И понечва да се качи в кабината, но Юли, тоест Юлиян Евтимов, така го дръпва за ръката, че оня се завърта като пумпал около оста си, подхлъзва се, губи равновесие и пльосва на земята. «Майсторът» скача с неподозирана пъргавина вътре, сякаш това упражнение го е правил поне сто пъти, и през полуотворената вратичка подвиква на оногова: «Утре сутринта ще идеш при директора, приятелю, да се извиниш!» — натиска стартера и докато смаяният шофьор успява да се изправи, джипката изчезва зад гъстата завеса на дъжда.
Тази историйка се развива по средата на пътя за Н.
Юлиян Евтимов пристига в Н малко след 6 часа. Продължава да вали. Той минава покрай новия хотел-ресторант, който е на главната улица, но не спира пред него, а продължава да обикаля. Така стига до «Хан и нощувка». Този «хан-нощувка» се намираше близо до стария център на Н. Вече го няма, пък и самата стара чаршия е останала само в спомените на средното и по-възрастното поколение н-чани. Всичко сринаха булдозерите, на мястото на «хана-нощувка» се издига сега н-ският ЦУМ, насреща му се намира кино «Младост». Ако не сте ходили в това кино, другарю редактор, съветвам ви да го посетите, зрителната му зала има форма на ротонда, много е интересно. Под киното е открита сладкарница, тя съседствува с «млечен бар», а до млечния бар се шири един салон за младежки развлечения — зала за билярд и моникс. Доскоро в сладкарницата продаваха само сладкиши, пушенето беше забранено, забранени бяха и алкохолните напитки. За съжаление тия добри забрани вече са забравени, там сервират сега и водка, и уиски, и джин, че и някакви коктейли, един дявол знае от какво ги забъркват. Аз зная само, че от алкохолните напитки и от тютюна се забъркват главите на младежите, те отиват да танцуват с поизправени глави, от което — разправят хората — накрая не излиза нищо добро. Една слободия се получава… Разводи — колкото си щеш, аборти и прочие, а над всичко отгоре и нарушения на трудовата дисциплина. До такива печални явления се стига, другарю редактор, когато се занемарят забраните! Защото забраните — както ви казах в началото на нашия разговор — те са основата на реда и на дисциплината. Няма ли забрани — няма ред и дисциплина, туйто!
А сега да се върнем отново към героя на нашия разказ, бившия директор на ЗПЦМ Юлиян Евтимов. Видяхме го как спира пред «Хан и нощувка», след като задмина модерния хотел-ресторант «Република». Естествено човек от неговия ранг би следвало да отседне тъкмо в такъв хотел, там нощува министърът на промишлеността, когато дохожда в Н, там отсядат партийни и държавни ръководители на окръга, инженери, финансови инспектори, чужденци. В този хотел има винаги резервирани по два апартамента от «супер» класа. Но Юлиян Евтимов предпочита «Хан и нощувка». Съдете сами: не е ли това типичен пример на неравенство между ранга на човека и неговото обществено положение?
По онова време ханът е бил вече обречен, но още се е борил за живот, като е предлагал на крайно ограничената си клиентела «специалитети», каквито в «Република» биха смятали за атентат срещу добрия тон. Бай Сандо, ханджията, гощавал своите хора с печени на шиш пилета, предварително обварени в подлютена вода, наръсени обилно с домашен пиперец и планинска чубрица. Де ще сънуват в грандхотела за подобна екзотика! Приготовлявал е тлъсти касапски гювечи, разни «друсани кебапи», наливал е чашите с гъсто домашно вино, каквото в Н все още произвеждали разни отчаяни винари, и те обречени като хана-нощувка на неизбежно затриване. Това заведение от някогашното време посещавали главно хора от категорията на мераклиите, но не толкова по отношение на женския пол, колкото по направление на кулинарните особнячески «щения». За нощувка рядко отсядал някой.
Макар бай Сандо да бил привикнал на всякакви особнячества, доста се учудил, когато Юлиян му заръчал да приготви за спане две стаи, като в едната стая да запали огън. «Да не би да чакате дружинка?» — попитал го той. «Чакам да пита за мене един мокър шофьор» — отговорил му нашият човек. И допълнил? «За всеки случай сложи на грила две пилета!» «При мен няма грил — обидил се на чест бай Сандо, — при мене има скара на жив огнец!» «Още по-добре! — усмихнал се дружески гостенинът. — Отсега нататък все при тебе ще отсядам! — И го потупал по рамото. — Аз ще се преоблека набързо и ще сляза долу, в механата, да си взема аператива!»
