[* Русокос герой от канадския анимационен филм „Маунтис“, който се старае винаги да постъпва правилно, но не му се удава. — Б.пр.]
— Обичам те — тихо каза той.
— О, Джек. — Кати се опита да го прегърне. Не успя, заради гипса, който Райън не можеше да види. — Джек, за какъв дявол ти трябваше да правиш това?
Той вече беше решил как да отговори на този въпрос:
— Всичко е свършено и все още съм жив, нали? Как е Сали?
— Мисля, че най-после е успяла да заспи. Долу е с един полицай. — Кати изглеждаше уморена. — Ти как мислиш, че е тя, Джек? Господи! Тя видя как за малко не те убиха. Уплаши и двама ни до смърт. — Около сините й очи имаше червени кръгове и косата й изглеждаше ужасно. Е, тя никога не можеше да направи кой знае какво с нея — хирургическата шапка винаги я съсипваше.
— Да, зная. Но както и да е. Изглежда, вече няма да мога да правя така за известно време — изръмжа той. — Всъщност, изглежда, няма да мога да правя нищо за известно време.
Това я накара да се усмихне. Радваше се, че може да я види усмихната.
— Добре. Сега трябва да пазиш силите си. Може би това ще ти послужи за урок — и не ми разправяй, че всичките тези хотелски легла не струват нищо. — Тя стисна ръката му. Усмивката й стана дяволита. — Вероятно ще разберем нещо след няколко седмици. Как изглеждам?
— Ужасно — засмя се тихо Джек. — Предполагам, че докторът беше голяма клечка.
Видя как жена му се поотпусна.
— Може и така да се каже. Сър Чарлс Скот е един от най-добрите ортопеди в света. Той е обучавал професор Ноулс — свършил си е превъзходно работата върху теб. Късметлия си, че изобщо ръката ти остана… Господи!
— Спокойно, мила. Нали знаеш, че ще живея?
— Зная, зная.
— Ще ме боли, нали?
Кати се усмихна отново.
— Само малко. Е, аз трябва да сложа Сали да спи. Ще се върна утре. — Наведе се да го целуне. След наркотиците, кислородните тръби, сухотата в устата и всичко останало целувката му се стори приятна. „Господи — помисли си той, — как обичам това момиче.“ Кати стисна ръката му още веднъж и излезе.
Сестрата, двойник на Бети Дейвис, се върна. Смяната на компанията не беше сполучлива.
— И аз съм „доктор Райън“ — уморено каза Джек.
— Много добре, докторе. Време е да си починете. Аз ще бъда тук, за да ви наглеждам през нощта. Сега спете, доктор Райън.
След тази забележка Джек затвори очи. Утрешният ден щеше да бъде отвратителен, сигурен беше в това. И не само утрешният.
2.
ПОЛИЦАИ И КРАЛСКИ ОСОБИ
Райън се събуди в 6:35 сутринта. Знаеше колко е часът, защото водещият го съобщи по радиото, а после гласът му заглъхна и започна песен в стил „кънтри и уестърн“. Джек избягваше този тип музика у дома и слушаше единствено новини. Текстът на песента беше призив към майките да не позволяват на синовете си да стават каубои и първата мисъл, която му хрумна, беше: „Тук определено нямат такива проблеми…нали?“ В продължение на половин минута мисълта му беше заета от това, като се чудеше дали англичаните имат каубойски барове с дървени стърготини по пода, механични бикове за езда и служители с остри ботуши и колани с петкилограмови катарами… „Защо не? — заключи той. — Вчера видях нещо направо от каубойските филми.“
Джек с удоволствие щеше да се унесе отново в сън. Затвори очи и се опита да се отпусне, но без полза. Самолетът от летище „Дълес“ бе излетял рано сутринта, по-малко от три часа след като се беше събудил. Не беше спал в самолета — това просто не му се удаваше, — но летенето винаги го изтощаваше и той си беше легнал веднага щом пристигнаха в хотела. А колко ли време е прекарал в безсъзнание в болницата? Установи, че е доста. Съвсем си беше отспал. Трябваше да застане лице в лице е деня.
