— Благодаря за предупреждението — кимам. — Макар че, искрено казано, нямам никакво намерение да ви клеветя.
— Толкова по-добре — отвръща посланикът с тон, в който недоверието звучи тъй силно, че не може да бъде заглушено дори от детската песничка. — Колкото до мнението ми за вашите методи, това може да се изрази само с две фрази. Най-удобният начин да удушиш противника е да го уловиш в приятелска прегръдка. А вие, вместо да спечелите доверието му, предварително го алармирате и забърквате в най-добрия случай някакви чехословашки събития. Мисля, че се изразих достатъчно ясно и късо?
— В евангелието е изразено още по-късо: Юда е целунал Христос — напомням, за да не се надува прекалено със синтетичния си стил. — Само че от целувката на Юда до днес изтече доста време и нещата също доста се промениха. Днес няма такива глупци, които са готови да паднат в прегръдките ви. И дори да паднат, можете спокойно да се обзаложите, че ви прегръщат със същото коварно намерение, с което и вие прегръщате тях. Така че сблъсъкът при всички случаи е неизбежен.
— Въпрос на гледна точка — отвръща сухо посланикът, който явно не е мислил върху подобно възражение. — Аз се съгласих да ви изложа мнението си, и толкова. Нямам никакво намерение да влизам в спорове.
— Разбирам, че това е под достойнството ви — казвам с такова пресилено покорство, че то избива в открита подигравка.
— Не се опасявам за достойнството си, а просто не обичам да губя време в излишни приказки.
Подканата да се измитам е тъй пряка, че тутакси се вдигам от античното кресло.
— Искам само да ви предупредя, че все пак ще следя за официалните ви функции и че не е зле да бъдете по-внимателен в останалите си действия.
— Ще запомня съвета ви. Макар че ако позволите да забележа, аз вече съм вършил подобна работа…
— Вие идвате от една африканска страна, където сте могли да си позволявате всякакви действия, включително и съвсем непозволени — възразява посланикът, като на свой ред става. — За нещастие, обстановката тук съвсем не е африканска.
— Вече съм информиран за обстановката.
— Аз също съм информиран за вас — забелязва многозначително посланикът, засегнат от арогантния ми тон.
— В такъв случай трябвало е да направите своевременно възражения срещу идването ми тук.
— Може би бих ги направил, ако идвахте по редовния път — връща ми той незабавно удара.
Вечният удар на тия надути нищожества: те единствени идват по „редовния път“, а ние, другите, сме натрапници, мошеници и хора от втора ръка.
Но шефът е все пак улегнал човек и въпреки раздразнението си успява да съобрази, че така или иначе тепърва ни предстои обща работа, защото следващата тирада е вече произнесена с по-мек тон:
— Не се засягайте, а се опитайте да ме разберете: нямам специални предубеждения към личността ви и изобщо въпросът за мене не е личен, а чисто технически: човек в положение на вашето обикновено гори от амбиция за реабилитация. А прекалената амбиция води до престараване. А престараването ражда гафове. Изобщо този, който иска светкавично да поправи реномето си, нерядко светкавично и съвсем окончателно го загубва. Без да говорим за неприятностите, които създава на шефовете си.
— Разбирам. Но вие, ако не се лъжа, сте имали същите резерви и към предшественика ми…
— Да. И те напълно се оправдаха.
— И резервите ви естествено и тогава не са били от лично естество.
— Разбира се, че не.
— В такъв случай, щом вашата неприязън не е предизвикана от нашите личности, би следвало да се заключи, че тя е адресирана пряко към института, който ние представяме.
— Но вие… Но това е нечувано — започва посланикът с негодувание.
Обаче ако тоя човек скъпи времето си, аз също скъпя моето. Затова, без да слушам повече заекването му, подхвърлям:
— Извинете ме за нахалството да надзъртам в мислите ви…
После щраквам магнитофончето, правя кръгом и отново поемам дългия път между бюрото и вратата, този път в обратна посока.
* * *
Жена ми е използувала деня, за да внесе известен уют в стандартния ни апартамент, обзаведен с мебели на посолството. По параграфа на домакинството тя е винаги изрядна, не защото се съсипва от работа, а защото знае да кара хората около нея да работят, и тая черта навярно е получена в наследство от бащата бакалин, който не е натрупал доларите си само с две голи ръце.
