Отидох до прозореца на втория етаж да погледам парада. Минаваха по Уийн, по десет в редица — с ленти, плакати, викащи. Досада. Може би повече от досада. От другата страна на улицата, пред спирката, имаше някакво боричкане — полицаи и демонстранти, поддръжници на превъоръжаването и пацифисти. От начина, по който се налагаха с плакатите, не можеше да се каже кои какви са. Еси дойде при мен, понесла своя „Голям Чон“, погледна към тях и поклати глава.
— Хареса ли ти сандвича? — попита тя.
— Чудесен е — отговорих, с уста, пълна с въглерод, водород, кислород, азот и следи от елементи. Еси ме погледна по начин, от който разбрах, че не ме е чула. — Казах, че е чудесен — повторих по-силно.
— Не можах да чуя от шума — оплака се тя и облиза устни. Еси харесваше храната, която продаваше. Кимнах с глава към парада.
— Не зная дали това е толкова добро — подхвърлих.
— Мисля, че не е — съгласи се Еси и погледна с отвращение към групата, която, струва ми се, наричаха зуави21… във всеки случай, тъмнокожи в униформа. Не можах да видя отличителните знаци на тяхната националност, но всеки имаше автоматично огнестрелно оръжие, с което правеха хватки: премятаха го, удряха приклада в тротоара, а то отскачаше и отново падаше в ръцете им. И всичко това вършеха без да спират да маршируват.
— Може би е по-добре да тръгваме за съда — предложих аз.
Тя се пресегна и събра трохите от моя сандвич. Когато преминат четиридесетте, рускините се превръщат в лоени топки или изсъхват и се мумифицират. С Еси не беше така. Тя все още бе изправена и стройна, както в първия ден на нашето запознанство.
— Може би — съгласи се тя и започна да прибира компютърните си програми — всяка в съответното ветрило с данни. — Като дете съм виждала достатъчно много униформи и затова не изгарям от желание да ги гледам.
— Не може да има парад без униформи.
— Нямам предвид само парада. Погледни. Има ги и по тротоарите. — Беше вярно. Почти всеки четвърти мъж или жена беше в някаква униформа. Нормално. Това желание се бе промъкнало и в мен. Разбира се, всяка страна винаги има някакъв вид въоръжени сили, но те не се разхождат така открито, стоят затворени като домашен пожарогасител. Хората фактически никога не ги виждат. А сега те все повече и повече открито демонстрираха своето съществуване.
— Все пак — започна Еси, докато добросъвестно прибираше трохите от „ЧОН“ в табличка за еднократна употреба и се оглеждаше за кошче — ти сигурно си доста уморен и е най-добре да тръгваме. Подай ми твоята табличка, моля.
Изчаках я на вратата. Дойде намръщена.
— Кошчетата са препълнени. В инструкцията е казано съвсем ясно, когато се напълнят шестдесет процента, да се изпразват… Какво ще стане, ако едновременно излязат много хора? Трябва да се върна и да обърна внимание на управителя… О, по дяволите — извика тя и изражението на лицето й се промени. — Забравих си програмите! — Еси се втурна нагоре по стълбите, където беше оставила ветрилата с данни.
Стоях на вратата, чаках и гледах парада. Беше направо отвратително! Минаваха истински оръдия, инсталации за изстрелване на противосамолетни ракети, бронетранспортьори. А зад тях вървеше група гайдари, следвана от отделение автоматчици. Чух зад себе си шум от отваряне на врата и отстъпих встрани. Беше Еси.
— Намерих ги, Робин — обяви тя усмихната. В ръцете си държеше дебел сноп ветрила. Нещо като оса избръмча покрай лявото ми ухо. В Ротердам няма оси. А след това видях Еси да полита назад. Вратата се затвори зад нея. Не беше оса. Беше куршум. Едно от онези скорострелни оръжия е било заредено и е стреляло.
На времето едва не загубих Еси. Беше много отдавна и почти бях забравил. Но сега, когато отворих проклетата врата и се наведох над нея, споменът изскочи в съзнанието ми, сякаш бе станало вчера. Тя лежеше по гръб, снопът ветрила с данни беше паднал върху лицето й. Вдигнах го и видях, че макар лицето й да бе окървавево, очите й бяха широко отворени и ме гледаха.
