— Е, та какво? — Прокопи се навежда към следователя и подчертано нахално повтаря: — Е, та какво от това, че не правят 32?
— Три минути за отиване до първата спирка на рейса и три минути за връщане — прави 6 минути. Казвате, че сте приказвали 5 минути на спирката. Е, добре. Всичко това прави 11 минути. Вие излязохте в 6 и 28 минути и се завърнахте там в 7 часа и 3 минути, значи, бавили сте се всичко 32 минути. Вие давате отчет за 11 минути, какво сте правили през останалите 20 минути? Това ме интересува! И ви моля много сериозно да не се отклонявате от въпроса ми. Говорете!
— Навярно съм приказвал не 5, а 20 минути с моя познат. Когато разговорът е интересен, човек не забелязва как лети времето.
— Слушайте, гражданино Сапарев, вие не разбирате ли, че е във ваш интерес да докажете по безспорен начин и със споменаване на имена и свидетели как и къде сте прекарали времето си между 6 часа и 28 минути и 7 часа и 03 минути.
— Ей богу, не разбирам.
— Или се правите, че не разбирате?
— Вместо да гадаете, няма ли да бъде по-добре вие сам да ми изясните този въпрос?
— Ако вие, гражданино Сапарев, не докажете със свидетели къде сте били от 6 часа и 28 минути до 7 часа и 03 минути, показанията на портиера бай Стамо могат да се окажат фатални за вас! Разбрахте ли?
— Само не ме стряскайте, моля ви се! Как тъй ще се окажат фатални? Да речем, че ми е хрумнало нещо и съм отишъл да направя някаква справка в отделението след работно време. Нима за такова нещо бесят? Или ако забравя например да върна ключа на портиера — нима за такова нещо изпращат в затвор?
— Ами ако вашата шетня в отделението съвпадне например с изтичането на секретна информация?
Този път паузата е дълга и като че ли върху агресивното държане на Прокопи е изсипана кофа ледена пода. Сега лицето му е изгубило предизвикателния си израз, а очите му — сивия си огън. Мефистофел е опечален, спомнил си е, че е отхвърлен от рая и че последната му битка с бога няма да бъде в негова полза.
— Не съм ходил в отделението и за никакви справки не ми е дохождало наум! — казва той. Сетне по устните му пропълзява злъчна усмивка и той казва, но съвсем не с оня нападателен глас, с който бе попитал преди една минута: „Нима за такова нещо бесят?“ Той рече: — Ако вие ми намекнехте извън това учреждение, че мога да имам връзка с някакво изтичане на информация, повярвайте ми, кълна се в паметта на дедите си, че непременно щях да ви цапна по главата с моя стар, но здрав и честен чадър!
— Не се кълнете, от това няма да имате полза дори за една пара, а разправете подробно къде сте ходили и какво сте правили от 6 часа и 28 минути до 7 часа и 3 минути. Слушам ви.
— Качих се на рейса, слязох на първата спирка и там разговарях с един човек около 26 минути.
— Къде разговаряхте?
— Под моя чадър. Той е широк английски чадър и под него могат да се вардят от дъжд дори трима души.
— Одеве казахте, че с вашия човек сте разговаряли на сушина в един вход.
— Одеве сгреших! Вие така ме притиснахте с тия ваши минути. Разговарях под моя английски чадър!
Забележка от публиката:
— Чадърът му беше съвършено сух! — прошепна капитан Петров в ухото на Авакум. — Аз проверих това нарочно. Той лъже.
Авакум повдигна телефона.
— Иванов, кажете му, че лъже. Чадърът му е бил сух.
Продължение от разпита:
— Вие ме заблуждавате, гражданино Сапарев. Вашият чадър е бил сух. Вие изобщо не сте го разтваряли тази вечер.
Пауза. Лицето на Сапарев се удължава сякаш. То е замислено, печално и напомня маската на трагически актьор. Той казва с глас, който е притихнал, но който не се е предал:
— Какво значение има, по дяволите, къде сме приказвали с моя човек? Дали под чадър, или в някакъв вход?
