— Добър ден, бай Симо! — кланя му се любезно Юлиян и се усмихва с благата си усмивка. — Драго мие да ти стисна ръката!
— И на мен ми е драго! — отвръща бай Симо и подозрително се оглежда.
— Ами аз съм на твоите услуги! — казва му Юлиян. — Ето, пийни си кафенцето, изпуши си цигарката, заповядай! Ако нещо не ти е по вкуса, обади се, следващия път ще се постарая!
— Ама защо! — чеше се по тила нашичкият и усеща, че попада в клопка. — Няма нужда, аз ще изтичам до лавката, колко е то!
— Как тъй ще тичаш, като ти се върти главата, моля ти се, бай Симо! Навън е мокра есен, дъжд ръми, току си настинал, а после? Де ще намерим такъв специалист и съзнателен работник като тебе?
Говорейки ласкаво, Юлиян хваща бай Симо подръка и го настанява в коженото кресло. Секретарката тутакси пълни филджана с кафе.
— Ама… — започва да се муси бай Симо и гледа изпод вежди как кафето пуща сладка и ароматна пара. — Ама…
— Нищо, бай Симо, не се тревожи за работата! — потупва го по рамото Юлиян. — Ти си почивай, аз ще те замествам на крана. Не бой се и затова съм помислил, няма да оставя чука и такъмите му да гибердясат под дъжда! Защо ми са тия две ръце!
Докато нашият паша се двоуми какво да прави, за да излезе от положението, без да падне по гръб, Юлиян е вече на изхода, качва се по стълбичката за кабинката на крана, сяда на мястото на бай Симо и улавя ръчките за управление. Той не владее кранистката професия така съвършено като майстора, но се справя задоволително с разните лостове и педали и без какъвто и да било бавеж започва да пренася такъмите на определеното за «чука» място. Работниците от бригадата по транспорта махат с каскети отдолу и ентусиазирано викат «ура» за директора — зер, тоя ден «кафето» на бай Симо няма да ги удари по кесията.
А бай Симо през това време пие кафето си като отровен. Не смее да вдигне очи нагоре. Не смее да погледне встрани, защото кой що мине през цеха, го изглежда така, както се гледа например един предател. Изпушва-недопушва цигарата си и ето го при стълбичката на крана.
— Слизайте, другарю директор, туй не е работа за вас!
— Моля ти се, бай Симо, мен тази работа не ме затруднява!
— Хайде холан, не ме правете за смях!
— Ами главата? — Юлиян се чука по челото с пръст. — Не се ли върти?
— Мина ми, другарю директор, нищо не ми се върти!
От тоя ден насам бай Симо заседна чинно в кабинката си, изчаквайки търпеливо края на работното време.
Случи ми се скоро след това събитие да срещна Юлияна.
— Не рискувахте ли твърде много от престижа си — запитах го, — като се доверихте на бай Симовата съвест?
— Рискувах! — усмихна се Юлиян, после очите му изведнъж потъмняха. При него често се случваше това — усмивката още е на устата му, а в очите му започва да тъмнее.
— И защо ви трябваше? — позволих си да го запитам отново.
Той повдигна рамене и не отговори. Продължи пътя си, като размахваше от време на време ръце встрани. «Сякаш се брани от неприятни въпроси» — мина ми през ум.
Не зная дали бях прав, но понякога ми се струваше, че в едни случаи той прекалено рискува, а в други случаи — като че ли нарочно търси риска. А пък рискове, според моето скромно гледище, изобщо не бяха необходими, тъй като работите вървяха, и плановете се преизпълняваха, и пускови срокове се спазваха, и качеството на работата рядко слизаше под световно равнище. Как ставаше това? Има в завода специалисти, останали от онова време, разпитайте ги, ще ви обяснят… А моята дума е за рисковете. Тази дума винаги ме е смущавала, повече или по-малко, затова всичко, което е било свързано с рискове, ме е впечатлявало, запомнил съм го, както се помнят например земетресенията, пожарите, големите наводнения.