Когато се прибирам привечер, квартирата вече свети от чистотата, а през отворената врата на спалнята се вижда ясно, че леглото ми е изнесено, за да бъде поставено вероятно в третата стая. Подвижната масичка в хола е заредена с още неразпечатани бутилки и във вазите има свежи цветя. Колкото до самата домакиня, тя се е разположила до широката маса и нарежда пасианс.
— Имам чувството, че ще умра от скука в тоя град… — въздъхна Елен, като вдигна очи при влизането ми, за да ги сведе тутакси отново към картите.
Фактът, че проговаря още в първата минута, е сам по себе си красноречив. Тя наистина ще се пръсне от скука.
— Ако питаш мене, дипломатите навсякъде по света еднакво скучаят и еднакво се развличат… Така че не виждам с какво тоя град е по-лош от който и да било друг. Всяка седмица става по някой прием и всяка вечер — по някоя сбирка тук или там. Тая вечер например сме канени у съветника.
Елен вдига поглед от картите и по лицето й се появява известно оживление:
— А!… И ти не можа да ми звъннеш по телефона, а ми го казваш чак сега!
— „Чак сега“ е шест часът. А ние ще бъдем там в осем.
При друг случай тя навярно би ми отговорила, че жената не може нищо да направи за два часа и че женското приготвяне не е като мъжкото — да смениш една риза и една вратовръзка, и че изобщо аз съм най-неакуратният човек, който тя е срещала, и съм свикнал да мисля само за себе си и… и други подобни. Но в момента, както вече казах, тя се пръска от скука и перспективата за едно скорошно показване пред обществото я възбужда, и мисълта, че й предстои да се срещне очи в очи със съпругите на моите колеги ражда у нея напрежението на състезателя преди съдбоносния старт. Така че тя само отблъсква с небрежен жест вече ненужните карти, става и се отправя за банята.
— Всъщност, какво ще е това: обикновено пиянство или гуляй в наша чест? — сеща се да запита Елен, когато малко по-късно излиза от банята, загърната с хавлия.
— Тая вечер всичко е специално в наша чест — бързам да уточня, да не помрачавам оживлението й. — Но както ме увери съветникът, те правят тия неща без всякакви церемонии.
Аз съм се разположил в едно от креслата на хола и съм си налял два пръста уиски, за да отдъхна от суетнята на изминалия ден и да събера мислите си. Обаче Елен не ми дава възможност да събера мислите си.
— Посланикът канен ли е? — чувам гласа й от спалнята.
— И да е канен, не вярвам да дойде.
— Изглежда, не си успял да се харесаш на началството.
— Не съм се и опитвал. Той се опита да заеме пред мене някакви пози на голям шеф, но мисля, че го поставих на мястото му.
— Коя фасада му извади? Наивната или заплашителната? — любопитствува жена ми.
— Показах му и двете страни на монетата.
— Дано само да не е видял и това, което се крие помежду тия две страни.
Взимам чашата си и ставам, защото тоя маниер да се разговаря през две помещения ме дразни. Когато се изправям на входа на спалнята, Елен е още в Евино облекло и тъкмо подбира най-подходящото за случая бельо. Тя изглежда също така, както и преди три години, да я вземе дяволът: стройна и с изразително изгънат силует на съответните места, без тромавост и затлъстяване, почти като девойка, която току-що се е превърнала в жена. Само в лицето й няма нищо от израза на девойка. Безукорно красиво, но високомерно и студено и с едни тъмни очи, в които лежи стаен опитът, да не кажа покварата.
Елен улавя погледа ми, но продължава да се занимава със сутиена, който току-що е избрала, и само промърморва:
— Ти си слаб човек, мили…
Това „мили“ тя го употребява спрямо мене, разбира се, главно в иронична интонация.
— Тая оценка вече ми е известна. Но трябва да ти кажа, че ти си единствената, която ми даваш подобна оценка.
— Изглежда, че другите са по-възпитани от мене — промърморва жената, като поставя сутиена си и се заема с комбинезона.
