— Моя собственост е, защо?
— Чудя се как се побираш в такава черупка! На тебе, бай Спиро, повече ще ти прилича един шевролет например, а най-паче — един лъскав черен форд.
— Защо Форд? — погледна го някак озадачено бай Спиро.
— Според човека и колата! — усмихна му се Авакум.
— Не разбирам за какво намекваш! — каза бай Спиро. — Напоследък малко се събирам с хора и затуй съм загубил доста от досетливостта си!
— Но с някои хора се събираш, все пакт — настоя Авакум.
— Е, с доктора например, разбира се!
— Затова ли искаш да го изтошкаш оттам?
— Какво?
— Затова ли искаш да се махне доктора оттам — за да се срещаш с някои хора по-често?
— Струва ми се, че някои хора са решили да видят сметката на доктора, затуй го посъветвах да се махне оттам.
— С тия хора, дето са решили да му видят сметката, ти често ли се срещаш, бай Спиро?
— Когато бях кръчмар, около мене се въртяха разни хора. Сега там няма кръчма и мен ме няма, но някои хора може да продължават да дохождат, то си е тяхна работа.
Като слушаше тоя диалог между двамата, Анастаси имаше чувството, че изведнъж се е намерил в небрано лозе, толкова му беше неудобно. Думите си бяха думи, а зад тях един ловец се прицелваше в жертвата си, но и жертвата се готвеше да улови ловеца за гушата.
— Ти с никого не се виждаш и с никого не приказваш, така ли?
— Имах едно момче в кръчмата, ячко беше, но страдаше от един лош недостатък, да ме разпитва.
— И какво стана с това момче?
Бай Спиро сви юмрука си и многозначително поклати глава. Беше страшно да се гледа такъв нечовешки юмрук.
В трапезарията стана тихо. Авакум повдигна чашата си.
— За твое здраве, бай Спиро!
— Наздраве, приятелю.
Пак замълчаха. Чуваше се как дъждът тихичко почуква по стъклата на широките прозорци.
— Струва ми се, че пред прозорците са застанали някакви хора, бай Спиро. Би ли погледнал?
Бай Спиро се изправи, дойде до прозореца и залепи лице за стъклото. Навън наистина стояха трима мъже. Бяха облечени в мушами.
— Вдигни ръцете си нагоре и да не си помръднал! — извика Авакум и със скок на добре трениран атлет се намери почти мигновено зад гърба му.
Бай Спиро повдигна ръцете си и още докато ги повдигаше нагоре, огромното му тяло като че ли изведнъж омекна и се смали. Най-напред Авакум извади от вътрешния джоб на сакото му пружинката, която беше взел от Анастаси, после измъкна от специална презрамка под лявата му мишница тежък автоматичен „Валтер“ и шеговито го почука по гърба.
— Надявам се, че не е зареден с позивни радиосигнали и шифрограми! — засмя се той. — Как можа наистина да ти хрумне такава великолепна идея?
В трапезарията влязоха двама мъже, от мушамите им се стичаше вода.
— Ако не бях сглупил да се залепя за прозореца, ти щеше да чуеш едни радиосигнали, ама нейсе! — той махна с ръка.
— Човешко е да се греши! — разпери ръце Авакум. Той постави на масата един бял лист, молив и като ги посочи на бай Спиро, заповяда:
— Сядай и пиши: „Заминавам за няколко дни до София! Подпис: Сп. Драгнев“. Къде имаш кабърчета?
— В чекмеджето на бюрото — отговори глухо бай Спиро.
— Анастаси! — обърна се Авакум към приятеля си. — Бъди добър да закачиш това листче на външната врата. По този начин, любезни, и ти ще вземеш участие в едно народополезно дело!
Преди да го изведат, бай Спиро рече на Авакум:
— Има нещо нередно в тази работа. Да ти кажа ли в какво се състои?
— Кажи — усмихна се Авакум.
— Не е редно гостенин да арестува хазаина си!
— Още по-нередно щеше да бъде, ако хазаинът беше застрелял гостенина си!
— Хм! — каза бай Спиро. — И ти си прав!
Авакум спря волгата пред ресторанта, поиска да му дадат хляб, колбаси и бутилка червено вино и отново потегли с Анастаси за бившата кръчма на бай Спиро. Валеше силно, чистачките скърцаха по стъклото, пред колата светваха и изчезваха нишките на дъжда.