— Ей, Робин! — каза тя недоумяващо. — Ти ли ме удари?
— По дяволите, не! За какво да те удрям? — Една от сервитьорките дотича с тампон от книжни салфетки. Грабнах ги от ръцете й и посочих към електрокараваната с надпис „Poliklinische centrum“22 спряла на пресечката поради парада.
— Ей, ти! Извикай онази линейка! И полицията!
Еси се изправи и отмести ръката ми. Около нас се струпаха полицаи и сервитьори.
— Защо линейка, Робин? — попита тя, не без основание. — Та това е само кръв от носа ми, виж! — Беше вярно. Все пак се оказа куршум, но той бе ударил снопа ветрила и бе заседнал в тях. — Програмите ми! — проплака Еси и задърпа полицая, който искаше да ги вземе, за да извади куршума като веществено доказателство. Бяха унищожени. А денят ми провален. Докато двамата с Еси преживявахме нашата малка среща със съдбата, Оди Уолтърс запознаваше своята приятелка със забележителностите на Ротердам. Беше се изпотил от срещата с мен. Наличието на много пари има такова въздействие върху хората, а липсата на пари не позволяваше на Уолтърс и Йе-ксинг да се насладят на забележителностите на Ротердам. Все пак за Уолтърс, който идваше от планетата Пегис, и за Йе-ксинг, която рядко слизаше от „С.Я.“ и не отиваше по-далеч от околностите на стартовата площадка, Ротердам бе метрополия. Те не можеха да си позволят да купят нещо, но можеха да разглеждат витрините. Бродхед поне се бе съгласил да се срещне с тях, не преставаше да си повтаря Уолтърс. Но когато си позволеше да мисли за това с известно задоволство, тъмната страна на съзнанието му реагираше с жестоко презрение: Бродхед бе казал, че ще се срещне с тях. Но определено бе изглеждал ентусиазиран.
— Защо се потя толкова? — попита той на висок глас.
Йе-ксинг пъхна ръката си в неговата за морална подкрепа.
— Всичко ще се уреди — отговори косвено тя. Оди Уолтърс я погледна с благодарност. Уолтърс не беше много висок, но Джени Йе-ксинг бе направо дребна. Всичко в нея беше малко, с изключение на блестящите й черни очи и това бе резултат от хирургическа намеса, глупост от времето, когато беше влюбена в един шведски търговски директор и мислеше, че гънката около очите й е причина той да не отговаря на чувствата й. — Е? Да влезем ли?
Уолтърс нямаше представа за какво говори тя и го показа, като се намръщи. Йе-ксинг побутна с малката си, ниско подстригана глава рамото му и погледна към надписа върху фасадата на високата сграда. С бледи букви, които сякаш висяха в празното черно пространство, пишеше: „Живот след смъртта“.
Уолтърс прочете надписа, след това пак се обърна към Йе-ксинг.
— Сигурно е погребално бюро — предположи той и се засмя, защото си помисли, че е разбрал хумора в шегата й. — Но ние още не сме толкова зле, Джени.
— Да — кимна тя, — не сме чак толкова зле. Не позна ли името?
И тогава, разбира се, той се сети. Един от многото холдинги на Робинет Бродхед.
Колкото повече човек научава за Бродхед, толкова повече разбира с какви неща би се съгласил да търгува. Това искаше да каже Джени.
— Защо не? — съгласи се Уолтърс и я поведе през въздушната завеса в прохладния, притъмнен магазин. Ако не беше погребално бюро, най-малкото бе ремонтиран от същите майстори. В дъното се чуваше приглушена музика, носеше се аромат от естествени цветя, макар че единствените цветя, които се виждаха, бяха букет от ярки рози в кристална ваза. Пред тях се изправи висок, красив, възрастен мъж. Уолтърс не разбра дали стана от някой стол, или се материализира в холограма. Мъжът се усмихна топло и се опита да отгатне техните националности. Сбърка.
— Guten tag23 — поздрави той Уолтърс и: — Gor ho oyney24 — към Йе-ксинг.
— И двамата говорим английски — каза Уолтърс. — Вие говорите ли английски?
Последва учтиво повдигане на вежди.
— Разбира се. Добре дошли в „Живот след смъртта“. Някой ваш близък ли ще умре?
