Тъкмо беше излязал в гърба на къщата, и на пътеката, изплавал сякаш от мъглата на блатото, изскочи старият Драгнев. Докато се изнизваше от мъглата, той изглеждаше още по-огромен и някак свръхестествен и Авакум, макар да беше свикнал на всякакви изненади усети изведнъж една дълга и неприятна тръпка по раменете си.
— Вие ли сте приятеля на доктора? — избоботи с дълбокия си контрабас старият Драгнев.
— Да речем! — отговори уклончиво Авакум.
— Ако вие сте тоя човек, може да заповядате! — каза старият Драгнев. — Докторът ми заръча да ви отворя, в случай че сте пристигнали, преди да се е върнал от работа. А! — кимна той по посока на Авакумовата волга, докато превърташе ключа. — С количка сте дошли. Браво! Аз уважавам волгите! Моля! — Той отвори вратата и направи път на Авакум. — И стопаните на волгата уважавам! — допълни той.
— Какъв стопанин — усмихна се сдържано Авакум. — Не виждате ли, че колата има бял номер?
— Това е подробност! — рече старият Драгнев. — Аз обикновено гледам човека, а после номера!
Той включи електрическия радиатор и покани Авакум да седне по-близо.
— Тук е влажничко! — рече той. — От блатото иде голяма влага.
— Вие се разпореждате в къщата на доктора като свой човек. Навярно сте добри приятели?
— Казвам се Спиро Драгнев — представи се старият, като направи малък, но важен и изпълнен с достойнства поклон. — Аз съм от Пещера, бивш лесничей и преподавател по лесовъдство, гатерджия и дълги години собственик на тази кръчма — той чукна с крак по пода. — Сега съм самотен човек, затова се сприятелих толкова бързо с доктора. И той е самотен човек.
— Това кръчма ли е било? — огледа се любопитно, Авакум. — И вие сте били кръчмаря?
— Бях. Допреди две години, когато изправиха пътя. Тогаз, в ония години, тук кипеше голям живот, шосето минаваше досами прага на кръчмата. Можете да си представите!
— Мога! — усмихна се Авакум.
— Вятър! — смръщи веждите си старият. И като помълча, добави: — Нищо не можете да си представите. Онова нещо, дето е било, не можете да си представите дори насън!
— Я гледай! — засмя се Авакум.
— Аз имам голяма къща в селото, но съм самотен, жена ми умря, сина замина за Либия, прекарвам времето си на лов. Аз съм председател на ловната дружинка.
— Какво ловите? — попита Авакум.
— Диви патици и гъски, Има ги в блатото, колкото щеш.
— Това вашата пушка ли е? — попита Авакум, като кимна с глава към стената.
— Моята. Оставих я тук оня ден, защото валеше силен дъжд!
— Оня ден нямаше дъжд.
— Забравил съм. Харесва ли ви моята пушка?
— Не разбирам от пушки.
— Къде ще разбирате! Докторът ми каза, че сте археолог.
— Пушката е хубава, личи си!
— „Винчестер“.
— Купили сте я от чужбина?
— А, не. Къде ти! Донесе ми я един приятел.
— Значи, с тази пушка биете патици и гъски в блатото?
— И с тази, и с други. Аз имам три пушки. Ловувам от 30 години и повече!
— Навярно познавате тази местност наоколо като петтях си пръста?
— Познавам.
— И блатото познавате като петтях си пръста?
— И блатото.
— Къде убиха кучетата на моя приятел?
— В блатото.
— Защо?
Старият го изгледа мрачно:
— Вие знаете ли нещо?
— Не.
— И аз не зная.
Старият извади цигари и запуши.
— Аз искам по този повод да поговоря с вас.
— За кучетата ли?
— Не. По повод на кучетата. Вие сте приятел на доктора. Е, добре, посъветвайте го, моля ви се, да се маха час по-скоро оттука! Защо се е запилял на това проклето място?
— Вие наричате това място „проклето“?
— То е по-лошо от проклето, другарю, уверявам ви! И аз ще ви кажа защо. Тук обикалят тъмни сили, разбирате ли! Когато пътят минаваше оттук, на това място дохождаха чужденци, туристи, транзитни, всякакви. Гешефти с валута се въртяха тука, със злато и с много други работи. Сега мястото е същото, макар и кръчмата да я няма. Мнозина от предишните пак дохождат. Така си мисля, тоест предполагам. Дохождат! Навярно те са светили маслото на кучетата. Кой друг? Някой ден ще натикат в гьоловете на блатото и самия доктор! Той трябва да се махне час по-скоро, докато е време! Вие сте му приятел, посъветвайте го!