По пътя Авакум разказа на Анастаси за находките си в пушката и бюста. А когато стигнаха, Анастаси се зае да припече няколко филии хляб, Авакум наряза колбаси и напълни чашите с вино. Тази вечер Анастаси едва преглъщаше, но Авакум яде с голям апетит. После разтребиха масата и Авакум се съсредоточи над намерените предмети, започна да разговаря с тях като с живи същества.
— Ето ги пружинките! — рече той. — Те са две и двете имат по една запоена пластинка на края. Едната пластинка е чиста, по другата личат следи от някакво втвърдено лепило. Тази с лепилото е работела, извършвала е някаква работа. Каква? Много просто, изтласквала е нещо, изхвърляла е на разстояние някакъв малък предмет. По всичко личи, че това са силни пружини и че предметът, който са изхвърляли, е летял с голяма скорост. Така. Но за да може да лети с голяма скорост един предмет, изхвърлен от пружина, той трябва да получи предварително ускорение в затворено пространство, каквото, да речем, е една цев. Ето, като цевта на това пищовче. „Made in Germany“. Германско. Едно време и у нас правеха такива пищовчета. Натегнатата пружина блъска силно една тапа, тя получава ускорение в цевта и отлита надалеч…
Изведнъж Авакум се развълнува силно, той се изправи от мястото си и започна бързо да се разхожда напред и назад.
— Знаеш ли какво ми дохожда наум? — обърна се той към Анастаси. — Ако обикновените телени пружинки изхвърлят една тапа на разстояние десет метра, на какво разстояние и с каква сила биха изхвърлили същата тапа тия стоманени пружини, ако бъдат поставени в едно детско пищовче като това? — Той посочи трофея си. — Аз те уверявам, че ако въпросната „тапа“ има острие, тя би могла да се забие дори в черепа на един кон!
— Е, и какво от това? — усмихна се Анастаси.
— Sancta simplicitas!4 — възкликна Авакум. — Ами ако това острие бъде намазано със силно действуваща отрова? Чакай, нещо повече: ако отровата, смесена с някаква смола, сама се превърне на острие, изстрелвано в определена цел от стоманената пружина?
Анастаси сложи ръка на гърдите си, като че ли не му достигаше въздух.
Някое време и двамата мълчаха.
— Мислиш ли, че в пищовчето има пружина? — попита Авакум.
— Навярно има — кимна Анастаси. — Иначе как ще стреля?
— Пък аз мисля, че пищовчето е изстреляло пружината си! — каза Авакум. — Пружината се е откъснала и е изхвърчала от цевта, след като бай Спиро е изстрелял отровния си заряд във второто ти куче. Готов ли си да се обзаложим?
Анастаси повдигна рамене, после разтри челото си с ръка и тъжно се усмихна.
— Дори насън не бих повярвал!
— Много неща човек започва да разбира късно! — поклати глава Авакум. — А най-късно добива представа за безграничните възможности на своите събратя в областта на злото. Ето! — Той издърпа капачката, която покриваше отгоре една част от цевта на германското пищовче — вътре нямаше никаква пружина. — Ето истината! — каза той с някаква мрачна тържественост в гласа си, като почукваше с пръст върху празната цев на пищовчето. И добави по-тихо, като че ли само на себе си: — От човек може всичко да се очаква!
— Според тебе — каза Анастаси — вътре е действувала пружинката, която аз намерих? И на пластинката е имало отрова?
— Пластинката е ударила по отрова! — каза Авакум. Той помълча замислен някое време, после продължи: — Отровната смес се е забила в тялото на кучето и след няколко минути тя се е разтворила в кръвта му. Слушал съм, че в някои зоологически градини по същия начин „инжектират“ морфин в тялото на хищници, за да ги приспиват временно — било когато трябва да им се извади болен зъб или да им се бият истински инжекции. Кой би сложил истинска инжекция например на един бенгалски тигър, ако хищникът не бъде приспан предварително! Но в нашия случай бай Спиро не е имал за цел да приспива, а да убива. Твоите кучета са му пречели да се среща с известни хора в блатото или са пречели на други хора да си устройват срещи. Освен това те са смущавали неговите лаконични „радиосеанси“. Можеш ли да съставиш шифрована радиограма и да я излъчиш в ефира за по-малко от минута, ако в същото време те налитат от две страни разлютени псета! Аз например не бих могъл. Ето защо бай Спиро е ликвидирал псетата ти, така както е щял да ликвидира по-сетне и самия тебе. Когато някой пречи в една голяма игра, той винаги бива отстраняван. Такъв е законът.
Нашата пък игра със задържането на бай Спиро не свършва, а започва! Пружинките и отровата ще ни посочат поне един човек, който е в някакво съдружие с бай Спиро. Утре ще занеса в София пружинките и отровата за лабораторно изследване и те ще се разприказват. Непременно ще се разприказват!
