———————————————
Приятелят ми Робин прави няколко грешки и една от тях е някаква хитра свенливост, която не е толкова забавна, колкото си мисли той. Начинът, по който научил за моряците на платноходката, а също и за много други неща, които вече не се срещат по морето се обяснява лесно. Но той просто не иска да го обясни. Обяснението му казах аз. То е малко опростенческо. Но е почти вярно.
Възможно е тази хитра свенливост да е заразителна.
———————————————
Причината, поради която това е сложно, е, че на разстояние от много светлинни години в която и да било посока не е имало какво да се види, а и моят приятел-сепия не е имал подходящи очи, за да гледа.
Все пак той си имал своите основания. Това било някакъв вид религиозен обряд. Било най-старата традиция на неговата раса — която наистина била много стара, — възникнала в онзи геологически съдбоносен момент в тяхната история, когато те, живеещите между приличните на решетки замръзнали газове на тяхната родна среда с изключително малка видимост в която и да било посока, за първи път разбрали, че „виждането“ може да се превърне в предпоставка за едно важно изкуство.
За него било много важно рисунката да е съвършена. Той неочаквано почувствал, че е наблюдаван от непознат и толкова се шокирал и разстроил, че разсипал част от фино смлените бои, с които рисувал, на неподходящо място и с неправилно подбрани цветове. Съсипал цял хектар от картината! Един свещеник от Земята би могъл да разбере какво е почувствал, макар причината за това да му е чужда. Било нещо много сходно с провалянето на литургия.
Съществото се наричало ЛаДзхаРи. Той рисувал върху елиптично платно от мономолекулярен филм дълго почти тридесет хиляди километра. За почти петнадесет години ЛаДзхаРи бил завършил по-малко от една четвърт от работата. За него нямало значение колко дълго ще работи. Той имал достатъчно време. Неговият звездолет щял да пристигне до целта след не по-малко от осемстотин години.
Или най-малкото си мислел, че има много време… докато не усетил, че непознатият го наблюдава.
И тогава почувствал необходимост да бърза. Докато припряно събирал нещата си за рисуване, той бил в обичайното си състояние — тогава било 21 август — завързал ги здраво — 22 август — отблъснал се от края на приличащото на крило на пеперуда платно и отплувал свободно, докато се почувствал съвсем сигурен. На първи септември той бил достатъчно далеч, включил реактивния си двигател и вече възбуден, се върнал към малкия метален Цилиндър в центъра на ветрило от пеперудени крила. Макар че за него било изключително изтощително, той останал в това състояние и когато се гмурнал през входните пещери в солената каша, неговата жизнена среда. Там завикал с всички сили другарите си.
По човешките стандарти този глас бил изключително силен. Такъв силен глас имат големите земни китове, когато отправят призиви към женските в другия край на океана. Чули го и другарите на ЛаДзхаРи. Ревът му разтърсил стените в ограниченото пространство на звездолета. Уредите потреперили. Мебелите се разлюлели. Женските побягнали ужасени, страхувайки се, че или ще бъдат изядени, или оплодени.
Не по-малко зле се чувствали и седемте други мъжки и с най-голяма бързина един от тях с огромни усилия достигнал също до възбудено състояние, за да отговори на ЛаДзхаРи. Те знаели какво се било случило — също били усетили докосването на натрапника и, разбира се, направили нужното. Целият екипаж преминал във възбудено състояние, предал сигнала, който дължали на предците си, след това се върнали в нормално състояние… и помолили ЛаДзхаРи да бъде така добър да направи същото и да престане да плаши жените.
И така, ЛаДзхаРи се успокоил и си позволил „да си поеме дъх“… макар че този израз не се използвал сред неговите хора. Той не продължил много дълго да се мята във възбудено състояние сред тинята. Вече бил причинил няколко обезпокоителни кавитационни кухини16 и цялата блатна среда, в която живеели, се разтревожила. Той се извинил и се заловил за работа заедно с другите, докато всичко отново било здраво завързано и женските примамени да излязат от местата за криене. Една от тях сервирала вечерята. Екипажът започнал да дискутира нервната криза, обхванала умовете им. Била ужасяваща. Това отнело целия септември и първата половина на октомври.