— Като не съобщавате името на вашия човек и мястото, където сте разговаряли, вие поставяте под абсолютно съмнение твърдението си, че след като сте излезли от кръчмата, вие сте слезли на първата спирка на рейс №2. Може да се предположи например, че сте продължили по-нататък и с рейс №1 сте стигнали до завода. Може да се предположат всякакви неща.
Майор Иванов натиска звънеца и заповядва на влезлия милиционер да доведе двамата портиери. На екрана се открояват фигурите на двама мъже, облечени в униформи, които силно напомнят железничарските. Майор Иванов отново звъни и заповядва да се донесат палтото, шапката и чадърът на инженер Прокопи Сапарев.
Когато инженерът облича палтото си и слага шапката на главата си, майор Иванов пита сухия и висок мъж, който стои близо до вратата:
— Ти кой вход на завода обслужваш?
— Централния вход, другарю следовател.
— Някъде между 6 и половина и 7 часа виждал ли си тоя човек?
— Та това е инженер Сапарев!
— Между 6 и половина и 7 часа инженер Сапарев мяркал ли се е пред очите ти?
— Не, другарю следовател. По това време не съм го виждал. Не се е мяркал пред очите ми.
Майор Иванов пита другия, тантурестия:
— Ти кой вход обслужваш?
— Вход „Б“, другарю следовател. Дето води за конструкторското отделение и за цеха към него.
— Ти виждал ли си инженер Сапарев между 6,30 и 7 часа?
— Че как да не съм го виждал! Той се върна отново в отделението в 6 часа и 43 минути. Вече валеше здравата. Той ми махна с ръка и дори се засмя малко. Демек, ето, отново дохождам, какво да се прави!
— Хм — поклати заплашително глава инженер Сапарев и пораздруса здраво чадъра си.
— Само че одеве не беше с чадър! — повдигна рамене тантурестият.
— Сигурен ли си?
— Че защо да не бъда сигурен. Не беше с чадър.
— Забеляза ли от кой вход идеше инженера? От централния или от черния?
— Бях вътре, във вестибюла, другарю следовател. Поради дъжда, затова не съм забелязал откъде точно се зададе другаря инженер.
— А в колко часа си отиде инженера?
— Ами в 7 часа без десет минути, другарю следовател. Той се забави горе 5–10 минути, не повече. А часът видях добре, защото в хола има електрически часовник. Поглеждах часовника често-често, тъй като в седем часа трябваше да заключа вратите на черния вход.
— Чакай — прекъсна го следователят. — Няма ли черния вход свой портиер?
— Има, но от два дена човека е болен и аз го замествам. Моят вход „Б“ е само на пет крачки от черния вход. Пък и около него се въртят, кажи-речи, главно камионджии.
Майор Иванов кима към двамата портиери.
— Благодаря ви, момчета. Идете сега в канцеларията, напишете показанията си и ги подпишете и си вървете със здраве! Ето ви пропуски.
Когато портиерите излязоха, той каза на Сапарев:
— Вие ще идете в съседната стая и ще чакате там, докато ви повикам отново. Междувременно поискайте от дежурния лист хартия, седнете и опишете точно как прекарахте времето си от 6 часа и 28 минути до 7 часа и 3 минути. Той натисна звънеца и нареди на милиционера:
— Да влезе инженер Спиридон Хафезов!
На екрана се появи позакръглената фигура на инженера в бодър пепитен костюм, спортна кройка, с ярка червена връзка и с червена кърпичка в малкото джобче на сакото си. Лицето му беше потъмняло от чувство на незаслужена обида, а в зеленикаво-кехлибарените му очи сякаш се подаваха миши муцунки на безброй тревоги и страхове.
— Заповядайте, другарю Хафезов. Седнете! — покани го любезно майор Иванов, но без да става от мястото си и без да му подава ръка. — Измъчихте ли се много?
— Ох — сложи ръка на сърцето си Хафезов, — с вас ще се разбера лесно, по как ще се разбера с вашата колежка, другарката Хафезова, туй не ми излиза от ума!
