— О, Уон, ти отново се съпротивляваш — каза психоаналитичката и въздъхна. — Добре. Според теб колко?
— Само един — отговори той и се засмя, — но електрическата крушка всъщност не иска да се промени. Ха-ха-ха! И, разбираш ли, аз също не искам.
Тя го погледна и за момент замълча. Седеше, подгънала крака под себе си на един стол, с бележник в едната ръка и молив в другата. От време на време повдигаше очилата на носа си, докато го гледаше. Подобно на всичко друго в програмата, жестът бе предназначен да създаде впечатление, че това е обикновен човек, а не строга богиня. Разбира се, тя не беше човек. Но гласът й прозвуча съвсем човешки, когато каза:
— Шегата ти е брадата, Уон. Какво представлява електрическата крушка?
Той вдигна раздразнено рамене.
— Кръгъл предмет, който свети — предположи Уон, — но ти не схвана същността. Не желая да се променям. Не ми е приятно. Преди всичко не желаех да започвам този курс и сега реших да го прекратя.
Компютърната програма каза миролюбиво:
— Разбира се, това е твое право, Уон. Какво ще правиш?
— Ще отида да потърся моя… ще се махна оттук и ще отида да се повеселя — отговори гневно той. — Това също е едно от моите права.
— Да, така е — съгласи се тя. — Уон? Ще ми кажеш ли какво се канеше да споделиш, преди да размислиш?
— Не — отговори той и стана, — няма да ти кажа какво смятам да направя. Просто ще го направя. Довиждане.
— Отиваш да търсиш баща си, нали? — извика подир него психоаналитичната програма, но той не й отговори. Все пак, за да покаже, че я е чул, вместо да затвори вратата той я блъсна.
Едно нормално човешко същество… всъщност, почти всяко човешко същество… би признало на психоаналитичката си, че е права. За три дълги седмици би казало същото нещо на своята единствена компаньонка в кораба и в леглото, па макар и само за да сподели своята минимална надежда и много голям истински страх. Уон не се бе научил да споделя чувствата си, защото не се бе научил да споделя изобщо нещо. Израснал в хичиянския рай, без компанията на топлокръвно човешко същество през решаващите първи десет години от своето детство, той се бе превърнал в първообраз на социопат13. Страхотният му копнеж за обич го караше да търси изгубения си баща през целия ужас на Космоса, а неуспехът го направи неспособен както да приема, така и да изпитва любов. Негови най-близки другари през онези ужасни десет години били компютърни програми със записи на интелекта на мъртви същества, наречени Мъртви хора. Той си направил копия от тях, взел ги на хичиянския звезден кораб и разговаряше с тях така, както не би разговарял с живата Доли, защото знаеше, че те са само машини. И нямат нищо против да се отнася към тях по този начин. За Уон съществата от плът и кръв също бяха машини… нещо като монетни автомати. Той имаше достатъчно пари, за да ги накара да му дадат онова, което иска. Или да разговарят с него. Да му приготвят храна или да почистват подир него.
———————————————
Хичиянците много отдавна са открили начин да записват в компютърни програми интелекта и дори приблизително личните качества на умрял или умиращ. Хората го разбраха, когато за първи път се сблъскаха с така наречения Хичиянски рай, където бе израснал Уон. Робин смята това за много ценно изобретение. За мен обаче не е. Разбира се, аз може би имам предразсъдъци по този въпрос… една личност като мен, която е преди всичко електронна памет, не се нуждае от такова нещо. А и хичиянците, създали това изобретение, не са си направили труда да изобретяват личности като мен.
———————————————
И през ум не му минаваше да разгледа чувствата на един монетен автомат, дори и този монетен автомат да е жена на деветнадесет години, която би му била благодарна за възможността да си мисли, че го обича.
СЕДМА ГЛАВА
ЗАВРЪЩАНЕ У ДОМА
На стартовата спирала Лофстром в Лагос, Нигерия, Оди Уолтърс размишляваше върху степента на своята отговорност към Джени Йе-ксинг, докато магнитната лента, поела тяхната приземяваща се капсула, се спускаше бавно към митническия и емиграционен терминал. За игра със забранени неща Уолтърс се прости с мисълта да получи работа, а за оказване на помощ Йе-ксинг изгуби кариерата си.