Дотогава корабът се установил в някакъв вид нормално състояние и ЛаДзхаРи се върнал към рисуването. Той неутрализирал електрическите товари на повредената част от голямата фотонна уловка на крилото и търпеливо събрал разпилените багрила, които се били разлетели, защото не можел да си позволи да загуби толкова маса. ЛаДзхаРи бил пестелив. Трябва да призная, че го намирам за доста прекрасна личност. Той бил лоялен към традициите на своя народ при обстоятелства, при които мнозина човешки същества биха решили, че е малко страшничко да бъдат толерантни. Защото макар че ЛаДзхаРи не бил хичиянец, той знаел къде могат да бъдат намерени хичиянците и знаел, че рано или късно посланието, изпратено от неговите другари от кораба, ще получи отговор.
И тогава, точно когато бил започнал да рисува по още празната част на платното, той почувствал нова криза — този път очаквана. По-близка. По-силна. Много по-настойчива и много, много по-страшна.
ДЕВЕТА ГЛАВА
ОДИ И АЗ
Всички фрагменти от живота на тези мои приятели… или почти приятели, а в някои случаи и врагове… започваха да се събират в едно цяло. Не много бързо. В действителност, не много по-бързо от започналото събиране на отделните части на Вселената и връщането й към онова праисторическото атомарно състояние, което (Алберт не преставаше да ми обяснява) щяло да настъпи по причина, която тогава не можех напълно да разбера. (Но аз не се притеснявах от това, защото навремето Алберт също не я е разбирал.) Към тях спадаха хората от екипажа на платноходката, които неспокойно приемаха последиците от своята работа; Доли и Уон на път към още една черна дупка — Доли, ридаеща в съня си, Уон, гневно ругаещ; Уолтърс и Джени, безутешни в своята твърде скъпа ротердамска хотелска стая, току-що открили, че ме няма — Джени, приклекнала на огромното анизокинетично легло, Оди, разговарящ с моята секретарка. Бузата на Джени бе одрана — сувенир от онази моментна лудост в Лагос, а ръката на Оди беше в гипс, тъй като бе навехната. Дотогава той не знаеше, че Джени има черен пояс по карате.
Уолтърс трепна, прекъсна връзката и постави гипсираната китка в скута си.
— Тя твърди, че Бродхед щял бъде тук утре — изръмжа Уолтърс. — Чудя се, дали ще му предаде съобщението.
— Разбира се. Нали знаеш, че секретарката не е човек?
— Наистина ли? Да не искаш да кажеш, че е компютърна програма? — Не се беше сетил, защото тези неща не бяха обичайни за планетата Пегис. — В такъв случай се надявам — каза той вече поуспокоен, — че няма да забрави. — Уолтърс сипа в две чаши по малко от белгийското ябълково бренди, което бяха купили на път за хотела, после остави бутилката и трепна, когато без да иска закачи дясната си китка.
— Джени, колко пари ни остават? — попита Оди, след което отпи от чашата си.
Джени се наведе напред и изписа кода на тяхната банкова сметка върху екрана на пиезовиаора.
— Приблизително за още четири вечери в този хотел — съобщи тя. — Разбира се, можем да сменим хотела с някой по-евтин…
Той поклати глава.
— Бродхед ще се настани тук и аз искам да сме в същия хотел.
— Това е сериозно основание — иронично подхвърли Йе-ксинг, с което искаше да каже, че разбира истинската причина: ако Бродхед няма желание да се срещне с Уолтърс, ще му бъде по-трудно да откаже лично, отколкото по пиезофона. — Защо попита за парите?
———————————————
Тъй като Робин продължава да засяга въпроса за „липсващата маса“, аз трябвала го обясня. В края на двадесетото столетие космолозите се сблъскали с едно неразрешимо противоречие. Те установили, че Вселената се разширява, което било ясно от червеното преместване. Разбрали също, че съдържа прекалено много маса, за да е възможно разширяването. Това било доказано от такива факти, като например твърде бързото въртене на външните части на галактиките и твърде близкото разположение на галактическите купове. Дори нашата Галактика вървяла към група от звезди-облаци в Дева много по-бързо, отколкото трябвало да бъде. Всички тези наблюдения изисквали много маса, която липсвала. Къде била тя?
