Такива историйки ни разправяше ханджията, другарю, а дали Юлиян ги слушаше, не мога да ти кажа с положителност. Той ни поръча още по половин ока вино, подкани ни да пием, но едва ли слушаше бърборенето на стария, защото имаше вид на човек, който си мисли за свои работи. Затова накрая много се учудих, когато той запита ханджията ще ли му даде под наем онази стаичка с верандата край голямото лозе, до пътя. Ханджията отговори, че кирия взимал само за одаите в хана. Ако Юлиян харесвал онази стаичка — сполай да му е, да живее в нея като драг гостенин, колкото му душа иска и докато му омръзне. Там жена му прихождала приживе, но откакто се поминала, и той не бил прекрачил прага на стайчето, нито му се дощявало да погледне от балкона. Зер, кой ще му се засмее сега свойски отдоле и ще рече: «Хайде бре, Сандо, слезни при мене да изпием по едно кааве!»
Като изрече тия думи, той извади от чекмеджето на тезгяха една връзка ключове, изниза два от тях и ги подаде на шефа.
— Този — посочи му — е от портичката, а бронзовият, дето мяза на старовремски — той е от входната врата. Нанасяй се, добрий ми гостенино, а аз, като дойде неделята, ще намина за час-два да видя как си се подредил. Пък и избата ще ти покажа, там е скътано едно съкровище на девет години, хи, хи! Да видиш, че и дядо ти ханджия има едно имане за пред света!
Тръгнахме за дома на помощника Щерев, но насред пътя Юлиян забави хода на колата и върна назад. Стигнахме отново до хотел «Република» и Юлиян паркира близо до стъкления му вход. Излезе портиерът да ни посрещне, разтопен от внимание и усмивка, а Юлиян му обърна гръб и набързо нахълта в съседния цветарски магазин. В магазина се бави по-длъжко, отколкото според мене се полага за един другар на неговото положение, а когато излезе, той носеше толкова цветя, че на мене дори ми стана неудобно, а какво си е помислил портиерът, не ми иде наум. Защото жена с цветя — иди-доди, ама мъж с цветя — туй е някак си неприлично, струва ми се, и не е съвсем в реда на нещата.
Но Юлиян не даваше пет пари за това какво мислим ние с портиера по въпроса. С лявата си ръка беше прегърнал един огромен букет от лалета и гладиоли, а в дясната държеше по-малък букет, по-скоро китка, събрана от бели карамфили и момина сълза.
Докато се наместваше пред кормилото и бършеше ръцете си с кърпичка, Юлиян рече:
— Големият букет е за Павлинка, нашата младоженка, затова съм избрал гладиоли и лалета, те са сватбарски цветя!
«Заранта й удари един ритник по задника, а сега ще й поднасяш разкошни цветя!» — идеше ми да му кажа, но си замълчах, разбира се. Освен дето не е моя работа да се бъркам в директорската политика, той беше и един мъчен човек, никога не знаеш със сигурност какво ще ти отговори и на колко парчета ще му скимне да те среже.
— А това букетче е за другарката Щерева — продължи той. — Не съм я виждал и не зная каква е…
— Учителка е по литература в тукашното ЕСПУ — побързах да го осведомя, тъй като си мислех, че той се интересува за професията й.
— … и не зная каква е на външност — продължи той, сякаш не беше ме чул. — Но кой знае защо, имам чувството, че това букетче много ще й подхожда! Ти какво мислиш, домакине?
— Извинете, но за жените на шефовете си нямам мнение! — предпазих се от възможна клопка, защото макар да бях изпил една ока вино, не бях си загубил ума.
Къщата на Щереви се намираше в самия край на главната улица, оттук започваше пътят, който се изкачваше към бай Сандовото място, та ни беше по на сгода първом да се отбием в тази къща. Предложих на Юлиян да спрем, но той поклати рязко глава:
— Най-напред ще идем до лозето на бай Сандо, а при другарката Щерева ще се върнем на доглеждане.
— Ваша воля! — рекох, въпреки да смятах, че бием излишен път. Животът ме беше научил, че с опак директор не бива да се влиза за било и не било в спор.