Вдясно от себе си Райън дочу някакво радио. Той извърна глава и видя рамото си…
„Рамото — помисли си той. — Ето защо съм тук. Но къде е това тук?“ Стаята беше напълно различна, с равен гипсов таван. Беше тъмно — единствената светлина идваше от лампата до леглото, която вероятно беше достатъчна за четене. На стената имаше някакъв правоъгълник — различен на цвят, по-тъмен, — изглежда, беше картина. Райън започна да мисли за нея, като съзнателно се опитваше да забрави за лявата си ръка, докато най-накрая не му остана никакво оправдание. Бавно завъртя глава наляво. Първо видя ръката си. Тя стърчеше нагоре под ъгъл, обвита в превръзка от гипс и фибростъкло, която стигаше надолу до дланта му. Пръстите му стърчаха, сякаш забравени, и изглеждаха сивкави като цвета на отливката. На китката му беше поставен метален пръстен със закачена кука, а верижката й стигаше до метална рамка, простираща се като кран над леглото.
„Да караме подред.“ Райън се опита да размърда пръстите си. Изминаха няколко секунди, преди те да се подчинят на централната му нервна система. Изпусна дълга въздишка и затвори очи, за да благодари на Бога. Около лакътя му имаше метален прът, огънат надолу и свързан с останалата част от отливката, която, както установи най-накрая, започваше от врата и слизаше по диагонал чак до кръста му. Заради нея ръката му стърчеше, сякаш е откъсната, и Райън изглеждаше като половината от някакъв мост. Превръзката не беше стегната на гърдите му, но го докосваше почти навсякъде и вече имаше сърбежи на недостъпни за почесване места. Хирургът беше споменал нещо за обездвижване на рамото и с мрачно чувство Райън разбра, че не се беше пошегувал. Изпитваше едва доловима болка в рамото си, която обещаваше, че ще се обажда още дълго време. Устата му вонеше на писоар, а тялото му беше схванато и го болеше. Обърна глава в обратната посока.
— Има ли някой там? — тихо попита той.
— О, здравейте! — До края на леглото Райън видя едно лице. Човекът беше по-млад от него — към двадесет и пет годишен, слаб. Беше облечен неофициално, с разхлабена вратовръзка, а под сакото му се показваше раменен кобур. — Как се чувствате, сър?
Райън се опита да се усмихне и се зачуди дали е успял.
— Както изглеждам. Къде се намирам? Кой сте вие… не, най-напред има ли тук чаша вода?
Полицаят взе една пластмасова кана и наля вода с лед в пластмасова чаша. Райън протегна дясната си ръка и установи, че не е завързана, както беше при предишното му събуждане. Усещаше мястото, където беше забита иглата за вътрешновенозната течност. Джек жадно изпи водата през сламката. Това беше просто вода, но така му се услади, както не беше му се услаждала дори и бира след тежък работен ден.
— Благодаря, приятел.
— Казвам се Антъни Уилсън. Трябва да се грижа за вас. Вие се намирате в болничната стая за важни персони в болницата „Сейнт Томас“. Спомняте ли си защо сте тук, сър?
— Да, мисля, че да — кимна с глава Райън. — Можете ли да ме откачите от това нещо? Трябва да ида до едно място.
Пак си припомни за иглата.
— Ще позвъня на сестрата. Ето. — Уилсън натисна бутона до възглавницата на Райън.
След по-малко от петнадесет секунди влезе сестрата и включи осветлението. Ярката светлина заслепи Джек за момент, а малко след това той видя, че сестрата не е същата. Не беше Бети Дейвис. Тази беше млада и хубава, с обичайния за медицинските сестри старателен и покровителствен маниер. Райън беше срещал такъв тип жени и преди и ги мразеше.
— О, ние сме будни — бодро отбеляза тя. — Как се чувстваме?
— Великолепно — изгрухтя Райън. — Можете ли да ме откачите? Трябва да ида до тоалетната.
— Все още не можем да се движим, доктор Райън. Позволете да ви донеса нещо. — Тя излезе, преди Джек да може да се възпротиви. Уилсън я огледа одобрително в гръб. Ченгета и медицински сестри — за тях си помисли Райън. Баща му се беше оженил за медицинска сестра, с която се беше запознал, когато закарал в „Бърза помощ“ жертвата от някаква престрелка.
Сестрата — на картичката й беше записано името Китиуейк — се върна след по-малко от минута. Носеше гърне от неръждаема стомана така, сякаш беше някакъв безценен дар, но Райън призна пред себе си, че при дадените обстоятелства беше точно такъв. Сестрата вдигна завивките от леглото и изведнъж Райън установи, че нощницата му всъщност не беше облечена, а просто хлабаво завързана около врата му. Но най-неприятното беше, че сестрата имаше намерение да направи необходимото, за да може да използва гърнето. Дясната му ръка се стрелна надолу под завивката, за да й го отнеме. За втори път тази сутрин благодари на Бога, че може, макар и едва-едва, да стигне там, където трябва.
