— Не. Само силует. Не си и помислих да запомня номера на колата. Тъпо! Веднага след това оня с червената униформа дотича до мен. — Райън отново потръпна. — Господи, за миг си помислих, че ще ме прободе с оня шиш. За миг си представих всичко — правя добро, а след това някой от нашите ме убива.
— Нямате представа какъв късмет сте имали — засмя се Уилсън. — Настоящата охрана на двореца е от Уелския полк.
— Е и?
— Така да се каже, собственият полк на негово кралско височество. Той е командирът им. А вие сте били там с пистолет в ръка — как бихте очаквали да реагира войникът? — Уилсън загаси цигарата си. — Отново сте имали късмет, защото жена ви и дъщеря ви са дотичали до вас, войникът значи решава да почака малко, достатъчно, за да могат нещата да се уредят сами. След това нашият човек стига до него и му казва да кротува. Идват и стотина от моите хора. Надявам се, че ни разбирате, докторе. Трима души са мъртви, други двама — ранени, принц и принцеса, които също смятат за мъртви, — между другото жена ви ги изследва на място и ги обяви за здрави малко преди да дойде линейката, — едно бебе и стотина свидетели, всеки със собствено мнение за случилото се. Един проклет янки, който на всичко отгоре е и ирландец от американски произход, а жена му твърди, че той е от добрите. Пълен хаос! — Уилсън се засмя отново.
— Най-важното, разбира се, беше да отведем кралското семейство на безопасно място. Полицаите и охраната се заеха с тази работа и вероятно са се молели този път никой да не създава неприятности. Чувам, че все още се чувстват зле, ядосани са повече, отколкото при инцидента с бомбата. Не е трудно да ги разбере човек. Както и да е, жена ви категорично отказа да ви изостави, докато не бяхте настанен тук под лекарски грижи. Доста енергична жена, разправят.
— Кати е хирург — каза Райън. — Когато си играе на доктор, е свикнала да получава своето. Такива са хирурзите.
— След като се увери, че всичко е наред, я закарахме в Скотланд Ярд. През това време доста си поиграхме, за да разберем кой сте вие. Обадиха се на аташето по правните въпроси в американското посолство и той направи проверка във ФБР, а и в морската пехота.
Райън си открадна една цигара от пакета на Уилсън. Полицаят я запали с газова запалка. Джек се задави от дима, но му се пушеше. Знаеше, че Кати ще му създаде доста неприятности заради това, но реши да кара нещата по реда им.
— И да ви Кажа, изобщо не сме и мислели, че сте с ония. Трябва да сте маниак, за да докарате жената и детето си при изпълнението на такова нещо. Но човек трябва да внимава.
Позамаян от дима, Райън поклати глава утвърдително. „Откъде са се досетили да направят проверка чрез морската пехота… може би са видели картата ми за Асоциацията на морските пехотинци…“
— Във всеки случай нещата са наред. Вашето правителство ни изпраща всичко, от което се нуждаем — вероятно в момента материалите са вече тук. — Уилсън погледна часовника си.
— Семейството ми как е?
Уилсън кимна по доста странен начин.
— За тях се грижат много добре, доктор Райън. Имате думата ми за това.
— Наричай ме Джек.
— Чудесно. За приятелите си съм Тони. — Най-после си стиснаха ръцете. — И както казах, ти си герой. Искаш ли да видиш какво пишат вестниците? — Той подаде на Райън един „Дейли Мирър“ и „Таймс“.
— Милостиви Боже!
Почти на цялата първа страница на пълния със сензации „Мирър“ имаше голяма цветна снимка, на която той седеше облегнат в безсъзнание на ролсройса. Гърдите му представляваха кървавочервена каша.
„ОПИТ ЗА ПОКУШЕНИЕ НАД НЕГОВО КРАЛСКО ВИСОЧЕСТВО — МОРСКИ ПЕХОТИНЕЦ СЕ ПРИТИЧА НА ПОМОЩ
Дързък опит за убийство на техни кралски височества принца и принцесата на Уелс в околностите на Бъкингамския дворец бе пресечен от смел американски турист.
Джон Патрик Райън, историк и бивш лейтенант от морската пехота на САЩ, се хвърли с голи ръце в разгорещената битка на пътя към двореца, докато над стотина лондончани наблюдаваха станалото в шок и изумление. Райън, на 31 г., от Анаполис, Мериленд, успешно обезвреди един въоръжен и вземайки пистолета му, уби друг. Самият Райън бе сериозно ранен по време на стрелбата. Откаран беше с линейка до болницата «Сейнт Томас», където сър Чарлс Скот му направи успешна хирургическа операция.