— Защо не сте съобщили в милицията?
— Как да не съм? Съобщих им! На два пъти устройваха засади и нищо. Усъмниха се, че ги баламосвам.
— Защо не откриха нищо?
— Нямали са късмет.
— В какъв смисъл?
— През тия нощи, когато те устройваха засадите си, никой от ония не е дохождал. Или пък някой вътрешен ги е осведомил. Където играе голямата пара, там всичко е възможно!
— Докато си държал кръчмата, бай Спиро, не се ли изкуши да влезеш и ти в играта?
— Бога ми, не! Защо ми са били игри? Аз печелех! Стигаше ми.
— Шегувам се! — каза Авакум. — За да стане човек контрабандист, трябва да има специална нагласа. — Той се засмя: — А нагласата се нагласява от майката природа, нали така?
— Само така. Едни хора ги бива за контрабандисти, а други — за митничари!
— Туй е умно казано, бай Спиро, браво!
Той се доближи до пушката, сложи ръце на хълбоците си и зацъка с език.
— Хвана ти окото моята пушка! — провикна се бай Спиро.
— Което е истина, истина е! — каза Авакум. — Това не е пушка, а разкош! Я покажи, бай Спиро, как се стреля с пушката! През цевта ли се пълни?
— Ти луд ли си! — възмути се до немай къде бай Спиро. — Коя съвременна пушка се пълни през цевта. Ти, чоджум, си останал със сто години!
— Може и да съм изостанал! Покажи!
За миг веждите на бай Спиро трепнаха, за миг той погледна втренчено Авакум в лицето, после тази мимолетна тревога отмина и в очите му отново изгря привичната снизходителна усмивка.
— Ей тъй се стреля, момче! — повдигна се от стола си бай Спиро и откачи пушката. — Натиска се ей това копче, тъй, пушката се разполовява, ето го затвора, виждаш ли го? В цевта има патрон. Виждаш ли го? Бам, затваря се, и пушката е готова за стрелба, разбра ли?
— Не съвсем, но горе-долу!
— То и не бива повече да знаеш, че с тия, дето уж знаят, стават най-често бели!
Докато двамата разговаряха въодушевено на оръжейно-ловни теми, навън притъмня съвсем, а след някое време пристигна и Анастаси — смутен заради закъснението си и развълнуван до сълзи от срещата си с Авакум.
— Ето — каза бай Спиро, като потриваше ръце и гледаше дружелюбно Анастаси, — ние решихме с твоя приятел най-важния въпрос и аз съм предоволен, че тъй се случи — да се видим с него, преди ти да пристигнеш!
— Какво сте решавали! — учуди се Анастаси, като погледна любопитно Авакум.
Авакум повдигна рамене, а бай Спиро рече:
— Решихме, че трябва да се махнеш час по-скоро оттук! Туй място не е за теб. Вчера очистили кучетата ти, а утре може да очистят и теб!
Авакум се усмихна неопределено и Анастаси веднага се досети, че бай Спиро говореше самоволно от негово име. Той отиде до бюрото си, извади от чекмеджето пружинката, която онази сутрин беше намерил до ствола на върбата, и внимателно я сложи на масичката пред Авакум.
— Това нещо открих до мястото, където лежаха кучетата! — посочи той. — Сигурно няма никаква връзка с отравянето им, но го прибрах. Пружинка! Може някой ловец да я е изтървал.
Авакум и бай Спиро така гледаха пружинката, сякаш я гълтаха с очи.
— Ама да! — възкликна гръмогласно бай Спиро и изведнъж сграбчи пружинката в секундата, когато и Авакум се готвеше да стори същото. Изпревари го с половин секунда или по-малко. Той пъхна най-безцеремонно пружинката във вътрешния джоб на дрехата си и чак тогава обясни: — Тази пружинка е изхвръкнала от изхвъргача на моята едноцевка. Оная сутрин рано стрелях патици — тогава е излетяла от леглото си. Ама че търсене падна! Ще те черпя, докторе, голяма услуга ми направи.
