— Вие поддържате мнението на полковник Горанов?
— Не поддържам ничие мнение. Просто мисля, че инженер Сапарев е вътре в играта.
— Така ли? — Авакум помълча някое време. — Може би имате право. Във всеки случай не бива да забравяте, че досега неговите двама колеги са само свидетели, а той е извикан да отговаря само за плесницата, която удари на портиера. Ако генералния директор иска да бъде възбудено следствие срещу него, задето е оставил огнеупорния шкаф отключен, трябва веднага да направи постъпки. Много ви моля да говорите незабавно с него по този въпрос! Иначе вие нямате право да го разпитвате къде е бил и какво е правил. За една плесница това не е необходимо. Освен това аз ви моля да запитате генералния директор по кое време вчера следобед не е бил в кабинета си, докога и дали от конструкторското отделение са го търсили, за да затворят секретния документ в неговия сейф. А междувременно, докато капитан Петров пристигне, бъдете добър да преведете инженер Сапарев в друга канцелария, но непременно през двора. Много ми са необходими пресни следи от неговите обувки, но след като са стъпвали по мокро. Нали това няма да ви затрудни особено? А аз ще прескоча до болницата, за да проверя как се чувствува бай Стамо. Струва ми се, че този човек не върви на добре!
* * *
Към един и половина след полунощ капитан Петров донесе снимките. Както беше предположил Авакум, по секретните документи не се откриха други отпечатъци от пръсти освен от пръстите на тримата инженери. Върху бронзовата дръжка на шкафа беше оставил следи само инженер Сапарев, като на някои места върху дръжката те личаха едва-едва. Пред шкафа имаше следи от обувките на инженер Сапарев. Едни следи бяха бледи, слабо релефни. Те се застъпваха с други негови следи, много по-отчетливи, със засъхнала тук и там отгоре тъпка корица от кал.
Към 11 часа бай Стамо беше получил втори кръвоизлив в мозъка и вече агонизираше, на умиране беше, без да дойде в съзнание. Авакум се надяваше да научи от него как се е досетил, че инженер Сапарев е отишъл в „Пияни вишни“, за да хукне подире му с мотора си в дъжда, но беше късно, човекът си отиваше.
Последните писмени показания на инженер Сапарев не се отличаваха по нищо от устните му показания, които беше преди това дал на следователя:
„Излязох от кръчмата в 6,28 ч. Слязох на първата спирка и там разговарях с един приятел. В кръчмата се прибрах обратно с рейса. Беше 7,03 часа.“
Авакум нареди да го освободят една минута преди сам той да излезе от управлението. А преди да излезе от управлението, той даде следните нареждания на капитан Петров:
1. Да се разпитат шофьорите на двата рейса дали и кога са виждали инженер Сапарев между 6 и 28 и 7 и 03 часа вечерта.
2. Да се направи проверка в района на първата спирка дали някой е видял инженера да слиза от рейса и ако го е видял, накъде е отишъл: вход, кола, сладкарница (там има две).
3. Да се разпитат шофьорите, които са се въртели около черния вход на завода между 6,40 и 7 часа — дали са виждали някаква лека кола наоколо и дали се е мяркал наблизо инженер Сапарев.
4. Да се направи проверка какви фотоапарати и фотоматериали притежават тримата инженери, да се провери в пощата дали получават вестници и списания и дали изпращат за чужбина писма.
5. Да се приведат в известност всички призивни радиосигнали, кодове и разшифровани радиограми, уловени и регистрирани през изтеклия месец в районите южно и югоизточно от град Н.
6. Да се докладва незабавно в щаба на групата всяко излизане извън града на кой да е от тримата инженери.
В 2 часа и четвърт след полунощ Авакум излезе от управлението.
* * *
На ъгъла с главната улица той настигна инженер Прокопи Сапарев. Ръмеше тихо, около глобусите на електрическите фенери прелиташе ситен дъжд, носеше се замъглена жълта светлина. Беше безлюдно и студено, и глухо като в напуснат град.
— Каква необичайна среща! — възкликна Авакум, като се взираше усмихнат в лицето на Прокопи. — Дори не е среднощна! Такъв скитник бил нашия инженер!
— Позабавих се у едни приятели! — каза смутено Прокопи. — Той свали чадъра си и го събра. — Няма смисъл! — рече той. — Това не е дъжд!