— Имам идея — прошепна й той, докато чакаха на опашката в преддверието. — Ще ти я кажа, като излезем навън.
Той наистина имаше идея и при това доста добра. Идеята му бе моята личност.
Преди Уолтърс да сподели идеята си, той трябваше да й разкаже какво бе почувствал в онзи ужасяващ момент при телепатичния психокинетичен приемопредавател. Резервираха си стая в хотела за транзитни пътници, близко до стартовата спирала. Само стая, топла, обзаведена със средно голямо легло, мивка в единия ъгъл, пиезовизор за развлечение на пътника, докато чака да кацне неговата капсула, прозорци, които се отваряха към горещия, влажен, крайбрежен африкански въздух. Прозорците бяха отворени, но имаше плътни решетки, за да не влизат милиардите африкански насекоми. Уолтърс се разтрепери от студ, когато й разказваше за онова студено, бавно същество, чийто ум бе почувствал на борда на „С.Я.“. Джени Йе-ксинг също се разтрепери.
— Но ти не сподели нищо, Оди! — каза тя малко пискливо, защото гърлото й бе стегнато.
Той поклати глава.
— Не, нищо не казах.
— Но защо? То не е ли там… — Джени спря. — Сигурна съм, че „Гейтуей Корп.“ ще ти даде награда за това!
— На нас, Джени! — заяви решително той. Тя го погледна, после кимна утвърдително. — Сигурно е там и това ще ни донесе милион долара. Проверих заповедите на кораба и направих копие от корабния дневник. — Оди се пресегна към оскъдния си багаж и извади едно ветрило с данни.
Тя не го взе. Само попита:
— Защо?
— Представи си — отвърна Оди. — Един милион долара! Ще си ги разделим наполовина. Но… аз го научих на борда на „С.Я.“ с апаратура на „С.Я.“, така че собствениците на кораба и целият проклет екипаж сигурно също ще трябва да получат по нещо… ще бъдем щастливи, ако се задоволят с половин милион. По-вероятно е да са три четвърти. Освен това… е, ние нарушихме правилата, знаеш. Може би те ще ни простят, като се вземе предвид всичко. А може и да не ни простят и да не получим нищо.
Йе-ксинг кимна, че го разбира. Тя се пресегна и пипна ветрилото с данни.
— Казваш, че си направил копие от корабния дневник?
— Нямаше никакъв проблем — успокои я Оди. Наистина нямаше. При едно отиване до уредите за управление, когато на мястото на първия офицер цареше мъртвешка тишина, Уолтърс просто включи автоматичния рекордер на полета, презаписа информацията, сякаш това бе част от нормалните му задължения и пъхна копието в джоба си.
— Добре — каза Джени. — И сега какво?
Тогава Оди й каза за онзи известен ексцентричен зилионер14 (който в случая бях аз), известен със слабостта си да изразходва много средства за събиране на данни за хичиянците и който Уолтърс познаваше лично… Този път тя го погледна заинтригувана.
— Ти познаваш Робинет Бродхед?
— Дължи ми една услуга — отвърна Уолгърс. — Трябва само да го намеря.
За първи път откакто бяха влезли в малката хотелска стаичка Йе-ксинг се усмихна. Тя посочи с ръка към закачения на стената пиезофон.
— Хайде, тигре, свържи се.
Така Уолтърс похарчи част от малкото останали му банкови авоари за международен разговор, докато Йе-ксинг разглеждаше замислено ярките трасиращи светлини на стартовата спирала Лофстром и дългото цял километър малко гравитационно влакче, където едни капсули пуфкаха и спираха, а други пафкаха и набираха първа космическа скорост. Йе-ксинг не мислеше за техния клиент. Тя мислеше за онова, което трябваше да изтъргуват, и когато Уолтърс намръщен окачи телефонната слушалка, тя почти не чу казаното от него. А то беше:
— Копелето не си е вкъщи — съобщи той. — Предполагам, че говорих с иконома му във вилата на Тапанско море. Единственото, което ми каза бе, че господин Бродхед е на път за Ротердам! Ротердам, Господи Боже! Но аз проверих. Можем да вземем един евтин полет до Париж, а после с обикновен реактивен самолет останалата част от пътя. Имаме достатъчно пари за това…
— Искам да видя дневника — заяви Йе-ксинг.