— Не! — възразявам. — Изглежда, че ти си единствена, пред която съм проявил слабост. Защото всички останали мислят обратното.
— Сигурен ли си? — поглежда ме Елен, преди да си навлече полупрозрачната дреболия, гарнирана с черна дантела. — О, ти, разбира се, можеш да бъдеш и твърде опасен, не отричам. Обаче това не значи, че си силен. Нито че непременно всички те смятат за силен. Ако те смятаха наистина за силен, нямаше да те пращат чак тук, на Балканите, за да проверяват силите ти.
И за да покаже, че с тая тирада изчерпва бележките си, тя навлича черния комбинизон и ми обръща гръб.
— Ти знаеш, че такива краткотрайни премествания са обичайни преди всяко повишение — подхвърлям.
— Знам го от тебе. Но опитът вече ме е научил да не се доверявам напълно на приказките ти — казва Елен, като продължава да ми обръща гръб.
— Ти не си дете и разбираш, че понякога се случват и непредвидени неща. Обаче тоя път смятам, че всичко е точно предвидено. Вече хвърлих бегъл поглед на обстановката и съм сигурен, че работата, която ще развия тук, неминуемо ще ни изведе нейде по на запад.
— Дано!… — произнася късо жена ми и се заравя в гардероба си, за да ми покаже още веднъж, че е приключила разговора.
Може би е вече време и аз да сменя костюма, Всъщност този сив костюм ще бъде заменен с друг, също сив, но малко по-тъмен или малко по-светъл, било на рибена кост, било на шотландски карета, било съвсем равен по тон, колкото да бъде ясно, че гардеробът ми е достатъчно богат.
Обожавам сивия цвят. Това е пълната дискретност, обуздаването на суетния стремеж да се самоизтъкнеш, сливането с тълпата на себеподобните. Глупакът не разбира, че да се открояваш, това означава да се превръщаш в прицелна точка. Който непрестанно привлича вниманието, той неминуемо си навлича и неприятности. Излишният блясък е позволен само на звездите — филмови или не, той е пакостен за обикновените хора, а още повече за хората от моята професия. Да си незабележим, това значи да си добре защитен, да можеш безшумно да напредваш и да постигаш целите си.
Оттеглям се в третата стая, където, както съм и очаквал, намесата на грижовна домакинска ръка почти не се забелязва. Помещението, разбира се, е чисто, но куфарите ми са разтворени на земята и от тях са извадени само костюмите, моите сиви костюми, хвърлени върху новоинсталираното легло. Избирам един от трите, изваждам чиста риза и се заемам с обличането.
Такива като моя черен генерал, дето стърчат с една глава над тълпата, винаги ще бъдат уязвими. И такива като Бенет — също, защото той освен, че стърчи, но и дразни с навъсената си физиономия. И такива като шефа ми с неговата благородна осанка на бронзов паметник и те не стават за нищо, освен за мебели на един дипломатически кабинет. Изведете го тоя величав мъж сред обикновените хора, пуснете го на пазара, в метрото, по булеварда, и ще видите, че тутакси ще се превърне в карикатура.
И ако аз самият съм направил нещо в тоя живот и, започнал от нищо, съм успял да стигна донякъде, това се дължи само на факта, че още отрано успях да проумея известни неща… Кандид!… Ха-ха!… Смейте се, драги Хубърт… На вас ви е лесно да се смеете, защото и образованието, и кариерата, и банковата сметка сте ги получили гратис от баща си… а моят баща…
* * *
Всъщност, аз нямах баща, но го разбрах доста късно. Човекът, когото смятах за баща, се бе оженил за майка ми една година след моето раждане. Предполагам, че той бе направил жертвата да се ожени за една вдовица с пеленаче на ръце единствено в името на скромната сума спестени пари и кокетната къщица, останали от покойния съпруг. Всъщност, ако беше по-умен, тоя мой втори баща би трябвало да прибави към въпросните придобивки и мене, защото той самият по природа бе лишен от възможността да създава деца. Но именно понеже ясно съзнаваше своя недъг, той още от самото начало бе затаил някаква глуха неприязън към мене, тъй като виждаше в мене част от оня човек, който най-първо бе спал с жена му и който се бе оказал мъж в пълния смисъл на думата.