— Забавиха ли ви в милицията — попита Авакум.
— А… не? Един час. Формалности!
— Така и предполагах. Какво толкова ви питаха?
— Ами нищо. Нищо особено!
— Е, хубаво! — рече Авакум.
Те повървяха мълчаливо някое време.
— Не зная какво стана с бедния старик! — въздъхна Прокопи. — Дали се съвзе?
— За портиера ли питате?
— За него. Искрено съжалявам!
— Той познава ли ви добре!
— Дали ме познава? Ами че повече от две години съм му пред очите.
— Той е халюцинирал, успокойте се. Вижте какъв прелестен дъждец ръми!
Прокопи премести чадъра си от дясната ръка в лявата и рече:
— Вие се подигравате! Как можете да наричате това време „прелестно“. Та това време е свинско! Бива ли да говорите така!
— Не споря — каза примирително Авакум. — За вас времето може да е свинско, а за мен е прекрасно. Защо трябва да си обявяваме дуел за времето?
— Щом като се съгласявате, че всеки от нас има право да го определя за прелестно или за свинско, няма да се дуелираме. Пък и вие нямате чадър. С какво ще се биете с мен?
— А пропо — каза Авакум, — мога ли да зная, ако не е тайна, разбира се, откъде имате тоя чудесен чадър?
— Когато баща ми бил млад лекар, ходил на някакъв докторски симпозиум в Лондон и оттам го купил. Наистина ли ви харесва, не го ли намирате за малко „демоде“?
— Какво говорите! Вие имате един великолепен чадър!
— Благодаря. Това са едничките хубави думи, които чувам от вчера насам. А по-ужасни часове от снощните не съм помирисвал през целия си живот!
— Е, не взимайте толкова надълбоко снощния скандал. Всичко ще се размине!
Прокопи се спря и го погледна в очите.
— Вярвате ли?
— Че какво толкова е станало, за да се съмнявам!
По устните на инженера трепна странна, почти болезнена усмивка. Лицето му се изопна и удължи, а в очите му блеснаха зеленикави и трескави пламъци. Той поклати сърдито глава.
— Какво толкова е станало, казвате! Хайде, обяснете ми де! Ровете! Нали сте археолог! Вашият занаят е да ровите. Разровете и ми кажете какво наистина е станало!
Той се спря, килна черното си бомбе назад и избърса с ръка запотеното си чело.
— Вие сте разстроен — сложи ръката си на рамото му Авакум. — Вашите нерви не са съвсем в ред. — И му се усмихна кротко: — Искате ли да идем в къщи и да изпием за освежаване по едно кафе?
Прокопи помълча някое време, пак избърса челото си, после въздъхна и махна с ръка.
— По дяволите!… Но тази ваша идея за кафето е добра. Само че защо трябва да ходим у вас, когато моята квартира е само на две крачки оттук.
В слабо осветения салон (между стъклените висулки на полилея светеше немощно само една лампа) изскочиха като от някаква странна ракла сякаш две жени, едната възрастна, другата — млада, наметнати с жълти шалове и събудени като че ли от тревожен и изпълнен с ужасии сън. Салонът беше натъпкан с какви ли не вещи, та не беше лесно и двете жени да стигнат едновременно до вратата, където бяха застанали с шапки в ръцете си Прокопи и Авакум. Трябваше да се заобикалят масички, кресла, столове, скринове и тия маневри като че ли повече се удаваха на възрастната жена, а младата се движеше сред вехториите малко неуверено, като човек, който е стъпил по излъскан лед.
— Боже господи! — възкликна възрастната жена, като сравнително по-лесно от младата успя да се добере до тях. А в гласа й имаше и страх, но надвит вече, и упрек, набързо простен. Тя гледаше Прокопи с ласка, в която още димяха купища недогорели тревоги. — Къде се загубихте дотолкова късно, какво стана с вас, защо не ми се обадихте по телефона? — Тя се взираше в лицето на Прокопи, а на Авакум почти не обръщаше внимание. Тя като че ли не го забелязваше. — Какво ли не си помислихме с моята дъщеря. Още малко и щяхме да звъним в милицията!
— Само това липсваше! — каза мрачно Прокопи.