— Моята съпруга не е следовател, обикновена чиновничка е в пощенските служби — усмихна се майор Иванов, — но и аз изпадам понякога в положението на човек, заварен в небрано лозе, когато вземе да ме разпитва вечер къде съм закъснял и защо. Тъй че съчувствувам ви, но няма как! Заедно ли решихте тримата да идете тази вечер на кръчма, или някой пръв, както се казва, „повлече крак“?
— Струва ми се, че другаря Сапарев беше инициатора.
— Сигурен ли сте?
— Почти.
— Откога започнахте да ходите в тази кръчма?
— Навярно отскоро.
— Кой пръв излезе от отделението тази вечер?
— Мисля, че аз излязох пръв.
— А последен?
— Обикновено последен излиза другаря Сапарев.
— Той ли заключва огнеупорния шкаф?
— Той.
— Нещо особено да е заключвал днес в този шкаф?
— Как да ви кажа…
— Говорете!
— Получи се един документ.
— Какъв документ? Откъде?
— От една наша братска страна, с която сме се кооперирали за съвместно производство на специални стомани. В документа е записан химическия състав на стоманата и е обяснена технологията, която трябва да се прилага при нейното производство. Двадесет страници чертежи и текст!
— Представлява ли този документ интерес за чуждото разузнаване?
— Навярно!
Хафезов неочаквано навежда глава, като дава вид, че е разтревожен.
— Какво ви смущава, гражданино Хафезов?
— Знаете ли, другарю следовател, аз съм подписал клетвена декларация да не приказвам никъде по такива въпроси.
— Пред мен, в тази стая може да се приказва за всичко. Кога получихте във вашето отделение този документ?
— Този документ беше донесен в нашето отделение лично от генералния директор. Ние тримата подписахме разписка, че сме получили еди-какъв си документ с кодово заглавие еди-какво си. Освен нас тримата и генералния директор никой в България, другарю следовател, не знае за съществуването на тоя документ.
— Защо държите във вашия шкаф такъв отговорен документ? Нима генералния директор няма по-сигурен сейф?
— Точно тъй, другарю следовател, генералния директор има много по-сигурен сейф и затова в неговата каса ние държим най-важните си книжа. Когато някой от нас поиска да види нещо, някаква справка да направи, генералния директор лично отключва и лично предава в ръцете на тогова от нас важния документ. Ако трябва тоя да го отнесе до нашето отделение — придружават го и на отиване и на връщане двама милиционери. Този ред ние щяхме и днес да го спазим, но генералния директор излязъл междувременно, извикали го и ние се принудихме да заключим документа в нашия шкаф.
— Ами не ви ли дойде наум такъв вариант, някой от вас да остане в отделението, а другите двама да търсят генералния директор?
— Някой от нас да остане в отделението? Какво говорите! Кой е тоя самоотвержен глупак, който би поел подобен риск? Ако след време нещо от въпросния документ стане известно някъде си, нали подозренията ще паднат най-напред върху тогова, самоотвержения глупак!
— И затова, за да ви е мирна главата, вие предпочетохте да идете на кръчма?
— Това беше единственото делово предложение, което излезе из устата на нашия началник. В сложни ситуации началникът решава, а подчинените слушат.
— В случая той е предложил, а на вас предложението се е понравило по едни или други причини.
— Какво искате да кажете, другарю следовател?
— Поне това не сте ли научили от почитаемата другарка Хафезова, че на следователя не се задават въпроси? Свободен сте, гражданино Хафезов. Ето ви пропуска!
Екранът като че ли е станал по-светъл, влязъл е Димо Карадимов. Чувствува се, че полага усилия да изглежда сериозен, проникнат от „важността на момента“, но очите му се усмихват и ведрото му лице сякаш казва: „За какъв дявол стоите тук, драги следователю, ами не излезете навън да си поживеете, както се следва?“
— Сам ли решихте да дойдете в „Пияни вишни“, или някой ви покани?
— И едното, и другото! Вътрешно бях узрял, но ме покани началника.
— Беше ли смутен за нещо вашият началник, когато тръгнахте за кръчмата?
— Откъде ще зная, този особен индивид винаги ми изглежда малко странен. И днес не беше в ред.
— В какъв смисъл?
— Пушеше повече от обикновено, въздишаше, поклащаше често глава.