Съществувало едно интуитивно, очевидно обяснение, а именно, че Вселената преди се е разширявала, но нещо е решило да обърне процеса и да я свие. Никой нито за момент не повярвал в това… в края на двадесетото столетие.
———————————————
— Хайде да похарчим парите за еднодневен престой и да си осигурим малко информация — предложи той. — Бих искал да зная точно колко богат е Бродхед.
— Имаш предвид да купиш отчет за финансовото му състояние? Да не би да се опитваш да разбереш дали ще може да си позволи да ни плати един милион долара?
Уолтърс поклати глава.
— Онова, което искам да разбера — обясни той, — е колко повече от един милион можем да вземем.
Разбира се, това не са чувства на доброжелателност и ако бях разбрал навреме за тях, щях да съм по-непримирим към моя стар приятел Оди Уолтърс. А може би нямаше да бъда! Когато човек има много пари, той свиква хората да гледат на него като на източник, от който могат да измъкнат нещо, вместо като на човешко същество, макар това изобщо да не му харесва.
Нямах нищо против Уолтърс да научи какво притежавам или по-точно за онази част от моите активи, която бях направил достояние на финансовите къщи. А тези къщи знаеха много. Значителна част от чартърните полети на „С.Я.“; няколко завода за хранителни продукти; акции в рибовъдни ферми; много предприятия на планетата Пегис, включително (за изненада на Уолтърс) фирмата, от която той наемаше своя самолет; самата фирма за компютърни данни, която им бе продала тази информация; няколко холдингови и вносно-ивносни и транспортни фирми; две банки; четиринадесет агенции за недвижимо имущество, разположени навсякъде между Ню Йорк и Ню Саут Уелс, а също и няколко на Венера и на планетата Пегис; и голям брой неизвестни малки корпорации, включително една авиолиния, верига заведения за бързо хранене, нещо, наречено „Живот след смъртта“ и друго на име „ПегТекс Петровенчърс“.
— Боже Господи — възкликна Оди Уолтърс. — Та това е компанията на господин Люкман! Значи през цялото време съм работил за този кучи син!
— И аз — каза Джени Йе-ксинг, гледайки към частта, в която се споменаваше за „С.Я.“. — Наистина! Нима Бродхед притежава всичко това?
Да, аз наистина го притежавах. Притежавах много, но ако бяха разгледали по-внимателно моите имущества, може би щяха да проумеят системата. Банките отпускаха кредити за изследвания. Компаниите за недвижимо имущество помагаха на колонистите да се настанят или изкупуваха техните колиби и вигвами и плащаха в брой, за да могат те да напуснат Пегис. „С.Я.“ превозваше колонистите до Пегис, а колкото до Люкман, о, те щяха да разберат, че той представляваше перлата в короната на империята, стига да го опознаеха по-добре! Не че аз някога съм го срещал или щях да го позная, ако го срещнех. Но той даваше нареждания, а те изхождаха от мен по веригата за нареждания: „Намери добро нефтено поле близо до екватора на планетата Пегис. Защо до екватора? Защото стартовата спирала Лофстром, която ще построим там, ще позволи при излитане да се използва ъгловата скорост на планетата. Защо изстрелване от стартова спирала? Защото това е най-евтиния и най-добър начин за извеждане и слизане от орбита. Нефтът, който ние ще изпомпваме, ще захранва спиралата. Остатъкът ще изпращаме от спиралата в орбита с транспортни капсули. Капсулите ще се връщат на Земята с обратния полет на «С. Я.» и нефтът ще бъде продаван там… което означава, че по обратния път, по който сега летим почти празни, ще транспортираме рентабилен товар… което пък означава, че ще можем да намалим цената на билета за колонистите, които се връщат.“
Аз не се оправдавам за факта, че всички мои предприятия всяка година печелят. По този начин аз ги поддържам да работят и да се разширяват, но печалбата не е самоцелна. Вижте, аз си имам своя философия относно печеленето на пари и според нея всеки, който продължава да се трепе, за да прави пари, след като е спечелил първите сто милиона, не е добре и…
———————————————
Робин е много горд със стартовата спирала, защото тя му дава увереност, че човешките същества могат да изобретят нещо, което хичиянците не са могли. Е, той е прав… особено, ако не знаете подробностите. Спиралата била изобретена на Земята от Кейт Лофстром в края на двадесетото столетие, макар никой да не я построил, защото трафикът бил малък и не се оправдавало нейното построяване. Онова, което Робин не знае, е, че макар хичиянците да не са открили спиралата, пътуващите с ппатноходки са я използвали, защото не са разполагали с друг начин да напуснат тяхната плътна, непроницаема атмосфера.