Как да ви кажа, другарю, стаичката на бай Сандо беше скъсена над прозореца, беше си една таванска стая, но от верандата й се откриваше хубав изглед, виждаше се като на длан широкият божи свят чак до балкана. Вътре наредбата й не хващаше очи — гол миндер, празен скрин, счупено огледало. Това беше всичко. Но моят човек не се смути ни най-малко, той не обръщаше внимание на наредбата, а се радваше не знам колко си на изгледа. Най-много го зарадва едно извисено място в лозето. Не го запитах какви бяха намеренията му във връзка с това място, но предположих, че той си имаше нещо предвид.
Оставихме куфарите в мансардната стаичка на бай Сандо и запрашихме по, пътя назад. Наближаваше обяд, напичаше, налягаше ме дрямка, а Юлиян подсвиркваше, изглеждаше много доволен и ободрен духом от краткия ни престой в бай Сандовия вилает. Петнайсетина минути след като бяхме оставили зад гърба си бай Сандовото лозе, ние отново се намерихме пред къщата на Щереви. Тази къща беше на два етажа и лицевата й страна гледаше към пътя, по който бяхме дошли. Той се изкачваше през лозята, а сетне се спущаше чак до района на заводските постройки.
Посрещна ни жената на другаря Щерев. Ако другарят Щерев не ми беше началник, аз щях да кажа по неин адрес големи комплименти. Тя си ги напълно заслужаваше по онова време. Но аз имам за правило да не се разпростирам много, когато става дума за началническите жени, и мисля, че съм прав. Стигат ми грижите за домакинския отдел, защо ми трябва, другарю, да си слагам друг огън на душата?
Тя ни посрещна на двора, а до нея си играеше момиченцето й, едно ангелче на около 4–5 годинки. Юлиян и момиченцето й тутакси се сприятелиха и аз забелязах, другарю, че Юлиян беше голям заплес по децата, макар да не отиваше твърде на един ръководител, а плюс това — инженер и учен — да се вдетинява чак пък толкоз.
След като се налудува туй момиченце с нашия инженер, майка му го сложи да спи в неговата си стаичка, а нас покани в гостната, дето имаше едно пиано; тя ни поднесе за почерпка студен малинов сок. От този сок ли, или от оката силно вино, дето изпих при бай Сандо, а май че беше и от горещината — много ми се доспа, та комай съм изпуснал много нещо от разговора, който Мая — така се викаше жената на Щерев — и моя човек проведоха помежду си.
Дори по едно време съм задрямал, защото те си заприказваха по не знам какъв си повод за някакви си книги и този разговор, да си призная, ми дойде съвсем нанагорно.
И изведнъж ме стресна една ненадейна шумотевица. Сепнах се, поразтърсих глава и ми се стори най-напред, че сънувам. Седи моят шеф пред пианото, натиска клавишите, свири някаква игрива мелодийка и кима с глава, а момиченцето скача наоколо по нощничка, танцува и се кикоти, та ще се скъса. А Мая… Тя гледа ту гостенина си, ту момиченцето, но повече гостенина си — да ми е прошка, ако съм сбъркал! — лицето й сияе, сияе — самото слънце щеше да й завиди, ако я беше зърнало в тоя миг!
Така и не разбрах, другарю, бяха ли се качвали Юлиян и Мая на горния етаж да видят стаята, докато аз съм си подремвал, или Юлиян беше приел да стане квартирант на Щереви, без да прегледа стаята, която те му предлагаха. И друго не разбрах — защо Юлиян отказа да приеме поканата, когато Мая така мило ни предложи да останем на обяд. Запладняше, беше дошло тъкмо време за похапване!
— Благодаря! — поклони й се той.
И аз ти казвам, другарю, че в тази минута, когато й се кланяше, той съвсем не приличаше вече на оня човек, който само преди четвърт час удряше клавишите на пианото и по момчешки весело и безгрижно кимаше на момиченцето с глава. Той като че ли се вглеждаше в себе си, а не виждаше Мая, и онази негова бегла и загадъчна усмивка отново се появи на устните му и пак се скри.
— Благодаря! — каза той на Мая. — Вие сте много любезна и мила и аз с безкрайно удоволствие ще обядвам някой ден с вас!
Но и Мая беше от сой, както се казва, защото и по нейното лице изчезна като издухана онази сияйна усмивка, с която го гледаше преди малко.
— Както обичате! — рече му тя.
Той мълча по пътя през цялото време.