Докато той благодареше многословно, Анастаси срещна случайно очите на Авакум и изтръпна. Такъв ядовит упрек имаше в тях! „Какво направи? — сякаш крещяха. — Биваше ли така, кой те караше?“
Беше късно да се иска пружинката обратно. Той се изчерви и въздъхна.
— Услугата наистина е голяма! — каза Авакум. — Ако бях на твое място, бай Спиро — обърна се той интимно към стария, — щях непременно да кажа: „По този случай, момчета, заповядайте ми на гости, да ви почерпя с по чашка коняк и филджанче кафе!“ — И добави, като се обърна към стария: — Както времето е студено, с удоволствие бих ти дошъл на гости! Това време плаче за гости.
— Не сте рекли, не сте дошли? — изправи се бай Спиро. — Моля ви се, ще ми сторите голяма чест!
По лицето на Анастаси премина сянка. Уж беше канил Авакум да си постоят заедно, да поумуват за кучетата, а ето че той се изплъзваше на друго място заради някакъв си коняк! Ами че и той имаше коняк, и кафе му се намираше, защо трябваше да се разкарват? И тъкмо щеше да каже: „Стойте, аз ще ви почерпя!“, Авакум го настъпи скришом по пръстите. Той изненадано го погледна, но лицето му не изразяваше нищо, което можеше да се свърже с тоя таен знак. По прежному той изглеждаше възхитен от поканата на бившия кръчмар и освен доволство и благоразположение, друго не изразяваше.
Качиха се на волгата, но преди да натисне стартера, Авакум изведнъж се сети, че не си е сменил спортната риза и че не си е сложил връзка. — „Ще се презирам цял живот — рече той, — ако ида на гости в такъв вид!“ — И преди да изслуша възраженията на спътниците си, той изскочи от кабинката с ключа на Анастаси в ръка, побягна по пътеката и след няколко секунди заключваше отвътре тежката дъбова порта. Трябваше ли да се заключва, за да облече една риза? Той не се запъти направо към своето пътническо куфарче, а се спря пред насрещната стена на онова място, където висеше английският „Винчестер“.
Той откачи пушката, разтвори я и с уверено движение измъкна патрона, с който беше заредена цевта й. Капачката на този патрон беше хлабава и Авакум я измъкна без всякакво усилие, вътре нямаше никакви сачми. Той бръкна с малкия си пръст и извади от картоненото цилиндърче навита на руло жилава хартийка. На едната страна на хартийката бяха означени с цифри позивни радиосигнали, а на другата страна имаше разчертана ключова таблица на радиошифър. Авакум постави тази хартийка под светлината на електрическото си фенерче и за по една секунда фотографира с миниатюрния си фотоапарат и двете й страни. После закачи обратно пушката на стената, в същото положение, както я беше заварил.
На края дойде ред и на бялата риза.
Идеята да провери патрона в пушката не му беше дошла „свише“. Той не беше чак толкова невеж в ловното оръжезнание (колкото се показваше), за да не забележи веднага, че магазинът на пушката беше празен и че пълначният механизъм и затворът й изобщо не работеха. Оръжието беше излязло отдавна от строя, сега не служеше за нищо друго освен за камуфлаж. Какво криеше бившият кръчмар и кого искаше да заблуди? Този въпрос заедно със съмнителния интерес, който беше проявил към пружинката на Анастаси (сама по себе си също една загадка!), събудиха ловеца у Авакум и го изкараха тутакси „на пусия“.
Спиро Драгнев живееше в двуетажна къща, на стотина крачки от централния площад. Къщата беше обзаведена и мебелирана по градски, със скъпи мебели и килими. В долния етаж се помещаваше трапезарията, тук беше кабинетът на бай Спиро, а до него едно малко салонче, предназначено за игра на карти. Бай Спиро и Анастаси „отседнаха“ в трапезарията, а Авакум помоли за разрешение да поразгледа книгите в библиотеката.
Авакум беше попаднал изведнъж на голяма следа. Човекът, който скита из безлюдни места с позивни радиосигнали и с радиошифър, притежава и без друго и други неща, които старателно крие от „любопитни очи“. Всеки човек укрива тайните си вещи по своему. Един ги закопава в земята, друг ги заключва зад девет ключалки, а трети си играе на надхитряне като бай Спиро. Всеки върши това според характера си. Хитреците действуват като бай Спиро — прикриват тайните си неща съвсем пред очите ви, но на такива места или в такива скривалища, които вие не бихте заподозрели за нищо на света. Кой ще предположи например, че една ловна карабина „Винчестер“ може да крие позивни радиосигнали?