Трети терорист успя да се измъкне от мястото на събитията, като избяга в източна посока по улицата, а след това зави по «Марлборо роуд».
Висшите полицейски служители бяха единодушни в мнението си, че ако не е бил смелият Райън, техни кралски височества щяха да бъдат убити.“
Райън обърна страницата, за да види друга своя цветна снимка, направена при по-щастливи обстоятелства — завършването в Куантико*, — и се усмихна на себе си — блестящ, облечен в синьо поло, с две лъскави златни ленти на пагоните и сабя. Това беше една от малкото снимки, на които изглеждаше прилично.
[* База за подготовка на кадри за морската пехота на САЩ. — Б.пр.]
— Откъде са намерили тази снимка?
— О, хората от вашата морска пехота бяха изключително услужливи. Всъщност един от военноморските ви кораби — хеликоптероносач или нещо такова — в момента е в пристанището в Портсмут*. Дочух, че бившите ви колеги в момента се наливат с безплатна бира, колкото могат да носят.
[* Пристанище в Южна Англия. — Б.пр.]
Райън се засмя. След това взе „Таймс“ — там заглавието беше далеч по-малко сензационно.
„Днес следобед принцът и принцесата на Уелс се спасиха от сигурна смърт. Трима или вероятно четирима терористи, въоръжени е ръчни гранати и автомати «Калашников», направиха засада на кралския ролсройс, но плановете им бяха осуетени от смелата намеса на Дж. П. Райън, бивш лейтенант втора степен от морската пехота на Съединените щати, а понастоящем историк…“
Райън прелисти на вътрешната страница. Уводната статия, подписана от редактора, призоваваше за отмъщение, като в същото време възхваляваше Райън, Съединените щати и морската пехота на САЩ и благодареше на Божието провидение с цветисти изрази, достойни за папска енциклика.
— За себе си ли четете? — Райън вдигна поглед. Сър Чарлс Скот стоеше при долния край на леглото му и държеше алуминиевата подставка за диагнозата.
— За първи път пишат за мен във вестниците. — Райън ги постави на леглото.
— Заслужили сте го, а, изглежда, и сънят ви се е отразил добре. Как се чувствате?
— Нелошо, като се има предвид състоянието ми. Много ли съм зле? — попита Райън.
— Пулсът и температурата са нормални — почти нормални. Цветът на лицето ви също не е лош. Ако имаме късмет, ще избегнем следоперационна инфекция, въпреки че не бих искал да се обзалагам за това — каза лекарят. — Болката силна ли е?
— Боли, но е поносимо — предпазливо отговори Райън.
— Изминали са само два часа от последната доза лекарства. Вярвам, че не сте от онези дебелоглави глупци, които отказват да вземат болкоуспокояващи лекарства.
— Точно от тях съм — отговори Райън. Продължи предпазливо: — Докторе, досега съм бил два пъти в такова състояние. Първия път ми дадоха твърде много от тези лекарства и възстановяването след това беше…по-добре да не се повтаря всичко това. Разбирате ли ме?
Кариерата на Райън в морската пехота беше приключила само за три месеца заради катастрофа с хеликоптер на брега на остров Крит по време на учение на НАТО. Райън беше наранен в гърба и се наложи да постъпи във Военномедицинския център в Бетесда — покрайнините на Вашингтон. Там лекарите бяха доста по-щедри по отношение на болкоуспокояващите лекарства и му бяха необходими две седмици, за да се възстанови от тях. Не желаеше това да се повтаря.
Замислен, сър Чарлс кимна:
— Мисля, че да. Е, ръката си е ваша.
Сестрата се върна, докато той вписваше някои неща в диагнозата.
— Завъртете малко леглото.
Райън не беше забелязал, че рамката, на която висеше ръката му, всъщност беше кръгла. С вдигането на леглото ръката му зае по-удобен ъгъл. Лекарят погледна през очилата си към пръстите на Райън.
— Бихте ли ги раздвижили, моля?
Райън се подчини.
— Добре. Това е много добре. Не мислех, че ще има поражение на нервите, доктор Райън, и ще ви дам нещо леко, просто за да отстрани най-силните болки. Бих желал да вземате лекарството, което ви предписвам. — Скот завъртя глава и застана с лице към Райън. — Все още не съм имал пациент, който да се е пристрастил към наркотиците, и не мисля да започна от вас — освен ако не искате да останете в болницата още няколко месеца?