Това се случи през декември, бяха се изминали седемнадесет месеца от неговото управление. Мисля, че беше последната седмица преди Нова година. Получихме партида олово и калай, около шестдесетина тона, разпределена в контейнери, всеки от около четири-пет тона. Беше паднал голям сняг, още валеше, когато конвоите тръгнаха от гарата. Не зная дали сте забелязали, над Н има едно стръмно нанагорнище, където пътят прави доста крут завой. Това място е прикрито от североизток със стръмна височина, която му прави завет и го пази като с щит от североизточния вятър. Тук беше паднал и беше се задържал голям сняг, едни преспи бяха се натрупали повече от метър.
Но струва ми се, че трябва да направя едно малко отклонение от разказа си, и то по отношение на Юлияна, за да видите в какво душевно състояние го завари тази неприятност. Макар да се държеше приветливо и любезно с хората, Юлиян беше по характер — поне на мен ми се струваше така — затворен човек, вглъбен в себе си, замислен. Като че ли имаше една далечна мъка, която навремени го навестяваше и засенчваше душата му. Може би това не беше мъка, а въпроси някакви, над които си блъскаше главата и все не можеше да намери подходящ отговор. Не смея да правя категорични предположения за естеството на тия въпроси, за същината на мъката, която го глождеше. Може би имаше наум някакви нови технологически решения, които «горе» бяха отхвърлени или не приемаха… Кой знае! Може би причудливият му характер беше хвърлил сянка на съмнение върху някои негови иначе умни и рационални производствени идеи, та началствата се въздържаха да ги приемат, и това обстоятелство да го огорчаваше силно. Напълно беше възможно!.. Или пък се занимаваше със сложни математически задачи — нали беше математик! — а пък не му стигаха сили да ги реши. Защото той беше «доктор на науките», а има задачи, които само хора от категорията на доктори и професори проумяват и могат да решават… Амбициозен беше човекът и една такава възможност не беше за изхвърляне. А когато амбициите остават неудовлетворени, известно е, че на човек му малко тъмнее пред очите.
Та затова навярно бяха и тия притъмнявания в неговите очи. А той имаше добри очи, гълъбовосиви, както ви казах вече — приветливи; гледате го и си мислите — деликатен, дружелюбен, весел човек. И изведнъж, както разговаряте с него — в очите му се появяват облачета и погледът му притъмнява. Отдалечава се и погледът му от вас и уж общува с вас, а блуждае. И не блуждае нанякъде си, както е при разсеяните хора, а навътре, навътре в самия него, в мислите му, а може би и в чувствата му. Тогава, другарю редактор, погледът му ставаше много странен — една малка част от него, която още общува с вас, е светла; другата, по-голямата част, дето е обърната към самия него — тя става мрачна, като дъно на кладенец. Там не може да проникне, разбира се, външен човек.
Та едно от двете беше — или разправии с началниците по технологически въпроси го смущаваха, или по отношение на науката го спохождаха някакви мъчни въпроси, които не успяваше да реши — тъй си мисля, защото и учените си имат своите големи грижи и неприятности. Споходят ги — и в очите им притъмнява. Мене, кадрови въпроси като ме налегнат — свят ми се завива, камо ли да доказвам с математически формули, че «нищото» във вселената не е «нищо», а все пак е «нещо», тоест че си има тегло и съответните измерения…
Не беше весел нашият директор по него време, това искам да ти кажа, другарю. Тъмнееше често погледът му, а навън беше една бяла, чиста зима, съвсем като в картините на художниците. Хубостта й в Н не се чувствуваше, там мястото е котловинно и пушеците от керамичния завод и стъкларския завод непрекъснато висяха над града. Ако днес падне сняг, утре той ще е кирлив, като непрана риза. ЗПЦМ е на три километра от Н, не е далече, но се намира в устието на котловината, тук духат винаги ветрове — заран от изток, следобед от запад, отнасят пушеците към балкана и равнината. Затова снегът се задържа за дълго бял, очите да те заболят, когато грейне слънце!
Но през оня декември слънце не се показваше на небето, все си валеше и валеше, трупаше. Горе на хълма, където пътят се спуща към завода, точно на извивката преспите станаха непроходими. Юлиян пращаше бригада след бригада да ги чистят, но ползата от усилията им беше никаква. Каквото изчистеха — виелицата засипваше отново. А да се задържа заводската партида на гарата ставаше вече невъзможно. Нашите неразтоварени вагони правеха вавилонии по рампите, причиняваха бъркотия и хаос. Наложително беше да се въдвори час по-скоро ред.