Авакум оглеждаше уютно мебелирания кабинет и се усмихваше. „Ето тази металическа кутия за тютюн, сложена на писалището му. Какво има вътре?!“ — Той повдигна капака и пъхна ръката си в лъхащата на мед ситно нарязана „Виржиния“ — освен лепкавата още тютюнева дреп, друго не усети между пръстите си. „Ами тази кутия за шоколадови бонбони?“ — кутията нямаше двойно дъно и в нея се търкаляха само три-четири бонбона, увити в златист станиол. „Времето тече, дявол да го вземе!“ — въздъхна Авакум и очите му зашариха по лавиците на библиотечния шкаф. „Ето този бюст! — едва не възкликна той. — Ако под темето му няма тайни — изведнъж го обхвана весело настроение, — ще си подам оставката и ще стана продавач на дини!“
Той дойде до бюста, изработен почти в естествена големина, сложи ръка върху темето му, натисна и завъртя наляво. Темето не помръдна. Отново натисна и завъртя надясно — отливката се хлъзна в невидим жлеб и изскочи нагоре. Авакум повдигна с лявата си ръка гипсово парче, а с дясната извади скритите в тайника предмети — няколко снимки на Прокопи Сапарев, една пружинка като онази, дето Анастаси беше намерил в блатото, едно детско пищовче и още една картичка — сложена в плик. Всичката тази плячка Авакум мигновено напъха във вътрешните джобове на сакото си. После намести отново „темето“ на мястото му и бюста, работа, на самодеен скулптор, зае отново обичайното си място на библиотечната лавица.
Сега можеше спокойно да разгледа книгите. Те не бяха много, около 300 тома, но всички бяха грижливо подвързани, а някои луксозно — в кожени подвързии. Книгите, които бяха подвързани в кожа, носеха името на собственика си, отпечатано със ситни златни букви в долния десен ъгъл на заглавната корица: „С. Драгнев“. Правеше впечатление подборната на книгите, нямаше нито едно заглавие от съвременен автор. В тази библиотека времето беше престанало да тече от началото на Втората световна война.
Авакум се самопочерпи с виржинията и доволен от себе си, изпусна с удоволствие няколко колелца синкав дим. И тоя път „дините“ му се разминаха, съдбата все още ходеше с него подръка.
В трапезарията Анастаси и бай Спиро пиеха коняк и сърбаха кафе.
— Сядай, приятелю, и бързай да ни догониш! — бай Спиро подаде стол на Авакум и любезно напълни чашата му със златиста течност. — Туй, дето ти наливам, не е някакъв си „Преслав“, нито е някаква си „Плиска“, ами е чист френски еликсир от областта Шампан и се нарича „Арманяк“. Този коняк разлива огън в жилите, прави сърцето весело и човек като глътне една глътка, се чувствува истински цар!
— Благодаря! — спря ги Авакум, като сложи ръка върху бутилката. — Не си хаби напразно еликсира, бай Спиро, аз съм под възбрана, защото съм шофьор и ми предстои път. Заради хубавата ни среща с тебе бих изпил за твое здраве чаша бира и нищо повече!
— Бира ли! — сви презрително устни бай Спиро и повдигна рамене. — Такова питие аз не държа в моя дом! Намира ми се водка и дори ракия, когато трябва да черпя някой туземен тип, но бира — никога. Jamais, monsseur! Je regrette. Je regrette beaucoup!2
— Нищо — усмихна се Авакум. — Moi je prefere una canette de biere!3 Затова ще прескоча до ресторанта и ще се върна след пет минути с бутилка бира!
— Вие стойте! — надигна се бай Спиро. — Тази работа ще свърша аз.
— Не си прави труд, бай Спиро! — натисна го по рамото Авакум. — И без туй трябва да се обадя по телефона на моите момчета, да не ме чакат тази вечер! При тебе е толкова приятно, бай Спиро, че аз не мисля да си тръгвам скоро оттук.
Той се завърна след петнайсетина минути с две бутилки бира.
— Това червено фолксвагенче в двора твое ли е? — запита той, като наливаше бирата във високата кристална чаша, която бай Спиро галантно му предложи.