Когато слязъл долу в механата, сърцето на бай Сандо подскочило от удивление и най-приятен възторг — гостенинът му се преоблякъл във вечерен костюм, в най-точния смисъл на тази дума: тъмносин плат, колосана яка, сребриста връзка, на която блестяла напреко златна верижка. Ще каже човек — големец от най-чиста проба! За такъв го помислил и бай Сандо и една тайна надеждица се запалила като искрица в сърцето му — ех, дано пък отново повлекат крак към неговото заведение хора от по първа ръка!
Защото, каквото и да казват днес по-младите, облеклото е част от характера на човека! Видите ли някого да слиза за вечеря с връзка и колосана яка, да знаете, че това е човек, за когото добрите навици са станали втора природа, тоест са се превърнали в част от неговия характер. Аз уважавам добрите навици, другарю! Добрите навици — това е ред, самодисциплина, това е уважение към обществото, ако щете! Такива хора обществото награждава с доверието си, дава им в ръцете командни лостове, издига ги на ръководни постове и служби. Със своя вроден механджийски усет бай Сандо правилно оценил нашия човек и затова в душата му се запалила оная искрица надежда, за която споменах вече.
Но времето е като река, то не може да потече назад. Механджийството е една обърната вече страница от живота и никакви прищевки на тоя или оня особняк не могат да го възкресят, да му вдъхнат отново душа. И туй си е в реда на нещата, и аз го одобрявам. Особнячеството никога не ми е било присърце. Особнякът може всеки час да ти сервира нещо неочаквано, нещо, което го няма в Кодекса на труда — ха трошете си главата, любезни, за да откриете оня член или параграф, който би ви развързал ръцете, за да го санкционирате справедливо!
И така бай Сандо наредил пред своя представителен гост половин дузина панички с най-разнообразни мезета — подлютена с домашен пипер чубрика, леко позапечени арнаутски чушлета, накиснати в марината от олио и винен оцет, салата от краставички и домати, поръсена с копър, маслинки, гребка кьопоолу, няколко резенчета пастърма, сложил на масата и юзчето изстудена кехлибарена ракийка и се оттеглил при скарата си, която била наблизо до тезгяха, да приготовлява вечерята.
Минало се някое време и ето че в механата се появява и злополучният шофьор на джипката, мокър до кости и толкова разлютен, че дори заеквал като пелтек. Приближил се до бай Санда и запитал:
— Т-т-ук ли е май-й-стора, м-мам-ка му?
— Какъв майстор? — учудил се бай Сандо.
— Ами о-о-ня, дето е п-прис-и-стигнал с джи-па ми?
— Хм! — позамислил се ханджията. — Тук пристигна един другар с джип, верно е, но какъв ти майстор! — И той кимнал към дъното на механата, където Юлиян Евтимов преполовявал вече второто юзче.
Запътил се шофьорът към мястото, посочено от бай Санда, и като доближил масата на Юлияна, втрещил се и не вярвал на очите си. Този ли беше, или не беше този? Ако беше този, той наистина не прилича на оня, майстора, ами си има вид на най-настоящ директор.
— Вие ли… взе-е-хте джи-па ми? — проломотил той.
— Аз го взех! — усмихнал му се ангелски нашият човек. И все със същата си блага усмивка допълнил: — И ще издам заповед да те снемат от длъжност, защото ти си един шофьор грубиянин. Временно ще преминеш на служба «общ работник в гаража», а когато изчистиш езика си от мръсни думи, може да си помисля тогава дали да те възвърна отново на предишната ти служба.
— Ами вие кой сте? — дошъл на себе си шофьорът.
— Приятел на директора! — кимнал му нашият човек и пак се засмял. После му рекъл: — Върви да се посгрееш, в стаята ти е запален огън. А като влезеш във форма, слез долу да вечеряме.
Шофьорът не бил от категорията на героите, но не бил и от тия, дето се предават съвсем без бой.