А сега да видим какви тайни ще споделят с нас другите предмети — пищовчето, картичките и картичката, която още държим затворена в илика. Да започнем с пищовчето. То е нарочно донесено от Германия и е превърнато от бай Спиро с помощта на трети човек в смъртоносно оръжие. Тепърва ни предстои да узнаем изчезвал ли е човек в туй блато и кога. Тоест, действувало ли е пищовчето срещу човек и какъв е бил той, къде е работил и с какво е пречил някому.
— Ще ти кажа един — обади се Анастаси, смутен още от изненадите, на които беше станал свидетел, и щастлив, че навлиза все по-надълбоко в тази странна история, която се въртеше около неговите две кучета. — Когато се нанесох тук, председателят на селсъвета ме предупреди, че миналата есен изчезнал безследно в блатото някой си Юлиян Петров, инженер от ЗСС.
— Скоро ще узнаем кой е този Юлиян! — усмихна се Авакум и записа името на изчезналия инженер в тефтерчето си. — И след такава грозна вест ти си посмял да се заселиш тук! — погледна той приятеля си с патетичен израз и театрално му подаде ръка: — Анастаси, ти си герой и аз се гордея, че се познаваме!
Анастаси пое десницата му, после и двамата се разсмяха.
— От трагичното до смешното разстоянието е само една крачка, уви! — въздъхна Авакум. Той мълча някое време, загледан в синкавите колелца дим, които пускаше от лулата си, и отново дойде до масата, където бяха неговите трофеи. — А сега да погледнем тия картички — рече той, като ги нареди една до друга, както се редят карти за игра. Те са трети по реда на нашето обсъждане, макар че в съзнанието ми заеха първо място още в секундата, когато ги зърнах. Това е инженер Прокопи Сапарев, човека, когото фактите на нашето следствие изкарват за обвиняем „номер едно“. Всички факти говорят против него и аз, ако уважавам тия факти поне толкова, колкото лодена и шапката си, трябваше досега да го посоча най-малко сто пъти с пръст: „Той е, вържете го!“ Но работата е там, че в това следствие се получи един изключителен парадокс: логиката се обяви против доказателствата.
— Това напомня Момчиловската афера — каза въодушевено Анастаси.
— Не съвсем! — поклати глава Авакум. — В Момчиловската афера истинската логика беше заменена от формална логика. Когато формалната логика беше отстранена от следствието, доказателствата веднага се примириха с логиката, тоест станаха правдоподобни. Тука случаят е друг: между доказателствата и логиката няма мост. Аз търся моста, разбираш ли? Ако не намеря мост, Прокопи Сапарев ще пропадне! — Той започна да се разхожда напред и назад из обширната одая на бившата кръчма, като все мислеше за Прокопи Сапарев, но кой знае защо вместо образа на инженера пред очите му заставаше Роза, малката ясновидка. В същност тя не „заставаше“, а някак витаеше наоколо му като една сянка, която неочаквано беше добила едно ново измерение, плътността. Тя се разхождаше въздушна и погледът й плаваше към него, или по-скоро се носеше към него, и Авакум се чуди — заприличала му беше на бяла птица: „Ето че фантазирам като смахнат — рече си той. — Анастаси би ми завидял!“ — После си каза: „Навярно е от умора. Каква бяла птица се мярка в ума ми?“ — Той разтърси глава и почука с пръст по картичките:
— Какво търсят тия снимки в тайника на бай Спиро Драгнев? Какво свързва Спиро Драгнев с инженер Сапарев, ако инженер Сапарев е наистина чист човек? Ето още едно доказателство, че в дъното на цялата тази афера стои Прокопи Сапарев! Иди го спасявай, ако си нямаш работа!
Авакум събра със смръщени вежди картичките и както се захвърлят лоши карти, които губят, така ги захвърли и той настрана. После извади онази картичка, която все още стоеше затворена в плик, и още докато я измъкваше от плика, лицето му се оживи и сякаш светна от радост. Той я подхвърли на Анастаси и попита:
— Какво виждаш тук?
— Порнографска снимка! — възмути се Анастаси. Той захвърли снимката на масата и погледна огорчено Авакум.
На снимката се виждаше как един млад момък беше прегърнал една млада и разсъблечена жена, като при това беше сложил безцеремонно ръката си върху лявата й гръд.
— Какво виждаш! — попита весело Авакум.
— Обикновена порнография! — повдига обидено рамене Анастаси. — Какво си ме заразпитвал толкова?