— Дневника? — повтори той.
— Да, добре ме чу — отговори нетърпеливо тя. — Може да се включи към пиезовизора. Искам да го разгледам.
Оди облиза устни, помисли за миг, вдигна рамене и пъхна дневника в скенера на пиезовизора.
Тъй като уредите на кораба бяха холографски, те бяха записали върху ветрилото всеки фотон енергия, излъчен от източника на вледеняващото усещане. На пиезовизора обаче се показа само едно бяло петно, заедно с координатите на местоположението.
Не беше много интересно за наблюдаване… поради което, несъмнено, сензорите на кораба не му бяха обърнали внимание. При голямо увеличение може би щяха да се видят детайли, но евтиният пиезовизор в хотелската стая не предлагаше такива възможности.
Но дори и така…
Когато Уолтърс го погледна, той почувства как по тялото му запълзяха мравки. От леглото Йе-ксинг прошепна:
— Ти така и не ми каза, Оди. Това хичиянци ли са?
Без да вдига очи от неподвижното бяло петно той отговори:
— И аз бих желал да зная… — Но не беше вероятно, нали? Освен ако хичиянците бяха много по-различни от всичко, което човек очакваше. Хичиянците бяха интелигентни. Трябваше да са интелигентни. Те бяха завладели междузвездното пространство преди половин милион години. А безтелесните умове, в които Уолтърс проникна, бяха… бяха… Как бихте ги нарекли вие? Може би вкаменени. Присъстващи. Но не и активни.
— Изключи го — помоли Йе-ксинг. — От него чувствам как по гърба ми лазят мравки. — Тя размаза едно от насекомите, които лазеха по екрана и мрачно добави: — Мразя това място.
— Утре заминаваме за Ротердам.
— Не точно това място. Мразя да съм на Земята — поясни тя. Йе-ксинг махна с ръка към светлините по небето над стартовата спирала, — Знаеш ли какво е това там горе? Там е Върховното военно командване на орбита Тюратам с около един милион бомбардировачи и ядрени глави. Тук всички са луди, Оди. Човек никога не знае кога ще полетят проклетите глави.
Не беше ясно дали това е упрек или констатация, но Уолтърс го почувства като упрек. Той с нежелание извади ветрилото от пиезовизионния скенер. Не беше негова вината, че светът бе полудял! Но негова, несъмнено, беше вината, че Йе-ксинг попадна на Земята. Затова тя имаше право да го укорява.
Той й подаде ветрилото с данни, без да е сигурен дали го прави, за да демонстрира доверие, или за да подчертае, че тя е негова съучастничка.
Но преди Джени да го вземе, Уолтърс разбра колко полудял е светът. Жестът се превърна в удар, насочен към нейното сериозно, неутешимо лице.
За части от секундата там не беше Джени. Там стоеше Доли — невярната, изоставилата го Доли, и зад нея презрително усмихващият се Уон… или никой от тях, в действителност съвсем не човек, а символ. Това беше врагът и той трябваше да бъде унищожен. Със сила. От него.
Защото в противен случай Уолтърс щеше да бъде унищожен, раздробен на съставните си части от най-налудничавите, най-омразните, най-извратените емоции, които някога бе изживявал, предизвикани в ума му в един акт на гадно, жестоко, опустошително изнасилване.
Онова, което Оди Уолтърс изпитваше в този момент, изпитвах и аз… а също и Джени… както и жена ми, Еси… и всяко човешко същество на разстояние от дванадесет астрономически единици15 от една точка на няколко стотици милиона километра от Земята в посока на съзвездие Колар, Цяло щастие бе, че не се бях поддал на навика си да пилотирам лично. Сигурно щях да катастрофирам. Това влияние от Космоса продължи само половин минута и може би нямаше да имам време да се пребия, но сигурно щях да опитам. Гняв, непреодолима омраза и маниакална потребност да унищожаваме и похищаваме… това ни поднасяха от небето терористите. Но по изключение пилотираше компютър, така че можех да прекарам времето си на пиезофона. Компютърните програми бяха недостъпни за телепатичния психокинетичен приемопредавател на терористите.
