Ще ви посоча няколко примера и вие ще разберете за какво става дума. Още с пристигането си в Н той не се отбива за вечеря и нощуване в новия луксозен хотел «Република» — пет звезди, както се полага на отговорни дейци от неговия ранг, — а се завира в един старовремски хан от онова далечно време, когато например песента «Трендафилът мирише» е била най-модерен шлагер. Този хан се посещавал от преминали хора, от късогледи и окуцели ловци и от тутикванти мераклии на ракийка, дето опарва гърлото като сярна киселина. Слава богу, преди три години сринаха тази вехтория, понастоящем на нейно място се издига централният универмаг.
Да предположим, другарю редактор, че онази вечер тъй се случило, че Юлиян Евтимов платил данък на младежките си спомени и че не е бил запознат с тогавашното окаяно положение на хана. Е, добре, любезни ми, а знаете ли вие колко усилия положи по-сетне тоя именит гражданин, за да запази «за поколенията» тази съборетина? И негова милост щеше да успее, истина ви казвам, ако в окръжния град не бяха се намерили хора трезвомислещи, на отговорни постове. Те видяха сметката на този хан.
Питам ви — амбицията му да запази тази вехтория на какво прилича? Ако туй не е нихилизъм, здраве му кажете!.. И за подобно нещо да се застъпва не друг, а директор на завод от РЕПУБЛИКАНСКИ мащаб! Извинете, подобна постъпка аз намирам недостойна за уравновесен човек!
Ще ме извините за един нескромен въпрос, другарю: вие колко квартири държите? Нямам предвид вила, ако имате такава, за КВАРТИРИ става дума… Една? Така и предполагах. И аз имам една квартира, и в нея си живея. Изобщо редовните хора имат една квартира. Е, хубаво, а нашият човек държеше ДВЕ квартири. Ха, де? Той беше ергенин, нямаше ни дете, ни коте, дето се вика, но държеше две квартири. Как ви се вижда тази работа?
Тази работа изглежда още по-странна, ако се вземат под внимание местата на квартирите и техните собственици. Най-напред Юлиян си наел мебелирана стая в къщата на своя помощник, инженер Щерев, човек семеен, с хубавичка жена — учителка — и с момиченце на 5 годинки. После Юлиян се настанил в дачата на… кого мислите? А? Няма да отгатнете, другарю редактор, аз ще ви кажа: в хана на оногова, в хана за старите мераклии… Дето се казва «Търкулнала се тенджерата, намерила си похлупака!»… — Двете тия квартири бяха една от друга на разстояние около два километра и гледаха на ЕДИН И СЪЩИ път, оня, дето и сега води от града за ЗПЦМ. Според сведенията, които навремето стигаха до слуха ми, Юлиян прекарвал повече от свободното си време на дачата, но ПРЕСКАЧАЛ и до мебелираната си стая у Щереви. А и Щерева понякога прескачала при него с момиченцето си, защото, представете си, дачата била заобиколена с обширно лозе и представляваше приятно място за разходка при хубаво време…
Нищо не искам да кажа, другарю, съвсем нищичко! Само бих желал да ви обърна внимание на следното: редовен човек, и то на отговорна длъжност, не държи по никакъв начин в ПУБЛИЧНО достояние своите ДВЕ квартири. Редовният човек уважава морала и никога не го провокира публично. Но Юлиян, нали ви казвам, беше нихилист и не му пукаше от никакъв морал.
Ще ви разкажа още един случай, най-драстичния.
Тая година, когато Юлиян пое ръководството на ЗПЦМ, есента пристигна с лошотия, след горещо и сухо лято настъпи невиждана кишавица. Затвори се небето, плиснаха дъждове. Вали ден и нощ, прогизнаха ниви, градини, в блоковете не може да припари ни човек, ни машина. Складовете зинаха празни, договорите се превърнаха на хартийки без стойност. Ката ден кавги, всеки иска, заканва се, а откъде да взема? Едва смогвахме да поддържаме ресторанта на грандхотела — случи се официален обед, гостенин пристигне, нали трябва да се отсрамим? А публиката напира, не е за приказване! То добре, че директорът беше подбрал по-якичък персонал, та успявахме някак си да въдворяваме ред. Закъсахме с продоволствието, значи, и туйто! На ЗПЦМ например, вместо да му доставим, както е по договор 100 килограма сирене — изпращаме им 30, вместо 100 килограма месо — 10 и така нататък в тоя дух. Зарзават, разбира се, никакъв. Накрая и с лука се видяхме в чудо — не стига! А от ЗПЦМ бяха в такова положение, че живи да ги ожалиш: живеят в дъсчени бараки, влага, студ. И не стига, дето червата им гуркат от катадневната зелева чорбица, ами взеха, та причислиха към стола им и работници от строителството, дето зидаха бъдещите им общежития. Получи се тъй, че зелевата чорбица трябваше да стане по-рядка и бистра. Какво можех да направя?