— Ще ме, ъъ, извините ли за момент? — помоли Райън и момичето излезе от стаята с усмивка, съдържаща нотка на разочарование. Джек изчака вратата да се затвори докрай и едва тогава използва гърнето. За разлика от Уилсън той сподави въздишката на облекчение. Китиуейк се върна, след като беше преброила до шестдесет. Този път тя пъхна термометър в устата му и го улови за китката, за да премери пулса. Термометърът беше електронен и всичко трая само петнадесет секунди. Райън попита за резултата, но вместо отговор получи усмивка, която остана на лицето й и докато записваше данните в картона. След като приключи с всичко това, сестрата пооправи завивките, все така лъчезарно усмихната. „Малката мис Ефикасност — помисли си Райън. — Това момиче ще е истинска досада.“
— Желаете ли да ви донеса нещо, доктор Райън? — попита тя. Кафявите й очи контрастираха със сламенорусата коса. Беше хубава. И гледаше с такъв премрежен поглед. Райън не можеше да се ядосва на красиви жени и ги мразеше за това. Особено млади медицински сестри с премрежен поглед.
— Кафе? — попита с надежда той.
— Закуската е едва след час. Искате ли чаша чай?
— Чудесно. — Не беше никак чудесно, но поне за малко щеше да се отърве от нея. Чистосърдечно усмихната, сестра Китиуейк изхвръкна през вратата.
— Болници! — изръмжа Райън, след като тя беше излязла.
— О, не зная — отбеляза Уилсън. В съзнанието му образът на сестра Китиуейк беше все още свеж.
— Да, ама не си ти този, на когото му сменят пелените — оплака се Райън и се отпусна на възглавницата. Знаеше, че няма смисъл да се съпротивлява. Усмихна се напук на себе си. Няма смисъл да се съпротивлява. Беше изпадал в това състояние два пъти досега. И тогава сестрите бяха млади и красиви. Ако човек е намръщен, те още повече се стараят да бъдат съкрушително приятни — болният беше в ръцете им, имаха време и търпение, достатъчни да прекършат всекиго. Въздъхна и реши да се предаде. Не си струваше само да губи енергия в напразна съпротива.
— Значи си ченге, така ли? От специалния отдел?
— Не, сър. Работя в Ц-13, отдел „Антитероризъм“.
— Можете ли да ми разясните какво стана вчера? Аз май пропуснах някои неща.
— Какво си спомняте, докторе? — Уилсън приближи стола си. Райън забеляза, че той застана полуобърнат с лице към вратата и дясната му ръка беше свободна.
— Видях…е, чух експлозия. От ръчна граната според мен и като се обърнах, видях двама, които съсипваха от стрелба един ролсройс. Предполагам, че са от ИРА. Очистих двамата, а един се измъкна е колата. Дойде кавалерията, аз припаднах и се свестих тук.
— Не беше ИРА, а АОЪ — Армията за освобождение на Ълстър. Маоистка издънка на ИРА-Извънредни. Гадни копелета са. Оня, когото убихте, е Джон Майкъл Маккори, много неприятен тип от Лондондери. Един от избягалите от затвора „Мейс“ през миналия юли. Това е първото му появяване оттогава. А другия — хладно се усмихна Уилсън — още не сме успели да идентифицираме. Не знаехме кой е, поне до застъпването ми на пост преди три часа.
— АОЪ? — вдигна рамене Райън. Спомни си, че беше чул името, но не можеше да говори за това. — Човекът, когото убих, имаше автомат „Калашников“, но когато заобиколих колата, държеше пистолет. Защо?
— Защото е тъп и го е блокирал. Имал е два заредени пълнителя, завързани един за друг с тиксо, както често се случва по филмите и както ни учеха в парашутните войски в никакъв случай да не правим. Предполагаме, че го е ударил на излизане от колата. Вторият пълнител е бил огънат в горния край и не е подавал патроните правилно. Дяволски късмет сте имали. Вие знаехте ли, че се намирате пред човек с „Калашников“? — Уилсън наблюдаваше отблизо лицето на Райън.
Джек кимна с глава.
— Не изглежда много умно, нали?