— Разбрано, сър Чарлс.
— Добре. — Хирургът се усмихна. — Ако изпитате нужда от нещо по-силно, аз ще бъда тук целия ден. Само повикайте сестра Китиуейк.
Момичето грейна в очакване.
— Какво ще кажете за малко храна?
— Мислите ли, че ще можете да я задържите в организма си?
„Ако не успея, може би Китиуейк с удоволствие ще ми помогне да повърна.“
— Докторе, през последните тридесет и шест часа съм само на закуска и един лек обяд.
— Много добре. Ще опитаме с мека храна. — Отбеляза още нещо на диаграмата и стрелна Китиуейк с поглед, сякаш й каза: „Наглеждай го.“ Тя кимна.
— Чаровната ви съпруга ми каза, че сте голям инат. Ще видим. Въпреки всичко вие се възстановявате изключително бързо. Можете да благодарите на доброто си физическо състояние. И, разбира се, на изключителните ми умения на хирург. — Скот се усмихна. — След закуската един санитар ще ви помогне да се освежите за нови, ъъ, официални посещения. О, не очаквайте скоро да се видите със семейството си. Снощи бяха доста изтощени. Дадох нещо на жена ви, за да заспи. Надявам се, че го е взела. Милата ви малка дъщеричка беше много уморена. — Скот погледна Райън сериозно. — Преди малко не ви заблуждавах. Дискомфортът ще забави възстановяването ви. Правете каквото ви казвам, и ще ви измъкнем от това легло след седмица, а може би след още една ще ви изпишем. Но трябва да правите точно това, което ви казвам.
— Разбрано, сър. И благодаря. Кати каза, че сте свършили добра работа върху ръката ми.
Скот повдигна рамене и се опита да отмине забележката. За миг се усмихна.
— Човек трябва да се грижи за гостите си както трябва. Ще се върна късно следобед, за да видя как вървят нещата.
Излезе и мърморейки, нареди нещо на сестрата.
Полицията пристигна в осем и тридесет. По това време Райън беше успял да изяде закуската си и да се измие. Закуската беше едно огромно разочарование и Уилсън щеше да припадне от смях, като чу на какво му прилича, а Китиуейк беше така съкрушена от това, че Райън се беше почувствал задължен да изяде всичко, като изгълта дори и задушените сливи, които мразеше още от детството си. Чак след това той разбра, че тя може би се преструваше, за да го накара да изяде всичката тази помия. „Сестрите — припомни си той — са пълни с номера.“ В осем часа санитарят беше дошъл, за да му помогне да се измие. Държеше огледалото, докато Райън се избръсне, и издаваше кудкудякащи звуци всеки път, когато той се порежеше. Поряза се четири пъти. Обикновено използваше електрическа самобръсначка и не беше хващал бръснач в продължение на години. Към осем и тридесет Райън отново изглеждаше и се чувстваше като човек. Китиуейк беше донесла втора чашка кафе, не много хубаво, но все пак кафе.
Влязоха трима висши офицери. Райън реши, че са важни клечки, като видя как Уилсън скочи на крака и се засуети наоколо, за да им донесе столове. Извини се и излезе от стаята.
Джеймс Оуенс изглеждаше най-старши и се заинтересува от състоянието на Райън. Направи го с достатъчно вежлив тон, сякаш наистина беше загрижен за това. Напомняше на Райън собствения му баща. Беше грубоват, едър мъж и ако се съди по големите му, възлести ръце, явно е стигнал до званието си след доста години патрулиране по улиците и строг надзор за спазването на закона.
Главният полицейски шеф, Уилиям Тейлър, беше на около четиридесет години, по-млад от колегата си от отдела за борба с тероризма и по-спретнат. И двамата висши детективи бяха добре облечени, със зачервени очи от непрекъсната работа през нощта.
Дейвид Ашли беше най-млад и най-елегантен от тримата. Едър колкото Райън, но може би с пет години по-възрастен. Представи се като човек от Министерството на вътрешните работи и изглеждаше доста по-хитър от другите двама.
— Сигурен ли сте, че можете да издържите? — попита Тейлър.
— Няма смисъл да чакам — мръдна рамо Райън.
Оуенс взе един касетофон от куфарчето си и го постави на леглото. Включи два микрофона — един обърнат към Райън и втори — към офицерите. Натисна бутона за запис и обяви датата, часа и мястото.