И ето, една заран при мен пристига самият ТОЙ, известният из целия н-ски край Юлиян Евтимов.
— Шефе по снабдяването! — усмихва ми се прелюбезно и ми се кланя и по устните му се появява една тънка усмивка, която тутакси изчезва, сякаш потъва на морето у дъното. — Шефе по снабдяването — повтаря, и в очите му пълзят едни черни мъгли, — ако до три дена не ми изпълниш доставките, работниците от постройките ще си дигнат чуковете. А може да ги последват и мнозина от монтажниците. На всички им е дошло до гуша от проклетата ти зелева чорба!
— Другарю — казвам с почитание в гласа си, — от следващата доставка, която очакваме в най-скоро време, ще ви отделя непременно каквото мога!
— Тъй ли? — казва Юлиян и онази дяволска усмивчица отново се плъзга по устните му. — А кога очаквате тази скорошна доставка?
Аз се сепвам. От дяволската му усмивка ли, от оная ли черна мъгла в очите му, бог знае.
— Ще ви съобщя най-своевременно! — казвам. — Щом получа известие, ще ви се обадя тутакси по телефона!
Той си отива и аз си отдъхвам. Бърша челото си с кърпа и си мисля: «Ами нали от тази следваща доставка трябва да отделя най-напред за грандхотела! Освен това партийният секретар жени щерка си, ще дава гощавка за 150 души! Туй събитие изисква продукти, да не би грандхотелът да гощава сватбарите със зелева чорбица!»
Държа в абсолютна тайна деня и часа, когато доставката ще пристигне на гарата. Стигам до станцията по един заобиколен път. До средата на пътя дори шофьорите на двата камиона не разбират накъде ги водя!.. Най-после стъпваме на сточната помпа и ето — влакът се задава. В тоя миг един мъж се извръща към мен, облечен е много изискано, повдига шапка и любезно ме поздравява. Юлиян Евтимов. Наоколо му стоят дузина юначаги обесници, в сини блузи, те презрително ме оглеждат. Разбирам, че съм предаден, и краката ми се подкосяват…
Отнякъде пръква на минутата децимал. Съставена е приемателна комисия: началникът на гарата, помощникът му и касиерът. От всяка стоварена стока момчетата на Юлиян си отмерват по толкова, колкото им се полага, според договора. Когато дойде ред до прасенцата — десет на брой, те бяха предназначени за сватбата в грандхотела, — сърцето ми не издържа, хукнах към телеграфната да се обадя на властта. Да искам помощ и съдействие. А телеграфистът, който винаги си е бил недружелюбен човек, тоя път ме посрещна съвсем на нож. — Вие какво си представлявате! — вика. — Туй да не е уличен телефон? Туй е служебен телефон! Не може! — отрязва ме и аз си рекох: — Как може тоя авантюрист и нихилист, Юлиян, да спечели изпечените негодяи от станцията на своя страна? Ха, де?
Очаквах първият секретар да направи на пух и прах Юлияна заради недопустимия му нихилизъм, но за моя изненада той произнесе на пленума на градския комитет похвални думи по негов адрес. — С тая си постъпка — рече той — Юлиян Евтимов можа да задържи на строежа работниците и те преизпълниха насрещните си планове. И ние имаме основания да докладваме по-нагоре, че по отношение на ЗПЦМ, въпреки изоставането, пусковият срок ще бъде спазен!
След заседанието на пленума, в тесен кръг от приятели, първият секретар рече: «Кръвта вода не става, другари! Ние сме воювали с бащата на Юлияна в един партизански отряд. Той беше славен човек, но имаше една малка слабост — когато беше необходимо да се спасява положението, сам и на своя глава отиваше на риск!»