Той дори не погледна възрастната жена, която навярно беше хазяйката му, погледът му не изпускаше нито за секунда младата, а тя беше опряла лакътя си на един скрин и оттам наблюдаваше мълчаливо и вторачено него и Авакум.
Тя беше висока и слаба, с незакръглени още момински рамене и нежно издута пазва под краищата на разтворения си шал. Тя приличаше на възрастната жена и си личеше, че е нейна дъщеря, макар лицето й да беше неколкократно по-одухотворено и фигурата й да изглеждаше неизразимо по-крехка и „въздушна“. Тя се взираше напрегнато, но мекият поглед на гълъбово-сивите й очи плаваше в пространството, блуждаеше и търсеше сякаш опора и Авакум веднага си спомни от разпита на Прокопи, че това беше сляпото момиче, с което той играеше домино и което познаваше дъсчиците с пипане. Но в тия първи минути на свиждане той още не можеше да разбере дали то беше наистина напълно сляпо, или само отчасти не виждаше света.
— Тоя човек, дето съм довел на гости, е мой добър приятел — обясни й Прокопи с изненадващо топъл и ласкав глас (ако Авакум не беше наблизо и не го наблюдаваше, можеше да си помисли, че говори друг човек). — Той е доста интелигентен, макар че основната му работа е да върти търнокоп. — Сега той се засмя и пак така изненадващо пролича, че може ласкаво да се шегува и да не изглежда грубиян. — Моят гостенин е археолог — продължи Прокопи — и аз мога да те уверя — (той непрекъснато гледаше младото момиче), — че е почтен човек и няма да ти стори зло.
По устните на момичето премина усмивка, снизходителна и тъжна, или по-скоро една неопределена усмивка, в която тъгата и снизходителността си съжителствуваха в едно учудено и малко безцеремонно любопитство.
— Тя не вижда, както трябва — обърна се Прокопи към Авакум, — но при съвременната лазерна техника съществува голяма надежда да се излекува. Сега тя вижда нещата като петна.
— Като живи петна, когато става дума за хора — поправи го момичето.
— Как се казваш? — попита Авакум.
— Роза! — отвърна момичето, като направи лек и заучено закачлив реверанс. Нейният невиждащ поглед сега не блуждаеше, а сякаш се беше залепил за фигурата на Авакум.
— Като светло петно ли ме виждаш, Роза? — попита той.
— Тя е малко ясновидка! — намеси се Прокопи. — Е, не се черви де! — погали той момичето по косите.
— Вас ли как виждам? — попита Роза. — О, не като светло петно. Напротив! Всичко у вас е черно. Много черно! — доуточни се тя. — Когато бях ученичка в 8-и клас, четох за Мария Стюарт. Там имаше една такава илюстрация. Тя е просната върху дръвника, а до пея стои един човек, облечен целия в черно, но в ужасно черно. На главата си имаше цилиндър, а в ръката си държеше огромна секира.
— Ти прекаляваш малко, момичето ми — обади се Прокопи и се позакашля. — Моят приятел е археолог, а не палач. Ти бъркаш тия две неща.
— Аз казвам каквото виждам! — Роза наведе глава встрани и повдигна рамене. — Всеки човек си има своя светлина, какво съм виновна аз!
— Е, добре. Как ти се виждам аз тази вечер? — попита Прокопи.
— Доскоро ми се виждаше бял, но от някое време, и особено тази вечер, и ти си черен като негова милост, твоя приятел. Е, не чак толкова черен, но все пак!
— Ние и двамата ходим в черни пардесюта, имаме черни шапки и се обличаме в черни костюми! — засмя се Прокопи. — Затова ни виждаш в „черно“.
— Може би! — въздъхна Роза.
— Ти си уморена! — каза Прокопи. — Хайде, подай ръка на моя гостенин за лека нощ.
Авакум направи крачка напред и протегна ръка.
— Ух! — потърси се Роза и отпусна бързо десницата си. — Вие просто ме опарихте от студ. Що за студен човек сте!
Прокопи любопитно допря дланта си до ръката на Авакум и поклати недоволно глава.
— Роза! — каза той. — Ти измисляш и дори прекаляваш! Хайде, върви да спиш! — И деликатно я обърна с лице към вратата.