— Доктор Райън — попита Оуенс с официален глас, — известно ли ви е, че това интервю се записва?
— Да, сър.
— И не възразявате ли?
— Не, сър. Мога ли да ви задам един въпрос?
— Разбира се — отговори Оуенс.
— Обвинен ли съм в нещо? Ако е така, бих искал да се свържа с посолството и да получа адвок… — Райън се чувстваше твърде неловко да бъде в центъра на вниманието на полицаи от такъв ранг, но беше прекъснат от смеха на мистър Ашли. Разбра, че другите офицери изчакаха Ашли да отговори.
— Доктор Райън, вие може би не разбирате нещата правилно. Официално заявявам, че нямаме намерение да ви обвиняваме в нищо. Ако мислехме да го сторим, трябва да ви кажа, че до края на деня щяхме вече да си търсим нова работа.
Райън кимна с глава, без да изразява облекчението си. Никак не беше сигурен. Единственото сигурно нещо беше, че законът не трябва непременно да е смислен. Оуенс започна да чете въпросите си от някакъв жълт бележник.
— Можете ли да ни кажете името и адреса си?
— Джон Патрик Райън. Адресът, на който получаваме пощата, е Анаполис, Мериленд. Къщата ни се намира на Перигрин клиф, на около десет мили южно от Анаполис, в залива Чесапийк.
— Какъв сте по професия? — Оуенс отбеляза нещо в бележника.
— Би могло да се каже, че имам две професии. Преподавам история във Военноморската академия в Анаполис. Понякога чета лекции във Военноморския колеж в Нюпорт и от време на време провеждам някои консултации — като странична дейност.
— Това ли е всичко? — попита Ашли с приятелска усмивка, а Райън се зачуди дали наистина е приятелска. Джек се питаше какво са успели да разберат за миналото му през изминалите — колко? — петнадесетина часа и точно за какво намекваше Ашли. „Ти не си полицай — помисли си Райън. — Какъв точно си?“ Независимо от всичко той трябваше да се придържа към версията, според която е консултант на непълно работно време в корпорацията „Майтър“.
— А каква е целта на посещението ви в страната? — продължи Оуенс.
— Едновременно и отпуск, и пътуване с изследователска цел. Събирам данни за нова книга, а Кати се нуждаеше от почивка. Сали все още е в предучилищна възраст, затова решихме да дойдем сега и да пропуснем туристическия сезон. — Райън си взе цигара от пакета, оставен от Уилсън. Ашли поднесе златна запалка. — В сакото ми, не зная къде се намира то сега, ще намерите писма, представящи ме пред вашето адмиралтейство и пред Кралския военноморски колеж в Дартмур.
— Разполагаме с писмата — отговори Оуенс. — Доста нечетливи са. Боя се, че и костюмът ви е напълно съсипан. Каквото кръвта не е успяла да съсипе, са го довършили с ножа жена ви и сержантът. И така, кога пристигнахте във Великобритания?
— Все още е четвъртък, нали? Ами ние тръгнахме от международното летище „Дълес“ край Вашингтон във вторник вечерта. Пристигнахме към седем и тридесет, в хотела бяхме към девет и тридесет, поръчахме си закуска в стаята и веднага заспахме. Пътуването със самолет винаги ме съсипва — умора от смяната на часовия пояс или нещо такова. Веднага заспах. — Това не беше съвсем вярно, но Райън не мислеше, че трябва да знаят абсолютно всичко.
Оуенс кимна. Вече знаеха защо Райън мрази да лети.
— А вчера?
— Събудих се към седем, поръчах си закуска и вестник в стаята, а след това се излежавах докъм осем и тридесет. Уговорихме се да се срещнем с Кати и Сали в парка към четири и половина, след това взех такси за сградата на адмиралтейството — оказа се, че не е далече, можех да отида и пеша дотам. Както казах, имах писмо, представящо ме на адмирал сър Александър Удсън, който отговаря за военноморските архиви. Всъщност той е пенсиониран. Заведе ме в някакво вмирисано на плесен мазе. Беше ми приготвил всичко, което исках да видя. Дойдох да разгледам някои материали, разменяни между Лондон и адмирал сър Джеймс Сомървил. Той е бил командващ на вашия флот в Индийския океан през първите месеци на 1942 година, а това е едното от нещата, за които пиша. Прекарах три часа в разчитане на избелели копия на военноморски телеграми и си водех записки.