Накрая ще ви кажа, другарю, че макар да нямаше на трапезата истински прасенца, сватбата мина весело. За доброто настроение на компанията голяма заслуга имаше Юлиян. Какви ли фокусничества не направи тоя ловък човек, за да замаже грозната си постъпка! Той дойде по-рано и със собствените си ръце измайстори много изкусно две прасенца — едното от… бобена каша, а другото — от картофена. Един бог знае защо, и двете тия фалшиви прасенца имаха на сватбата голям успех!
Той доведе на сватбата самодейния оркестър на ЗПЦМ. И можете ли да си представите, другарю? Грабна черпака, застана отпред и започна да дирижира виенските валсове, ама не на шега, а съвсем истински, като настоящ диригент…
И това да върши, представете си, един директор на завод! И не на какъв да е, а на завод от РЕПУБЛИКАНСКИ мащаб!
И искате от мен да чуете ласкава дума за тоя особняк?
Никога! Аз си имам принципи.
Край!
Разказ на един инженер
За разлика от някои мои колеги, към които съдбата е била благосклонна, преди още да се родят, аз, Боян Спиров, не произхождам от заможно семейство и фамилното ми име не прави никому впечатление. Поради тези причини навреме разбрах, че само със старания мога да напредна в живота и че по отношение на комфорта и удоволствията не трябва да проявявам особена придирчивост, поне докато не се изкача по-нависочко по служебната стълбица. Ето защо, когато Юлиян Евтимов пое нещата в ръцете си и започна да управлява завода, аз, благодарение на старанието си, бях вече ръководител на монтажен възел. Да, Юлиян Евтимов ме завари вече началник! Имах си лека кола «Жигули», черен костюм и лачени обувки и някой и друг лев спестена пара. А знаете ли на колко години бях! На тридесет и една! На тази възраст мнозина инженери тепърва започват, купуват си коли с таткови спестявания, а личният им влог не надхвърля сиромашко трицифрено число.
Но младият човек, колкото и да се старае, обикновено напредва бавно в службата и мъчно се катери нагоре, ако си няма човек в управлението. Нали някой трябва да го посочи, да изтъкне успехите и прилежанието му, да го похвали, та главният началник да го има пред очите си, когато настъпи време за повишения. Е, аз не искам да бъда разбран криво, не съм черногледец и не казвам, че способният млад инженер ще засече на едно място, ако си няма протекция. Трудолюбието бива възнаграждавано, разбира се, но другичко е, когато младият инженер си има своя човек; тогава възшествието по стълбищата върви по-бързо, сроковете се съкращават!
В началото, като постъпих в завода, аз нямах човек сред по-горните началства, трябваше тепърва да си създавам връзки. Признавам си, че случаят ми помогна много. Аз търсех подходящ случай, защо да крия, но този, дето се изпречи насреща ми, беше най-неочакван. Просто изневиделица ми падна, както се казва, и на всичко отгоре работата изглеждаше съвсем чиста. Веднъж, движех се бавно с жигулата си по главната улица, внезапно забелязах на тротоара отдясно съпругата на помощника Щерев, Мая. Как изглежда сега — не зная, Щереви напуснаха доста отдавна Н, но през ония години тя беше отлична на фигура, една русокоса и светлоока красавица, каквато рядко се среща.
Отварям скоба. До тоя час познавах Щереви само най-официално, но вече знаех някои неща за тях. Щерев тогава беше заместник-директор на ЗПЦМ, а Мая преподаваше литература в н-ското ЕСПУ. Макар и с две заплати, семейството живееше доста притеснено. Изплащаха жилище, Мая издържаше сестра в София, студентка, даваха и на жена, за да им гледа момиченцето, детето беше болнаво, не се решаваха да го пращат на детска градина. Още не бяха се сдобили с лека кола и каквото Мая пазаруваше из чаршиите на центъра, отнасяше го до къщи на ръце.
И така, след като я подминах няколко метра, спрях, изскочих набързо от колата, поклоних се учтиво и рекох:
— Заповядайте, другарко Щерева! Ще ми е драго да ви заведа до вас, аз пътувам в същата посока!
Дали защото бях подчинен на мъжа й, та ми имаше доверие, или може би й правех добро впечатление, бях млад и строен и имах обноски, тя се смути малко, но в първия миг, а после ми се усмихна: «Много сте любезен, другарю Спиров, благодаря!» — и ми подаде с готовност двете си препълнени пазарски торби.