Когато стигнахме пред дирекцията, той ми даде пари — да съм подредил за спане стаичката на бай Сандо, щял да нощува там. Бельо, килимче за пред леглото, ковьорче за стената, покривка за скрина и една ваза. И жена да намеря, която основно да почисти цялото етажче.
— Това стига за днес — кимна ми той. Помълча малко и допълни: — А утре ще ми вземеш едно малко бюро, етажерка и два стола. — Беглата усмивка отново се плъзна по устните му: — И мисля, че с тия неща ще завършим обзавеждането.
— Както вие наредите! — рекох. — И нали онова любопитство ме глождеше отвътре, не се сдържах, попитах го: — А за стаята у Щереви ще заръчате ли нещо?
Той не ми отговори, само сухо ми кимна, и една бръчка се появи между веждите му.
— Аз наех онази стая под наем и понякога ще ходя там — рече ми той с безстрастен глас. — Затова ти ще вземеш платнената чанта с книги и ще я занесеш у Щереви, на втория етаж.
— Ще я занеса! — рекох. — А в себе си помислих: «Особняк! Предпочита дивото пред питомното. Иди го разбери!»
Вечерта Юлиян свика на събрание целия заводски колектив и говори много строго за закъсненията. «Никому няма да прощавам!» — предупреди той работниците и инженерите. А после на свои разноски почерпи с по чашка водка всички — като се почне от портиера, та до Щерев и до главния инженер Никодимов…
Такъв човек, другарю, беше Юлиян.
Разказ на един директор
Щом са ви изпратили от отговорно място с препоръка, аз няма да ви върна, другарю редактор, ще се постарая да ви бъда полезен. Заповядайте, моля, седнете! Ще благоволите ли да изпиете едно кафенце? Не, не отказвайте! Кафето, с което аз черпя гостите си, е специално, марка «екстра калите», тоест — началническо. Има си хас при директора на отдел «Търговия» да се сервира кафе от марка «какво да е!»… Хе, хе! Седнете, моля, седнете, аз ей сегичка ще позвъня на секретарката, не се притеснявайте!
Та-а-ка, другарю! Всичко трябва да върви по реда си. Първо кафенцето, после разговора, а след туй бележчица, ако е нужна… пардон! Вие не сте за бележчица, но такава е думата… Та за реда отворих приказка. Редът е най-гениалното откритие на човешкия род, другарю. Аз го виждам например с лампази, с два ката сребърни еполети и с един як волски каиш в ръката си. Който греши стъпката — по врата! Та няма да има ред ли? О-хо, всяка жаба да си квака в гьола, и никому няма да дохожда наум да чупи на две началническата дума! Такъв трябва да е редът, другарю — с лампази, сребърни еполети и камшик… Знаете ли какво си мисля аз за реда, като изхождам от собствения си дългогодишен опит? Ще ви кажа. Докато ни поднесат кафенцето, аз ще ви изложа схващането си по този най-важен въпрос. И с две приказки. Първо: «Всяка жаба трябва да си знае гьола!» Второ: «Уважавайте началството, другари!» Прав ли съм? А-а-а, моля! Може да не съм от коляното на интелектуалците, но житейският, ми опит ме е научил на мъдрост. Аз ще ви кажа, другарю, че ако хубавият ни живот куца, където не трябва, то е само заради това, че разни хора не съблюдават тия две свети правила и си живеят тъй, както само на тях им е угодно. Какво имам предвид ли? Ще ви обясня с примери, другарю.
В грандхотела има банкетна зала с маса за 50 души. Крайно необходима зала, одобрявам! Дойде гост от високо равнище — къде ще го посрещнеш с хляб и сол, според народния обичай? В тази зала, разбира се! Свърши отчетно-изборна конференция — къде ще почетеш новоизбраното бюро, къде ще вдигнеш наздравица за предстоящите успехи? Пак там, в банкетната зала. Тъй че аз одобрявам наличието на тази зала. Тя е извикана на живот от една насъщна необходимост. До тази зала има друга една малка заличка, ама съвсем интимна — 5–6 маси всичко. Като сметнеш средно по 4 души на маса, тази зала събира всичко 20–30 души. Толкова прави каймакът на н-ското общество, със съпругите. Туй са първият секретар, кметът, началникът на гарнизона, директорите на заводите от републикански тип — ЗПЦМ и ЗПК — завод за промишлена керамика, значи. Към туй най-високо равнище следва да се причислят още двама-трима души и сметката приключва. Председателят на профкомитета, главният съдия и секретарят на градската дружба на БЗНС. Край. Никой смъртен не може да припари в тази камерна зала. Хората трябва на спокойствие да разсъждават за обществените и държавните дела. Но в грандхотела има една зала и за хора от по-първа ръка, но не от най-високо равнище. Туй са директорите на търговията и снабдяването, на кооперациите, на БНБ и прочие — хора, които непосредствено въртят деловия живот в град Н. Тази зала, другарю редактор, е оборудвана с десетина маси. Местата стигат, но теоретически. А на практика се получава един миш-маш, защото всеки, като бутне една десетачка на портиера, може да си намери място, и то по избор.