Не беше за първи път. Случвало се бе и по-рано, защото преди осемнадесет месеца терористите се бяха скрили с откраднатия от тях хичиянски кораб в космическото пространство на слънчевата система и оттам предаваха на света своите любими, ужасни откачени фантазии. Бяха повече, отколкото светът можеше да понесе. Фактически заради това пътувах към Ротердам, но този епизод стана причина да променя решението си по средата на полета. Веднага щом кризата свърши, се опитах да се свържа с Еси, за да науча как е тя. Нямах късмет. Всички в света се опитваха да направят същото, поради същата причина и затова релейните станции бяха претоварени.
———————————————
Съжалявам или почти съжалявам, че не знам от личен опит нищо за тези „нервни кризи“. Най-много съжалявах, когато се случи за първи път, преди едно десетилетие. По онова време никой не знаеше нищо за „телепатичния психокинетичен приемопредавател“. Тогава тя изглеждаше и си беше периодична, обхващаща целия свят епидемия на лудост. Много от най-светлите умове на човечеството, в това число и моят положиха максимум усилия да намерят вирус, токсичен химикал, вариант на слънчева радиация… нещо, което да причинява приблизително всяка година тази всеобхватна, споделена лудост. Обаче някои от най-добрите умове на човечеството… като мен… бяха възпрепятствани, защото не я изживяваха. Компютърните програми като мен не чувстваха влудяващите импулси. Ако ги чувствах, позволявам си да заявя, проблемът много отдавна щеще да бъде решен.
———————————————
Освен това усещах корема си така, сякаш вътре се сношаваха броненосци. Като обмислих всичко, реших, че е по-добре да взема Еси със себе си, отколкото тя да пътува с по-късния редовен полет, както бяхме планирали. Затова наредих на пилота да се върне. Така че когато Уолтърс пристигна в Ротердам, аз не бях там. Той щеше лесно да ме намери на Тапанско море, ако бе взел директния полет през Ню Йорк, но не го направи, така че вината си беше негова.
Той беше също виновен… почти виновен… неволно виновен, защото не е знаел… на какъв ум е попаднал на „С.Я.“.
Уолтърс направи и една друга грешка, доста сериозна. Забрави, че телепатичния психокинетичен приемопредавател действа двупосочно.
Така тайната, която той пазеше в единия край на този плаващ контакт с безтелесния ум, стана достояние на всички.
ОСМА ГЛАВА
РАЗТРЕВОЖЕНИЯТ ЕКИПАЖ НА ПЛАТНОХОДКАТА
Когато Оди Уолтърс преживя своя малък инцидент с телепатичния психокинетичен приемопредавател, една виолетова сепия… е, не точно сепия, но нещо прилично на сепия, беше по средата на изпълнението на един изтощителен, дългосрочен проект. Тъй като телепатичният психокинетичен приемопредавател действаше в двете посоки, той представлява мощно оръжие, но лошо средство за оцеляване. Нещо като да извикаш на човека, когото шпионираш, „Ей, ти, пази се, спипах те!“ Така че когато Уолтърс докосна с глава мрежата, хората на много места почувстваха остра болка. И това „на много места“ всъщност беше навсякъде. То стана на хиляда светлинни години от Земята, недалеч от геодезичната линия на полета Пегис-Земя… поради което, разбира се, Уолтърс беше достатъчно близо, за да бъде усетено докосването.
По случайност зная много за тази лилава сепия… или почти сепия. Човек би могъл да каже, че той прилича на извиваща се, тлъста орхидея и нямаше да е далеч от истината. Не го бях срещал на времето, разбира се, но впоследствие научих достатъчно много за него и сега зная името му и откъде е дошъл, и защо е бил там, и най-важното, какво е правил. Най-добрият начин да се изрази онова, което е правил, е да се каже, че е рисувал пейзаж.