— И според вас — защо?
— Ами, мъчи го нещо! Аз защо не въздишам?
— Какво по-точно съдържа секретния документ, който получихте днес следобед.
— Съдържа химически формули, температурни режими, уравнения от диференциален тип за определяне на оптимални условия и пр.
— Защо не останахте в отделението да пазите лично документа?
— С удоволствие щях да остана, но никой не ми нареди. Аз бях свободен тази вечер, нямах ангажименти, можех да остана, разбира се!
— Кой трябваше да се разпореди?
— Инженер Сапарев, кой друг!
— А вие защо не го подсетихте?
— Нали ви казах, че е особняк, щеше да се засегне. Той е свръхчестолюбив!
Пауза.
— Благодаря ви, другарю Димов! Ето ви пропуск! Лека нощ.
* * *
Майор Иванов се стресна, когато влезе в апаратната стая. Телевизионната уредба вече не работеше, но Авакум още не беше запалил осветлението и в гробния мрак блещукаше едва забележимо само червеното огънче на димящата му лула. Едва беше натиснал копчето на електрическия ключ и радиотелефонът в същия миг остро записука. Обаждаше се капитан Петров, когото Авакум беше изпратил преди 15 минути в завода. Когато разговорът между двамата завърши, а той не продължи повече от половин минута, Авакум каза на майора, който беше заел вече мястото си зад котлона с кафеничето:
— Току-що капитан Петров ми обади, че заварил огнеупорния шкаф от конструкторското отделение отключен.
— Отключен?
— Капитан Петров заповядал да направят нови снимки около шкафа и на самата дръжка, но както се казва, „след дъжд качулка“!
— Ами оня документ?
— Той е бил на мястото си и Петров фотографирал отпечатъците от пръсти по кориците му и по вътрешните листи, но това е само една формалност, разбира се! Трябва да се предполага, че тоя, който е заснел на микролента секретните текстове, не ще да е бил чак такъв глупак, та да си остави подписа за спомен, та един ден вие да го запитате: „Гражданино, кога и къде сте пипали тези книжа?“
— А може би Прокопи Сапарев е оставил отключена огнеупорната каса без всякакъв умисъл, ей тъй, просто от разсеяност? И до въпросния секретен документ да не се е докосвала изобщо друга ръка?
— Вие вярвате ли в чудеса? — усмихна му се Авакум.
— Преди четири години изтървах случайно, без да забележа, портфейла си в ресторанта, където обикновено обядвам, а в портфейла — току-що получено разпореждане от окръжния прокурор за арестуване на лицето X. Разпореждането получих на излизане от службата, а текста му прочетох в ресторанта. Лицето X обядваше в същия този ресторант и дохождаше най-често към 1 часа. Келнерът познаваше този човек по име и го обслужваше много усърдно, защото оня му даваше всеки път по един голям бакшиш. Половин час след като се наобядвах, тичам като луд обратно в ресторанта, а келнерът ме посреща и усмихнат ми подава моя портфейл. Вътре заповедта за арестуване, както съм я скътал, а на съседната маса благодетеля на моя келнер, лицето X, яде сладко и спокойно си пие виното! Келнерът не прочел заповедта и не го уведомил!
— Имаше ли пари в портфейла?
— Нямаше. Аз държа парите си в портмоне.
— Този келнер е бил алчен и прост човек. Интересувал се е само от парите, затова не е погледнал в книжата, които са се намирали във вашия портфейл. Така се е появило „чудото“. Между случайното изпадане на портфейла ви и лицето X не се е получила връзката. Но може ли да се очаква, че един твърде секретен документ ще остане недокоснат в една отключена каса, след като се знае, че именно от тази каса вече е изтичала секретна информация? Такова чудо е невъзможно! Затова аз съм абсолютно сигурен, че секретния документ е бил заснет на микрофилм с миниатюрен фотоапарат. Двадесетте страници са били заснети най-много за 5 минути. Отпечатъци от пръсти няма да лежат на документа, понеже фотографа е пипал с ръкавици.
Майор Иванов разля кафе в две чашки и рече:
— На ваше място аз не бих се колебал по отношение на Прокопи Сапарев!