— Но как да не те разпитвам? Знаеш ли колко е важно? Ако можеше да си представиш колко е важно, щеше да си подсвирнеш с уста! Но понеже не познаваш кои са тия хора, аз ще ти кажа. Мъжът, любезни приятелю, е един от инженерите от конструкторското отделение на ЗСС и се казва Димо Карадимов. А жената, която той е прегърнал толкова цинично, според твоите разбирания, се казва Лиляна Павлова и е съпруга на генералния директор на ЗСС. Разбираш ли сега, приятелю мой, защо имам желание да извикам: „Хип, хип, ура!“ Не разбираш? Нищо, аз ще ти обясня. Когато кръчмата е работела още, тук дохождат на любовна разходка инженер Карадимов и съпругата на генералния директор Лиляна Павлова. Бай Спиро ги нагласява да са насаме, вероятно в сервизната стая до кухнята, и през дупка от вратата ги фотографира в много сублимен за тях момент. След някой и други ден бай Спиро показва на Карадимов копие от картичката и го пита дали си представя какво ще стане с него, ако снимката попадне случайно в ръцете на генералния директор. Какво е отговорил Карадимов, поддал ли се е на шантажа (най-баналния вид шантаж за вербуване на агенти!) и ако се е поддал — доколко, по този въпрос не мога да кажа предварително нищо. Поставени „натясно“, страхувайки се от обществен скандал или пък от отмъщението на „измамения“ съпруг, любовниците обикновено се съгласяват на известно сътрудничество със собственика на изобличителните документи. Първоначално те се утешават с мисълта, че ще надхитрят „кредитора“ си, като му правят достояние само „маловажни“ неща. Те не познават логиката на предателството, която на края ще ги доведе неминуемо до катастрофа. Но, тъй или иначе, аз не казвам в момента нищо определено. Аз само констатирам, че му е било предложено от бай Спиро да се хване на „хорото“. Уловил ли се е на хорото и как е участвувал в играта — това тепърва ще видим.
Тази снимка показва инженер Карадимов като любовник. В ръцете на бай Спиро тя се превръща в един документ за шантаж. Накратко, ние имаме логически сигнал, че около Карадимов става „нещо“, но не разполагаме засега с никакви факти, които да го уличават в шпионаж.
Ето как стоят нещата в тоя час. Около Сапарев има факти, но няма логика. Около Карадимов има логика, но няма факти. Само случаят „Спиро Драгнев“ е ясен в смисъл, че държим в ръцете си шпионин, но какво общо има с аферата „ЗСС“ и какви са връзките му със случаите „Сапарев“ и „Карадимов“, трябва да изясняваме тепърва. С една дума, ние сме в началото на пътя.
Вятърът се беше усилил, блъскаше вратата, пищеше около комина, а дъждът чукаше по стъклата на прозорците поривисто и с отчаяна упоритост. Анастаси се завърна от кухнята и съобщи, че е открил на вратата, която води за сервизната стая, отвор в левия й горен ъгъл, голям колкото орех.
— През този отвор бай Спиро е заснел любовниците, разбира се, със специален фотоапарат! — усмихна се доволно Авакум.
Докато Анастаси си приготовляваше походното легло, големият миндер беше предоставил на приятеля си, Авакум настрои ултракъсовълновия си радиоприемник и докато чакаше позивните сигнали на капитан Петров, внимателно разучаваше ключовата схема на шифъра, който беше намерил в пушката на бай Спиро.
Капитан Петров се обади точно в 23,00 часа. Две от неговите известия развълнуваха силно Авакум. Вчера вечерта между 6,30 и 7,00 часа на площадчето, където е първата спирка на рейс №2, бил забелязан един червен фолксваген. Кондукторът, който го забелязал, твърдял, че го видял, веднъж, когато се връщал от последната спирка при кръчмата „Пияни вишни“, и втори път, когато правел обратния си курс. След това червеният фолксваген изчезнал, кондукторът повече не го видял. Второто известие, на което капитан Петров като че ли не отдаваше голямо значение, заинтригува по-силно Авакум. Доктор Юлия Сапарева заминала днес следобед за София. Тя отседнала в хотел „Севастопол“ и говорила тази вечер в осем и трийсет часа с Видин. Телефонната покана била до някой си Велко Трифонов. От направената справка се установило, че този Велко Трифонов е бивш фотограф, живее на улица „Александровска“ №70, където по-рано се е помещавало и фотоателието му „Луна“. Докторката и фотографът си уговорили среща за утре, 7 часа вечерта, в сладкарницата на хотел „Балкантурист“.