Аз, да речем, съм управител на квартална зарзаватчийница. Моркови, зеле, марули и прочие. Образование основно, колкото да пресметна келепира си, като продавам второ качество марули за първо. И прочие. И ето събрал съм доста парици и ме надува желание да се изфукам пред света. Пред директорите например. Пред разни висши чиновници, ръководители, журналисти. Пука ми от чиновете и постовете им, имам си пари и ще си правя кефа както искам и както си знам!
Бутам, значи, десетачката на портиера и тържествено влизам с мадамата си при отбраното общество. И тъй като никой не ме е учил на деликатност, аз си плюскам по природному, щипя си мадамата под масата и накрая заизвивам някое маане, колкото ми глас държи.
Ето какво значи, другарю редактор, жабата да не си знае гьола и нисшите служби да си затварят очите пред началническото разпореждане заради една пробутана десетачка!
Човек не може спокойно порция кебапчета да изяде с жена си в този салон за «отбрано общество» поради наплива на жабоци, дето са забравили гьола си.
Но ако оня с лампазите, двойните еполети и волския камшик гледаше работата си, таквиз прескачания на гьолове нямаше да се случват. Вие слушайте мене, другарю редактор, зная аз какво приказвам!
Най-после пристигна и кафенцето, другарю. Браво! Туй наричам аз кафе. Две филджанчета стигат, за да замирише кабинетът на най-истинско кафене, и то от супер класа! Веднага въздухът става друг.
Та за редът ми беше думата, другарю. Ако всяка жаба си знае гьола и хората уважават началството, в живота ще да има по всяко време най-изряден порядък.
Аз например знаете ли откъде съм започнал? От един щанд за тоалетни принадлежности! Сапуни, одеколони, дезодорани. Но съм спазвал безпрекословно двете свети правила, знаел съм си гьола, слушал съм началството и сами виждате докъде съм стигнал. Добър е господ, може да се изкача и по-нависоко!
Вие се досещате навярно, че аз говоря за тия неща не току-тъй, а с оглед на задачата, с която сте натоварени от уважаемото ви списание — да добиете представа за моралния облик на Юлиян Евтимов, бившия директор на ЗПЦМ.
Хареса ли ви кафето? Да ви е сладко, другарю, радвам се! Аз се радвам винаги, когато клиентелата е доволна. Мъчно ми е, че ще ви разочаровам, другарю, но няма как! Скърбя, повярвайте ми, че няма да чуеш от мен ласкави неща за особата на вашия ЮЛИЯН! Ако сте очаквали, че ще ви разхваля тоя човек, вие сте си направили погрешно сметката. Много съжалявам, но като отговорно лице и като човек със здрави принципи аз не мога да си кривя душата.
Знам, отлично ми е известно, че той е бил добър администратор. Бил е награждаван дори със Златен орден на труда. Това е чудесно, но доколкото разбирам, вие сте дошли при мен, за да чуете някоя и друга приказка не за администратора, а за човека. Така ли е? Е, щом е така, слушайте и си водете бележки. Наум ли, на тефтерче ли, както сте свикнали. Аз като ходя на заседание при първия секретар, записвам си в една дебела тетрадка с червена подвързия. Туй са документи за бъдещето, другарю. Пък и от уважение.
Юлиян беше неуравновесена личност, избиваше го на авантюризъм, имаше анархистични наклонности. Накратко, другарю, той не беше РЕДОВЕН човек. Редовният човек е еднакво чужд и на авантюризма, и на анархопроявите, и на всякакви други отклонения от общоприетите правила. Той почита писаните закони, но сваля шапка и на неписаните.