— Доколкото зная, не — изненада се Уолтърс.
— Разбирам. Естествено, ние можем да направим много, дори ако човекът вече се намира в клинична смърт, макар че колкото по-рано, толкова по-добре… Или вие предвидливо правите планове за вашето собствено бъдеще?
— Нито едното, нито другото — отвърна Йе-ксинг. — Просто искаме да знаем какво предлагате.
— Естествено. — Мъжът се усмихна и им посочи удобното канапе. Видимо не направи нищо, но осветлението се засили, а музиката притихна с няколко децибела. — Визитката ми — каза мъжът и подаде едно картонче на Уолтърс, с което отговори на въпроса, който го измъчваше: визитката бе осезаема. Такава беше и фигурата, която му я подаде. — Позволете ми да ви изложа основните услуги, които извършваме. Така ще си спестим време. Ще започна с това, че „Живот след смъртта“ не е религиозна организация и не предлага спасение на душата. Ние предлагаме форма на оцеляване. Дали вие… „вие“, имам предвид това, което е тук, в тази стая, в този момент… ще го „осъзнаете“ или не — той се усмихна, — е въпрос, по който метафизиците все още спорят. Но ако решите да ползвате нашите услуги, ние ви гарантираме съхранение на самоличността, при условие че можем да започнем с прехвърлянето на умовете ви, докато са в добро състояние и възприемете някоя от включените в нашия списък среди. Ние предлагаме повече от двеста среди, като се започне от…
Йе-ксинг щракна с пръсти.
— Мъртвите — възкликна тя, неочаквано разбрала. Търговецът кимна, макар изразът на лицето му да загуби част от предишната си любезност.
— Така наричаха първите, да. Разбирам, че сте запознати с артефакта, наречен „Хичиянски рай“, който сега се използва за транспортиране на колонисти…
— Аз съм транспортен офицер трети ранг — представи се Йе-ксинг съвсем искрено, макар и малко напрегнато, — а моят приятел тук е седми ранг.
— Завиждам ви — каза търговецът. Изразът на лицето му показваше, че наистина им завижда. Но това не му попречи да продължи с търговската си оферта. Уолтърс слушаше внимателно, Джени Йе-ксинг държеше ръката му. Той й бе благодарен за тази подкрепа. Това го отклоняваше от мисълта за Мъртвите и тяхното протеже, Уон… или най-малкото за онова, което Уон правеше в момента.
— Първите Мъртви — обясни търговецът — за нещастие са били доста лошо обработени. Прехвърлянето на техните памети и самоличност от влажните им, сиви черепи в кристалните запаметяващи устройства било извършено от неквалифицирани работници, използващи апаратура, предназначена за съвсем други биологични видове. Затова съхранението не е съвършено. Най-лесният начин да се обясни това — продължи търговецът — е да се допусне, че Мъртвите са преживели такъв стрес от неквалифицираното прехвърляне, че са полудели. Такова нещо вече не се случва. Сега процедурата по съхранението е толкова усъвършенствана, че всеки починал човек може да разговаря с оцелелите като жив. Нещо повече! „Пациентът“ води активен живот в запаметяващото устройство. Той може да се радва на мюсюлмански, християнски или всякакъв друг рай, заедно с разпръснати като перли върху тревата красиви момичета, съответно момчета, ангелски хорове и какво ли още не. Ако пък не е религиозен, може да се отдаде на някой спорт — алпинизъм, планеризъм, леководолазен спорт, свободно падане — да слуша каквато желае музика в каквато желае компания… и, разбира се — търговецът, тъй като не беше сигурен във вида на връзката между Уолтърс и Йе-ксинг, избягна в информацията прекаления колорт, — секс. Всякакъв вид секс. И много други неща.
— Колко скучно — каза Уолтърс и се замисли.
— За вас и за мен — съгласи се търговецът, — но не и за тях. Виждате ли, те не си спомнят ясно програмираните изживявания. Към техните запаметяващи устройства има включено ускорено забравяне. Ако вие разговаряте с някой близък днес и след една година подновите разговора, той ще си го спомни. Но в техните памети програмираните изживявания бързо се забравят… остава само споменът от някакво удоволствие, така че те желаят да го изживяват отново и отново.