— Ами вие шофьорска книжка имате ли? — преминал той на свой ред в настъпление. — Аз знам — рекъл той, — че дори на приятелите на директорите е забранено да управляват лека кола, ако си нямат книжка. Отгоре на всичко — рекъл той — това е държавна кола.
— Прави ти чест, дето ми задаваш тоя въпрос! — погледнал го с доволни очи нашият човек. — Понеже се осмели да ме питаш — продължил той, — ще помоля моя приятел да те назначи старши работник в гаража. Да не си от най-изпадналите! — И му показал книжката си. Тя била за шофьор ПЪРВИ КЛАС!
Оня махнал с ръка, въздъхнал и тръгнал да се качва в стаята си. Сега съвсем заприличал на мокра кокошка.
— Ще те чакам за вечеря, момко! — подвикнал подире му Юлиян Евтимов.
— Благодаря! Вечеряйте си сам! — отвърнал шофьорът, вече без да заеква. — На мене не ми се яде!
— Е, твоя воля! — повдигнал Юлиян рамене.
И като че ли тутакси го забравил. Посръбвал от юзчето с вид на човек, потънал в свои мисли и грижи. Мезетата едва докосвал, не приличал на лакомник или на човек, който обича да си угажда. Когато вечерята станала готова, той наредил на ханджията да занесе на шофьора едното от двете пилета с попрепечен хляб, а също така и шишенце коняк. «Да се посгрее, завалията!» — засмял се той и отново тутакси го забравил. А за компания поканил на масата си ханджията. «Заповядай — рекъл му — да вечеряме заедно! Виж само какъв дъжд вали навън!» — Ами вали си! — отвърнал ханджията.
— В такова време е опасно човек да остава сам! — казал Юлиян.
— А защо, ваша милост? Тука нищо не ви застрашава! Заведението ми е почтено, пък и милиционерският участък е наблизо.
— Тъй ли? — засмял се Юлиян. Нищо не казал повече, само продължил да се смее.
Ханджията разправял сетне, че смехът му не бил твърде весел. Така или иначе, приел с удоволствие поканата на Юлиян и седнал на масата му — похапнал си с добър апетит и разказал на гостенина си разни историйки из живота на тоя град Н.
Пътуването на Юлиян Евтимов до Н, пренебрежителното му отношение към грандхотела, отсядането му в «Хан и нощувка», неясното му отношение към шофьора на джипа — във всичко това, като се изхожда от предпоставката, че той е един ДИРЕКТОР все пак, има моменти, които мъчно могат да бъдат подведени под знаменателя на здравата логика. Помислете сам, другарю редактор, кой директор на крупен завод ще седне зад кормилото на една износена джипка, за да стигне до местоработата си? Кой уважаващ себе си ръководител, при това инженер и доктор на науките, ще вземе да се саморазправя с някакъв си простак шофьор? Пристигне ли до местоработата си, директорът ще нареди на заместника си да пусне една заповед по адрес на тогова шофьор за уволнение или за привеждане на по-ниска заплата, и туйто! Според кодекса. Какво ще се занимава с един сульо и пульо човек! Чунким малко отговорности му висят на главата… Сетне: как тъй човек с подобен на неговия ранг няма да нощува в грандхотела, ами ще се завре в един изостанал старовремски хан? И що за криворазбран демократизъм е това — да изпраща коняк на провинилия се шофьор и да кани на трапезата си един механджия, един съвсем непознат човек, излязъл из релсите на епохата си, закъснял сторонник на отдавна отминали в битообслужването времена?
Ако всичко това не е несъвместимост и неравенство спрямо логиката на здравия разум — здраве му кажете!
Макар и чудак в поведението си, Юлиян, Евтимов владееше отлично изкуството да се управлява и в кратко време монтажните работи и оборудването с техника захванаха да напредват с бързи крачки. Преди всичко той беше педагог, разбираше слабостите на хората и изнамираше най-ефикасни средства, за да ги преодолява. Аз ще ви кажа, другарю редактор, че преди неговото идване в ЗПЦМ общежитията бяха се превърнали в картоиграчески заведения, където на всичко отгоре се пиеше алкохол и се пушеше като в преизподня. Никой не тачеше забраните, макар във всяко общежитие да висяха закачени по стените по МОЯ изрична ЗАПОВЕД ей такива табели:
«ИГРАНЕТО НА КАРТИ СТРОГО ЗАБРАНЕНО!»