———————————————
О, но аз вече говорих за това, нали?
Страхувам се, че се отклонявам. С всичко, което става в ума ми, малко обърквам онова, което наистина се е случило и онова, което още не се е случило, и другото, което изобщо не се случва, освен в моя ум.
Исках обаче да подчертая, че всичките ми печеливши предприятия бяха много полезни, тъй като допринасяха както за овладяване на Галактиката, така също и за задоволяване нуждите на човешките същества и това е факт. Именно затова всички онези частични биографии в края на краищата се превръщат в едно цяло. Отначало по нищо не личи, че ще стане така. Но в края на краищата става. С всичките. Дори разказите за моя наполовина приятел, Капитана, хичиянеца, когото накрая опознах доста добре и чиято любовница, втори командир, наричана от хичиянците Туайс, която, както ще разберете, накрая също опознах доста добре.
ДЕСЕТА ГЛАВА
СКРИВАЛИЩЕТО НА ХИЧИЯНЦИТЕ
Когато хичиянците се скрили в ядрото зад Шварцшилдовата черупка те знаели, че поддържането на връзка с огромната Вселена няма да е лесно, но въпреки това решили, че не могат да не следят какво става.
И така, те изградили мрежа от звездички около черната дупка. Били достатъчно далеч и смущаващата радиация от звездичките, която попадала в черната дупка, не блокирала техните схеми, пък и те били много, така че ако дефектирала или бъдела разрушена една… дори сто… останалите можели да приемат и записват данни от станциите за ранно предупреждение, разположени из цялата Галактика. Хичиянците избягали, скрили се, но оставили свои очи и уши.
От време на време по-смелите излизали, за да научат какво са видели очите и чули ушите. Когато изпратили Капитана и неговият екипаж да проверят пространството за блуждаеща звезда, проверката на мониторите била само допълнително задължение. На борда били петима… във всеки случай петима живи. Несъмнено Капитана най-много се заинтересувал от стройната, бледа, с блестяща кожа женска на име Туайс. По стандартите на Капитана тя била вълнуваща красавица. И много секси… всяка година при това… а, според неговата преценка, времето й за любов отново наближавало!
Не, молел се той, само не сега. За същото се молела и Туайс, защото преминаването през Шварцшилдовата повърхнина не било лесно. Дори със специален кораб като техния. Наоколо имало други отварачки на консерви… Уон откраднал една… но те били с ограничени възможности. Корабът на Уон не можел да премине отвъд повърхнината и да оцелее. Той можел само да удължи част от себе си, която да проникне там.
Корабът на Капитана бил по-голям и по-здрав. Въпреки това той така подскачал, така се тресял, че Капитана и Туайс, и другите членове на екипажа били силно изтощени. Блестящата като диамант, прилична на тирбушон спирала искряла и осветявала цялата каюта. От светлината ги заболели очите, от силното тръскане се насинили. А то продължавало и продължавало. Цял час или повече, според субективната оценка на екипажа, странна, променяща се смесица от нормалния темп на Вселената като цяло и забавения ритъм вътре в черната дупка.
Най-после преминали в нормалното пространство. Ужасното подскачане престанало. Ослепителната светлина отслабнала. Под тях светела Галактиката — кремав кадифен купол, осеян с ярки, плътни звезди, защото те били твърде далеч в центъра, за да виждат нещо повече, освен случайни тъмни петна.