— Ужасно! — не издържа Йе-ксинг. — Оди, мисля, че е време да се връщаме в хотела.
— Още не, Джени. Какво искахте да кажете, като споменахте за разговори с тях?
Очите на търговеца заблестяха.
— На някои от тях им доставя истинско удоволствие да разговарят, дори с непознати. Можете ли да отделите една минутка? Много е просто. — Докато говореше, той ги поведе към пиезовизора, прелисти един подвързан с коприна указател и набра на клавиатурата серия от кодове. — Фактически с някои от тях се сприятелих — обясни стеснително. — Когато нямам работа в магазина, набирам някой от тях и прекарвам по-голямата част от времето в сладки приказки… Ах, Рекс! Как си?
— О, чудесно — отговори от екрана на пиезовизора един красив, загорял мъж. — Радвам се да те видя! Не мисля, че познавам приятелите ти — добави той и се взря дружелюбно към Уолтърс и Йе-ксинг. Изглеждаше идеално за възрастта си. Нямаше никакви следи от оплешивяване и всичките му зъби бяха запазени. Имаше бръчици само около очите, от смях, но иначе лицето му бе гладко, а очите — блестящи и топли. Той учтиво се запозна. Запитан какво прави, скромно вдигна рамене:
— Тъкмо се канех да изпея „Катули Кармина“ с Виенската щаатсопера, знаете. — Той намигна. — Водещото сопрано е много хубава и аз смятам, че тези секси строфи й въздействат по време на репетициите.
— Удивително — промърмори Уолтърс, загледан в него. Но Джени Йе-ксинг не беше много очарована.
— Не искаме да ви откъсваме от вашите музикални партньори — каза учтиво тя, — пък и се страхувам, че трябва да тръгваме.
— Ще ме почакат — отговори Рекс, който не схвана истинския мотив. — Винаги ме изчакват.
Уолтърс бе възхитен.
— Кажете ми — попита той, — когато говорите за, хм, дружбата в това, хм, състояние… може ли човек да си избере хората, с които да дружи? Дори ако те са все още живи?
Въпросът бе отправен към търговеца, но Рекс го изпревари. Той се вгледа проницателно и съчувствено в Уолтърс.
———————————————
Когато програмите и базите данни за така наречените Мъртви станали достъпни за изследване, моят създател, С.Я.Бродхед, естествено проявила голям интерес. Тя се заела със задачата да дублира тяхната работа. Най-сложната част било, разбира се, пренасянето на базата данни на човешкия мозък и нервна система, които се съхраняват химически, върху хичиянските ветрила с данни. Еси се справила много добре. Не само достатъчно добре, за да получи специални права за откриване на магазините „Живот след смъртта“, но и достатъчно добре… е, нека си го кажа направо… за да създаде мен. Търговската фирма „Живот след смъртта“ беше изградена въз основа на първите й изследвания. По-късно тя стана още по-добра… по-добра даже от хичиянците… защото Еси не само приложи техните технологии, но и използва независима човешка технология. Мъртвите никога не биха могли да преминат Тюрингския тест. Обработените от Еси Бродхед умове, след известно време, можеха.
———————————————
— Всеки, с когото пожелаете — отвърна и кимна, сякаш споделяше някаква обща увереност. — Всеки жив или мъртъв, или въображаем. И, господин Уолтърс, те също ще направят за вас всичко, каквото пожелаете! — Фигурата се засмя. — Винаги съм казвал — добави Рекс, — че онова, което хората наричат „живот“, е в действителност само някакъв преход по пътя към истинското съществуване тук. Просто не мога да разбера, защо хората го отлагат толкова дълго.
Фирмата „Живот след смъртта“ фактически беше едно от малките съпътстващи предприятия, които обичах най-много, но не защото носеше голяма печалба. Мисълта за нея ме осени съвсем неочаквано, когато открихме, че хичиянците могат да съхраняват, в запаметяващи устройства умове на мъртви. Щом те могат да го правят, казах аз на добрата си жена, защо да не можем и ние? Наистина, отвърна жена ми, няма никаква причина да не можем, Робин, бъди сигурен. Дай ми само малко време да разшифровам кодовете. Още не бях решил дали искам това да бъде направено с мен и ако искам, кога.