И още:
«ПУШЕНЕТО В ПОМЕЩЕНИЯТА СТРОГО ЗАБРАНЕНО!»
Никой не им обръщаше внимание за пукнат грош.
По онова време работническите общежития се помещаваха в едни дървени бараки. За отмора на нервите, както предписваха невролозите, бях забранил да се поставят крушки с повече от 40 свещи. След 10 часа вечерта бях постановил да свети само по една крушка в помещенията. Така спестявах електроенергия и давах възможност на уморените да си отпочиват и да възстановяват силите си. Но въпреки мерките ми крушките светеха до среднощ, дрънкаха зарове, шляпаха карти, млади хаймани обтягаха акордеони, варварски дърпаха струните на китари. На строежа бяха придошли хора от цялата страна, срещаха се всякакви. Случваше се младежи да прескачат до женското общежитие.
Едва пристигнал, Юлиян Евтимов заповяда да сложат във всяко общежитие по един телевизор, да се подредят кътове за пушене, за шах и четене на списания и вестници, а встрани от бараките на едно почтено разстояние издигна — макар думата да е пресилена — музикални беседки, прости дървени барачки без стени, само с по едно конусовидно покривче отгоре. Ето как направи за кратко време забраните излишни. Ще попитате за пиячите. Изгонени от спалните, те се промъкваха в музикалните беседки, но и оттам ги изритваха, та накрая бяха принудени да се завират из шубраките; оттам пък ги подгонваха смокове и други гадини, та бяха принудени, пиейки бирата си, да гледат месечината и звездите.
Знаех си, че тази реформаторска дейност ще завърши с един финансов начет по параграф «обзавеждане», което и стана. Но Юлиян се изхитри да го покрие с два концерта, които заводският самодеен колектив изнесе пред н-чани още същата година.
С дохождането на Юлиян Евтимов за директор закипя трескаво монтажна и строителна дейност: заводът се оборудваше с техника, а южно от корпусите му започнаха бързо да надигат снаги от тухли и бетон работническите общежития.
В просторните зали на завода монтажистите инсталираха тежки и сложни машини. Спомням си например, че електрохидравлическата преса за валцуване тежеше 250 тона. Ще ви разкажа, другарю редактор, една историйка около тази преса, свързана със странностите в характера на нашия бивш директор.
Тоя «чук» за валцуване трябваше да се инсталира в ковашкото отделение на завода. Цехът беше дълъг около петдесетина метра, мястото му се намираше в началото на залата. За да се транспортира до това място, кранистът извозваше «чука» и съоръженията му по един висящ железен път, който тръгваше от източния вход на цеха. Тази работа вървеше бавно поради голямата дължина на трасето, и мудно; защото нашият кранист имаше обичай всеки три часа да слиза от кабинката си да пие кафе и да изпушва по една цигара. Ще попитате: как търпеше управлението такъв работник? Търпеше го, защото той беше отличен специалист, с дълъг трудов стаж «отличник» в професията и носител на не знам колко си ордена за трудови заслуги. Специалисти от такава класа не се намираха по онова време, както се казва — на път и под път. Когато началникът на цеха му направи забележка, той отговори: «Не пийна ли кафенце и не изпуша ли цигарка, завърта ми се главата. Туй е професионална болест, защото гледам все от високото!» При втората му забележка бай Симо се сопна: «Ако ви докривяват моите слизания на земята, потърсете си друг кранист!»
Нямахме сметка да оставаме без кранист, преди гигантският чук да иде на мястото си, но пък и поведението на бай Симо ставаше нетърпимо — можеше да окаже лошо въздействие върху дисциплината на целия колектив.
Една сутрин, малко преди бай Симо да слезе на земята, Юлиян Евтимов заповяда да сложат посред цеха една четвъртита маса със снежнобяла покривка, а до масата натъкмиха коженото кресло, в което сядаха директорските гости. Донесоха термос, с кафе, кутия цигари екстра качество, филджанче с чинийка, а до масата застана секретарката на Юлияна, облечена в чиста сервитьорска манта. Бай Симо слиза от крана, а насреща му се задава директорът, облечен в работнически комбинезон.