Тогава Юлиян нареди да се изчисти една просека през снега, която започваше от онзи непреодолим завой и се спускаше в ниското, където отново улавяше пътя. В различните участъци просеката беше ту стръмна, ту умерено полегата, наклонът й се движеше примерно от 10 до 30 градуса. Същевременно в дърводелната на завода започнаха усилено да стъкмяват огромни шейни — от дебели греди, със заоблени плазове.
Ще попитате, другарю редактор, защо Юлиян се реши на тази отчаяна мярка, нима нямаше снегорини в Н? В Н нямаше снегорини. Имаше една в окръжния град, но и тя беше повредена.
Беше лют студ, виелицата заслепяваше очите, взимаше дъха от устата, а въздухът замириса на напечени гуми. Шофьорите, които изчерпаха всичкия си запас от псувни, хлопнаха вратичките на кабините, запалиха цигари и си дадоха вид на хора, които вече не се интересуваха от ничии съдби (освен от своите собствени, естествено!). Тогава Юлиян заповяда да се свалят контейнерите и да се натоварят на шейните. За свалянето на контейнерите беше извикан на помощ дори административният персонал.
Докараха дванайсетина шейни, всяка с по два дебели лоста за задържане и управление. Сандъците не бяха обемисти, но дяволски тежки, трасето беше дълго около километър и нещо, силният вятър и снегът, дето навяваше, пречеха на видимостта, така че туй хрумване беше опасно и носеше големи рискове. Не дай си боже шейната да залитнеше на някое място и да се обърне! От водача й щеше да остане на снега само едно мокро червено петно. Четири-пет тона да се стоварят върху гърба на човека — представяте ли си такава една картинка? Мене и досега ме полазват тръпки по гърба, като си спомня за тази луда работа.
Колкото и да беше опасно, явиха се много доброволци, но Юлиян избра измежду кандидатите само младежи, дето си нямаха още семейства. А тревогите и удивлението стигнаха върха си, когато на първата шейна се качи не друг, а Юлиян! Директорът!.. Може ли главнокомандващият да застане начело на войските си при една атака? Как ли не го молиха и заместникът Щерев, и партийният секретар, и председателят на профкомитета да се откаже от това никому ненужно геройство, нали имаше достатъчно доброволци, но той не рачи дори да ги изслуша докрай! Тоя ден в погледа му нямаше никакви светлинки.
От тоя бурен ден се е запечатил в паметта ми един особен епизод. Бяхме се събрали по средата на трасето, за да следим спускането на шейните — от завоя, та чак до самия край, откъдето започваше редовният път. Когато покрай нас профуча Юлияновата шейна — тя беше първа, изпробваше трасето и проправяше пътя на другите, — изведнъж залитна надясно, дали някаква издатинка се беше изпречила на пътя й! После залитна наляво, сетне пак надясно, единият от плазовете й се повдигна във въздуха. Зад гърба на Юлиян се люшна и опъна въжетата петтонен сандък. И аз затворих очи… До мене стоеше съпругата на заместника Щерев. Тя изпищя като ударена с нож и на секундата се свлече на снега.
Когато отворих очи, Юлияновата шейна наближаваше редовния път. Заместникът Щерев помагаше на жена си да се изправи. Лицето й беше посиняло от студ ли, от вълнение ли, долната й челюст се тресеше, сякаш беше закачена на разхлабена пружина. Но и такава развълнувана тя си беше хубавичка, като оная Снежанка от приказките, дето я изобразяват върху детските кубчета за игра.
— Дайте й валериан! — каза партийният секретар.
Никой не носеше валериан.
Заместникът Щерев взе да чисти палтото й от полепналия по полите му сняг. И тогава — представете си, другарю — тя започна да се смее, ама някак не на себе си, и от очите й рукнаха сълзи.
След малко пристигна и Юлиян. Той водеше двама души с лопати, за да изравнят на това проклето място заснеженото трасе.
— Другарката Щерева припадна, като видя как залитнахте с шейната — прошепнах на ухото му.
— Представете си, другарю — той не повдигна дори рамене! Вятърът ли отнесе думите ми, или пък не им обърна никакво внимание — досега не знам.