Пътували сме до тях десетина минути, къщата на Щереви беше на пътя, който излизаше на шосето за завода, и аз как ли не си напрягах ума, за да й се представя като остроумен и интелигентен човек, както постъпват впрочем всички млади и по-далновидни хора, когато срещнат съпругите на своите началници. А освен това, нали отбелязах вече, тя притежаваше физически (а навярно и духовни) достойнства от много висок ранг, един допълнителен аргумент, който поощряваше още повече желанието ми да блесна и да се представя в най-подходяща светлина.
— Завиждам ви, другарко Щерева — рекох й, — че сте от този чудесен град! След десетина години той ще прилича на един малък Париж! Булевардът «Трима партизани», по който се движим сега, ще конкурира самата Шанз-Елизе!
— Вие навярно сте ходили в Париж? — запита ме тя.
Не можах да доловя по гласа й дали беше уверена, че съм ходил, или само предполагаше, но реших, че ще бъде от моя полза, ако я излъжа.
— Да, разбира се! — рекох. — Поживях две-три седмици в тоя модерен Вавилон!
Тя ме стрелна с поглед, учудено ли, любопитно ли, един бог знае, и замълча. Но аз бях сигурен, че израснах в очите й поне с една глава. Две-три седмици ергенски живот в Париж — това значи вино и жени, Фоли бержер и прочие… Тия неща правят интересен мъжа във фантазиите на една скромна провинциална жена.
Помогнах на Мая да занесе багажа си до пътната врата, и като се разделях с нея, целунах й галантно ръка. Въпреки че изглеждаше самонадеяна и да беше съпруга на заместник-директор на ЗПЦМ, тя се поизчерви малко, защото мъжете в Н все още нямаха обичай да целуват ръка на дамите, при това — гледайки ги право в очите…
Вечерта, пет минути преди края на смяната, заместникът Щерев ме извика по телефона в кабинета си. Докато пресичах двора, направих щателен преглед на държанието си с Мая, да не би някъде да съм сгрешил. Всичко изглеждаше в ред, но все пак имаше едно безпокойство в душата ми. Щерев беше кротък по природа, но нали ревността може да направи луд и бесен и най-хрисимия човек!
Опасенията ми излязоха напразни.
— Вие, другарю Спиров, сте помогнали тази сутринна жена ми, завели сте я до къщи — рече той. — На мен ми е особено приятно да ви благодаря — от нейно име и от свое! — Той протегна ръка и сърдечно раздруса десницата ми. — Трогнати сме от вашата любезна постъпка.
Сложих ръка на сърцето си и рекох:
— Моля ви се, другарю заместник-директор, не ме карайте да се червя! Не съм направил нищо особено, дори два километра не съм возил уважаемата ви съпруга!
— Благодарността не се мери с изминатите километри, а с проявената добра воля, скъпи ми приятелю! — Той ме потупа ласкаво по рамото и ми предложи да седна на едничкия тапициран стол, който се намираше в кабинета.
По онова време, пет месеца преди да пристигне Юлиян, ние едва бяхме преполовили монтажните работи, затова още нямахме право да мислим за удобства и кабинетни уредби. Работниците живееха в дъсчени бараки. В подобни бараки, не по-малки, се помещаваха кабинетите на ръководството, канцелариите. Живеехме и работехме във «фронтова обстановка», както се изразяваше по-сетне новият директор. В дирекцията миришеше на пресен чам, като в дърводелска работилница. Тепърва се изливаха основите на бъдещите общежития, столове и дирекционни сгради от бетон и стъкло.
— Голяма чест ми правите! — поклоних се и седнах скромно на един най-обикновен дъсчен стол. — На такъв лукс сядат — кимнах към тапицирания стол — инженери с по-високи постове, началници, а моя милост е само една обикновена бурмичка.
— Е, и вие ще станете някой ден началник! — засмя се добродушно Щерев. — Колко е време — все е пред нас. Бъдете оптимист! — Той открехна междинната врата, която отделяше кабинета му от съседната стая. — Яначкова! — повика той секретарката си през пролуката. — Бъди добра да сложиш пак джезвето, имам гост!
После ме заговори за специалността ми, за семейството ми, за да се намираме на приказки. Когато секретарката Яначкова донесе най-после кафето, той ме покани с кимване, отпи една глътка и рече:
— Междувременно поисках за вас сведения от инженер Никодимов. Интересуваха се в кой сектор работите и дали се справяте със задачите си. Както знаете, за групата инженери при завода отговаря инженер Никодимов.