— Глупак такъв! — Уилсън каза това точно в момента, в който Китиуейк влезе с поднос с чай. Сестрата му хвърли рязък неодобрителен поглед, постави подноса на количката и я докара до леглото. Китиуейк подреди е лекота нещата и изкусно наля чаша чай на Райън. Уилсън трябваше да си налее сам.
— А кой беше в колата? — попита Райън. Забеляза реакциите на двамата.
— Не знаехте ли това? — Китиуейк беше поразена.
— Нямах много време да разбера. — Райън пусна две бучки захар в чашката си. Внезапно спря да разбърква чая си, когато Уилсън му отговори:
— Принцът и принцесата на Уелс. И новороденото им бебе.
Райън завъртя глава рязко:
— Какво?
— Вие наистина ли не знаехте? — попита сестрата.
— Сериозно ли говориш? — тихо попита Райън. „Не биха се шегували с такова нещо, нали?“
— Точно така, по дяволите. Сериозно говоря — продължи Уилсън с много равен глас. Думите му показваха колко дълбоко го е развълнувала тази случка. — Ако не бяхте вие, сега и тримата щяха да бъдат мъртви и, дявол да го вземе, това ви превръща в герой, доктор Райън. — Уилсън отпи от чая си и ловко извади цигара.
Райън сложи чашката си на масичката.
— Искате да кажете, че сте ги оставили да се возят в колата си без полиция или секретни служби …или как му викате тук … без ескорт?
— Твърди се, че това е било неофициално пътуване. Разпоредбите за сигурността на кралското семейство не са към моя отдел. Но си мисля, че хората, отговарящи за охраната му, ще премислят някои неща — отбеляза Уилсън.
— Не са ли ранени?
— Не, но шофьорът им е убит. А също и охраната от ГОД — Групата за охрана на дипломатите — Чарли Уинстън. Познавах Чарли. Имаше жена и четири деца, вече големи.
Райън отбеляза, че ролсройсът би трябвало да е с бронирани стъкла.
Уилсън изпръхтя:
— Имаше бронирани стъкла. Всъщност те бяха от пластмаса, някакъв сложен поливъглероден материал. За нещастие, изглежда, никой не е чел какво пише на опаковката от завода. Гаранцията е само една година. Оказва се, че слънчевата светлина разваля материала. Предното стъкло не е било по-добро от обикновено автомобилно. Нашият приятел Маккори е изстрелял тридесет куршума в него, то се е пръснало и първият убит е бил шофьорът. Слава богу, вътрешната преграда не е била изложена на въздействието на слънчевата светлина и е останала здрава. Чарли натиснал бутона — последното, което е успял да направи. Вероятно това ги е спасило, но не помогна много на Чарли. Имал е достатъчно време да изтегли пистолета си, но не и да стреля.
Райън си припомни сцената. В задната част на колата имаше кръв — не просто кръв. Главата на шофьора е била пръсната и мозъкът му се е разплискал в отделението за пътниците. Джек потрепера, като си помисли за това. Ескортиращият ги офицер вероятно се е навел най-напред да натисне бутона, преди да се защити… „Е — помисли си Джек, — за това им плащат. Що за проклет начин да си вадиш хляба.“
— Цяло щастие е, че се намесихте. И двамата имаха ръчни гранати.
— Да, аз видях една. — Райън изпи остатъка от чая си. — По дяволите, за какво мислех?
„Изобщо не мислеше, Джек. Ето за какво мислеше.“
Китиуейк забеляза, че Райън побледнява.
— Добре ли ви е? — попита тя.
— Предполагам, да — изпъшка изумен Райън. — Какъвто тъпак бях, сега би трябвало да се чувствам много добре. Трябваше да съм мъртъв.
— Категорично заявявам, че това няма да се случи тук — потупа го тя по ръката. — Моля да ми позвъните, ако се нуждаете от нещо. — Отправи му пак една лъчезарна усмивка и излезе.
Райън все още клатеше глава.
— А другият, който се измъкна?
— Намерихме колата до един вход на метрото, на няколко пресечки по-надолу — кимна Уилсън. — Разбира се, беше открадната. За него не е било голям проблем да се измъкне чист. Изчезва в метрото. Отива на „Хийтроу“ може би и взема самолет за континентална Европа — за Брюксел например, — а след това за Ълстър или Ирландската република. После взема кола и с нея изминава оставащия път до дома. Това е един маршрут. Има и други и не е възможно всичките да бъдат покрити. Вероятно снощи си е пил бира и е гледал новините по телевизията в любимата си кръчма. Видяхте ли лицето му?