Още на другия ден по телеграфа се заизсипваха поздравления — от министъра, от началници, от ръководители на окръга, откъде ли не! Той прочете някои от тях, другите направо захвърляше в коша. А само след седмица, другарю, когато беше на върха на славата си и го очакваше една тържествена и победоносна Нова година — той ненадейно изостави ЗПЦМ, напусна и град Н, и вече не се завърна. Служебни основания за такава постъпка нямаше — и работите в завода вървяха от добре по на добре.
Но може ли да знае човек какво става в една душа, където несъответствията и неравенствата се чувствуват като у дома си?
Разказ на домакина
Юлиян Евтимов беше особняк, но и човек със заслуги и поради тия причини за него трябва да се приказва с разбиране и отговорно. За хора от калибъра на Юлиян не бива да разпитвате разни неудачници, защото те ще ви го описват в светлината на личните си несполуки, нито пък недоволници от «положението» си — за тая категория хора началниците са поначало извор на велики злини. Не бива да разпитвате и «прелетните птици» — те прехвръкват от обект на обект, не засядат и затова впечатленията им са повърхностни. Аз имам почти двадесетгодишен опит в строителството, другарю, видял съм много шарен свят, доволен съм от положението си и вие трябва да ми вярвате, като казвам: Юлиян Евтимов си разбираше от работата, но беше ОСОБЕН човек.
Докато Юлиян Евтимов управляваше заводските работи, другарю, аз не бях никакъв началник, тоест бях домакин, но не бях началник на домакински отдел. Настанявах работници по бараките и общежитията, раздавах калъфки и чаршафи, отмервах всяка заран на главния готвач олио, ориз и прочие продукти за всекидневния порцион. Имах си само един помощник и затова теглех работата, както кон тегли по нанагорнище претоварена каруца, но не бях недоволен, защото домакинската длъжност е почтена, пък и заплатата ми не беше лоша. Освен това аз не губех надежда, че Юлиян ще осъзнае един ден нуждата от домакински отдел и че най-после ще ме направи началник.
За съжаление по негово време домакински отдел не беше създаден. Но въпреки всичко честта да бъда сега началник дължа на нашия бивш директор Юлиян Евтимов. Ще ви разкажа как се получи това. Следобед на 30 декември той напуска внезапно ЗПЦМ и Н, а заранта — забележете! заранта на същия ден — написва две характеристики: на помощника Щерев и на моя милост.
Как ви изглежда един подобен жест, другарю? Можете ли да си го обясните? За да напусне завинаги ЗПЦМ и град Н, Юлиян Евтимов ще да е имал кой знае какъв товар на душата си и цяло чудо е, дето се е сетил тъкмо в такъв мъчен момент от живота си за такава дребна бурмичка като моя милост. Хайде, за Щерев — иди-речи, помощник-директор, че и на гости му ходеше почти всяка вечер, пък и стая държеше в къщата му, макар да си живееше сам и на друго място. Искам да кажа: за Щерев може някак да се обясни, ами за мен?
Но туй чудо не се изчерпва само с вниманието, което ми беше отделил. Той ме беше разхвалил в характеристиката си, другарю, така разхвалил, такъв хубавец ме беше изографисал, че самият аз тайно в себе си се съмнявах — мене ли беше имал предвид Юлиян Евтимов, или друг човек? Той не беше пестил похвалните си думи, напротив, покрай истинските ми заслуги беше добавял и неистински, каквито му бяха дошли в оня час наум. Измислял беше разни истории, в които аз блестях като мъдър стопанин и домакин чародеец! Той едва ли не беше ме изкарал за свой близък съветник, за човек, с когото е споделял най-многоважни идеи! Когато новият директор ми прочете тази характеристика, аз направо щях да се шашна, другарю! Стоях, слушах и се потях като в парилник. Защото истината беше съвсем друга — не по отношение на скромните ми и действителни заслуги, а по отношение на вниманието му към мен. Та до оня час, другарю, когато той беше седнал да пише характеристиката ми, аз бях една нула за него, едно празно пространство. Никога не беше ме викал на специален разговор, никога не беше се съветвал с милостта ми по какъвто и да било въпрос! Колчем се опитвах да го заговоря за нещо по работа, той винаги ме препращаше при помощника си Щерев. Една троха от времето си не ми беше отделял. Е, с изключение на своя ПЪРВИ ден в завода. Тогава бяхме заедно, комай през цялото време, чак до късно следобед.