— Лека нощ! — усмихна се Роза, но така, както момичетата се усмихват насън.
И пак като насън, с блуждаещ поглед тя мина покрай една табуретка, без да я закачи дори с крайчеца на роклята си, а на прага се спря за секунда и сякаш насреща си имаше публика — пак направи предишния си лек и заучено закачлив поклон.
— Приятни сънища! — каза подире й Авакум.
— Непременно ще сънувам приятни сънища! — каза Роза и продължи с малко театрално инертен глас. — Тауеровата кула, Мария Стюарт на дръвника и вие в черно, но без секира. Вие няма лесно да ми излезете от ума!
— Дай й нещо успокоително! — обърна се Прокопи с вече доста строг глас към старата хазяйка. — А сетне, ако това не те затруднява — продължи той, — направи за двама ни по едно силно кафе.
Авакум и Прокопи оставиха палтата си в едно малко антренце, през което се влизаше в стаята на Прокопи. От дясната страна на закачалката имаше проста дъсчена врата, боядисвана някога във вишнев цвят, а сега помътняла като престоял оцет. Авакум усети как през пролуките между дъската и касата й нахлува отвън, на тънки струйки, хладен и мразовит студ. Тази врата очевидно извеждаше във вътрешен двор, който от своя страна излизаше без друго на съседната улица, насрещна на улицата, откъдето бяха дошли.
— Рискувате някой ден да уловите ревматизъм — каза Авакум, като кимна към вратата. — Духа ужасно! Защо не помолите хазяйката да я зазида?
— Ако зазидам тази врата — намръщи се Прокопи, — ще трябва да се обрека на живот, крайно аскетичен и добродетелен във всяко отношение. Представяте ли си как ще се чувствуват тези две жени, ако взема да минавам през хола им по никое време с разни персони от съмнителен тип?
Авакум каза:
— Е, да, дори когато разбират някои „неща“, добродетелните жени никога не се съгласяват с тях!
Но в себе си по отношение на тази врата остана на особено мнение. Защото знаеше от рапортите на капитан Петров, че през последните един-два месеца Прокопи е закъснявал вечерно време твърде рядко, веднъж-два пъти, и че никога не е водил със себе си не само „съмнителни“, но каквито и да било други жени. Очевидно капитан Петров не е подозирал съществуването на тази врата. Излизал ли е Прокопи през нея по късна доба и кого е пускал вътре — а сигурно и едното, и другото се е случвало, иначе той не би се подвоумил да й види сметката, — беше въпрос, на който за сега Авакум не знаеше как да отговори. Може би тъкмо затова, като забеляза, че ключът стои в ключалката, той не се поколеба, а протегна ръка и мигновено го превъртя. После също така мигновено, преди Прокопи да се намеси или да каже каквото и да било, той разтвори вратата и любопитно погледна навън.
— Добре сте го измислили, няма що! — засмя се той. — Непременно ще се възползувам от вашия опит!… Ето, нагласили сте и количката си на две крачки, да ви е подръка. Браво! Оттук излизате право на улица „Девети септември“. Чудесно!
Не би могло да се каже, че Прокопи отмести кой знае колко любезно гостенина си от вратата, но пък и Авакум беше проявил от своя страна любопитство, което в никой случай не би могло да бъде наречено деликатно. Така че след края на сценката, която последва, двамата нямаха основание да недоволствуват един от друг. Прокопи заключи вратата и демонстративно скри ключа в портмонето си, а Авакум, загрижен за здравето му, пак го предупреди:
— И все пак, въпреки някои очевидни удобства, които предполага тази врата, тя трябва да се зазида!
Стаята, студена, наблъскана с чертожни маси, с рула и инженерни хартии, с пръснати навсякъде справочници, ненакичена с нито една картина по стените си, не предразполагаше към дълги и приятни разговори.
Прокопи запали една малка електрическа печка, безпомощна за размерите на тоя хамбар, и която сякаш сама имаше нужда някой да я затопля с дъха си. Той потри ръце и като видя Авакум да не се възторгва много от вида и от топлината й, усмихна се и нравоучително рече:
— Многото топлина прави духа на човека ленив. Аз нарочно ползувам слаба печка, за да не се изкушавам към леност и за да не ме привлича и мами леглото. Инженерната работа иска бистър ум.