз — никак.
— Включително и от тия, които в момента вървят по ваш адрес?
— Кои по-точно?
— А! Те са толкова много, че не съм в състояние изведнъж да ви ги изредя. Ако желаете по-пълен отчет, бих могла да ви го направя довечера у съветника.
— Защо тъкмо у съветника?
— Ами защото днес е неговият ден. Тук при нас, знаете, дните са строго разпределени между дипломатическия кадър. В понеделник пием у Адамс, във вторник у Бенет, в сряда у съветника, и така нататък… Днес сме сряда…
— А що за персона е съветникът?
— Неловко ми е да го определя…
— Забранявам ви да се чувствувате неловко пред мене — произнасям със строгостта на истински шеф.
— Нали знаете, че всяко посолство си има по един глупак. У нас тая роля не без успех се изпълнява от съветника — пояснява секретарката, като преодолява твърде бързо неловкостта си. Сетне добавя: — Но позволете да ви напомня, че посланикът ви чака.
* * *
Едва ли е нужно да споменавам, че кабинетът на посланика няма нищо общо с полутъмната стая, завещана ми от Адамс. Три високи прозореца поемат светлината от облачния ден, за да я пренесат върху разположената като в музей мебелировка, носеща вероятно името на един от тия безбройни Людвиковци или на някоя там Помпадур. Изобщо всичко тук излъхва благородство, включително и посланикът, който става при появата ми, но не благоволява да напусне бюрото си, а се обляга отгоре му с една ръка в позата на тържествен паметник.
— Ето ви и вас… — произнася той с нотка на фалшива благосклонност, когато най-сетне успявам да пребродя дългия кабинет и да се добера до масивното, обсипано с резби бюро.
Поемам вялата костелива десница, която със същата тая фалшива благосклонност се протяга към мене, и се разполагам в посоченото ми помпадурско кресло. Миг по-късно правата фигура на монумента на свой ред заема седящо положение и аудиенцията започва.
Подир неизбежните и неозначаващи нищо въпроси за това как е минало пътуването и как е здравето на жена ми, посланикът пристъпва направо към същината на проблема и по-точно прави опит да ми обясни какви ще бъдат културните ми функции в посолството и как той, шефът, очаква да се справя с тия функции.
Слушам разсеяно, като в същото време бегло проучвам фасадата на началството. Това е очевидно потомствен дипломат от добрата стара школа. Хубави побелели коси, енергично лице, напомнящо отчасти някакъв Линкълн — по-глупав от истинския — и безупречен сив костюм, на цвят също като моя, но очевидно по-скъп от моя. Що се отнася до обноските, те също са от стила на добрата стара школа: дребнаво-учтиви и заедно с това непрестанно възпиращи събеседника на съответна дистанция.
— Надявам се, че не ви отегчавам — прекъсва по едно време изложението си шефът, за да ми даде да разбера, че много добре забелязва разсеяността ми.
— Съвсем не, слушам ви твърде внимателно — отвръщам с почти сервилно изражение.
Седящата фигура на Линкълн ми хвърля подозрителен поглед и аз изпитвам смътното предчувствие, че обичайните ми пози на покорство и благодушие няма да се котират твърде в тоя кабинет. Жалко наистина, защото тия пози са изработени тъкмо за пред началствата, а не за подчинените.
Посланикът подтиска недоволството си, както подобава на дипломат, и продължава с репертоара на наставленията:
— Виждате, че възможностите за работа не са безгранични, но не са и малки, особено във вашата, културната област. Впрочем, надявам се, вие също сте мислили по тия неща и има какво да ми кажете.
Наистина аз има какво да кажа, макар и не точно по тия неща. Обаче преди да мина към директния разговор, решавам да опитам за всеки случай още веднъж с играта на простодушие:
— Вие така обстойно и задълбочено разгледахте въпросите, че не виждам просто какво мога да добавя…
— В такъв случай, надявам се, че приемате тая моя… хъм… нека я наречем „програма“ — произнася делово шефът, без да дава вид, че е поласкан от оценката ми.
— Всичко това, разбира се, само по себе си е прекрасно… — започвам отново да извъртам.
— „Само по себе си“, но не и за вас, така ли? — отново поставя ребром въпроса посланикът.
— Съвсем не искам да кажа това… Обаче вие сам разбирате, че пред мене стоят и по-особени задачи, не тъй пряко свързани с културните проблеми…
— По-особените задачи са си ваша грижа — забелязва сухо паметникът зад бюрото. — Те нито ме засягат, нито могат да служат като предлог за подценяване на официалните ви задачи.
Декларацията е такава по смисъл и тон, че играта на Кандид става вече съвсем излишна.
— Вие може би нямате особено високо мнение за нашата работа? — запитвам все още простодушно, като леко наблягам на местоимението.
— Не става дума за работата, а за известни ваши методи — прави лек жест с ръка шефът, решил да наруши монументалната си неподвижност.
И понеже той не казва нищо повече, позволявам си да го поощря:
— Какво по-точно имате предвид, ако смея да за питам? Защото вашето мнение е наистина твърде ценно за мене.
— Не се съмнявам — отвръща посланикът с тон, който тежи от подчертана ирония. — Не знам обаче доколко подобни разговори са уместни тук, в тоя кабинет…
— Смятам, че сериозните разговори са уместни тук повече от всякъде другаде — забелязвам. — Значително по-уместни, отколкото например тая лекомислена песничка.
Щракам миниатюрното магнитофонче, което от известно време се намира в ръката ми, и помещението се изпълва с гальовните тонове на познатата мелодия.
Шефът разбира, че вече няма как да се отърве от упорството ми, а може би не изпитва и желание да се отървава, защото още при първите тактове на песента произнася:
— Вижте, господин Томас: ще отговаря на въпроса ви, но най-първо искам да ви предупредя: не се опитвайте да използувате думите ми за свои цели и да ме клеветите в някой от докладите си, както понякога правеше вашият предшественик. Моите становища отдавна са известни, където трябва. И позволете да добавя, че на вас лично ще са ви нужни още дълги години и немалко усилия, за да спечелите доверие, подобно на това, на което аз в момента се радвам.