Само че аз много по-късно проумях тия неща и първите години го смятах за истински баща и дори мислех, че в отношението му към мене се проявяват истински бащински чувства.
— Аз никога не бия детето — чух го да казва веднъж, когато в хола се бяха събрали гости. — Боят е дивашка работа. И при това създава у детето фалшивото впечатление, че грешката е изкупена. А една грешка не може да се изкупи с няколко плесника.
Той наистина никога не ме биеше. По-късно изпитах подозрението, че не ме биеше, защото една тъй бърза и проста развръзка едва ли бе в състояние да утоли злобата му. Той ме наказваше. Обмисляше спокойно наказанията си и спокойно ги прилагаше, без всякакъв изблик на раздразнение или гняв.
— Защо закъсня? — питаше меко той, когато, едва прибрал се от училище, го заварвах да се храни с майка ми в столовата.
— Отбихме се малко да си поиграем в градината — казвах, додето още не бях се научил да лъжа.
— Застани до стената!… Не там, а тук, в ъгъла!…
Той държеше на това „тук, в ъгъла“, понеже оттук можех по-добре да наблюдавам ястията и следователно по-обилно да преглъщам слюнките си.
Двамата тъкмо довършваха млечната супа от карфиол, една от моите любими супи. Баща ми огреба последната лъжица и протегна чинията си за още. Майка ми му сипа нова порция от гъстата бяла супа с едри късчета карфиол. Майка ми отдавна бе възприела при подобни случаи ролята на безучастен свидетел. Тя трепереше при мисълта, че вторият ми баща би могъл да я остави, и правеше всичко възможно, за да не я остави, макар че накрая той все пак я остави.
Подир супата идваше ред на добре зачервения от печенето стек, поръсен с пресен магданоз и увенчан с бучка масло, което леко се топеше върху горещото месо. Заедно със стека майка ми носеше и огромна купа зелена салата, наквасена с един много вкусен сос, който тя умееше да прави. Изпитвах мъчителна болка в стомаха и почти се задавях от слюнки, толкова бях гладен. Така бях гладен, че бих се задоволил дори с някоя филийка от прясната франзелка, с добре изпечена руменокафява коричка. Но знаех, че е излишно да формулирам желания, защото нямаше кой да ги чуе.
Баща ми привърши яденето, наля си още чаша от студената бира и разтвори вестника в очакване на кафето. Майка ми с привични жестове разчистваше масата. А аз седях в ъгъла и наблюдавах тия неща, за да убивам времето и да не мисля толкова за болките в стомаха.
Мина и редът на кафето. Баща ми с облекчение се изтегна на кушетката, все тъй погълнат от вестника. Майка ми изчезна оттатък в стаята си. А моите мъки едва започваха.
Острото чувство на глад постепенно се притъпяваше и заменяше от някаква тягостна горчилка в стомаха. Но заедно с това все повече се засилваха болките в краката и отмалата в коленете.
Баща ми бе изтървал вестника на килима и бе задрямал. Веднъж бях използувал това задрямване, за да поседна на близкия стол и да си отпочина, но баща ми отвори очи и запита:
— Умори ли се?
— Не мога повече — признах гузно. — Ще падна.
— Добре — кимна сговорчиво той. — Ще те оставя да си легнеш.
И тогава за пръв път ме затвори в гардероба за бельото.
Това бе един вграден гардероб, чиято най-долна част бе предназначена за съхранение на обувки, но всъщност винаги бе свободна, защото обувките ги държахме на етажерката в килера. Така че баща ми ме натика в тая долна част, опираща в цимента и не по-висока от половин метър, тъй че едва-едва можех да се свря в нея. После захлопна вратата на гардероба и я заключи.
В първите минути, както лежах свит върху хладната мозайка, изпитвах почти облекчение. Постепенно обаче краката и ръцете ми почнаха да изтръпват и стана нужда да променя позата. Опитах да се повдигна, но главата ми опря в горната дъска. Понечих да се извъртя, но срещнах страничните стени. И тогава усетих ужаса от задушаването.