Бях напълно сигурен обаче, че не го искам за Еси, най-малкото не тогава. Затова бях радостен, че куршумът не я засегна, а само й разби носа.
Е, имаше и още нещо. Отведоха ни в ротердамската полиция. Униформеният сержант ни предаде на дежурния офицер, който ни качи в голямата си бърза кола със запалени фарове, закара ни в кабинета си и ни предложи кафе. След това бригадният генерал Зуитц ни заведе в кабинета на инспектор Ван дер Ваал — грамадна жена със старомодни контактни лещи, от които ни гледаха съчувствено изпъкналите й очи. Колко неприятно за вас, минеер, надявам се, че раната не е болезнена, мевроу25, не преставаше да говори тя, докато ни водеше нагоре по стълбите към кабинета на комисаря Лутзлек, който имаше съвсем различен вид. Нисък. Слаб. Рус, със сладко момчешко лице, макар че трябва да беше поне петдесетгодишен, за да е стигнал до поста главен комисар. Човек можеше да си го представи как пъха пръст в пробива на дигата и остава там вечно, ако трябва, или поне докато не се удави.
— Благодаря ви, че дойдохте във връзка с това произшествие в участъка — каза той и ни предложи да седнем.
— Инцидент — поправих го аз.
— Не. За съжаление не е инцидент. Ако беше инцидент, щеше да е от компетенцията на общинската полиция, а не на мен. Затова провеждаме разследване и молим за сътрудничество.
Реших да го сложа на място и казах:
— Времето ни е много ценно, за да го прахосваме за такава дреболия.
Беше неумолим.
— Вашият живот е още по-ценен.
— О, хайде! Някой войник от парада при подхвърляне на оръжието си без да иска е натиснал спусъка.
— Минеер Бродхед — поклати глава комисарят, — първо, никой войник не е имал патрон в пушката си. Във всеки случай пушките са без ударници, Второ, участниците в парада дори не бяха войници; бяха студенти, наети и облечени като войници за парада, както гвардейците в Въкингамския дворец. Трето, изстрелът не е дошъл от парада.
— Откъде знаете?
— Намерихме пушката. — Изглеждаше много ядосан. — В едно полицейско шкафче за дрехи! За мен това е много смущаващо, минеер, както вярвам можете да си представите. На парада имаше много допълнителни полицаи и те използваха портативна тоалетна стая в една каравана. „Полицаят“, стрелял с пушката, е бил непознат за другите, но там са били събрани полицаи от много поделения. Докарани да почистят след парада. Той бързо се облякъл и излязъл, а шкафчето за дрехите останало отворено. В него нямало нищо друго, освен униформата… открадната, предполагам… пушката и ваша снимка. Не на мевроу. Ваша.
Лутзлек седна и зачака. Потното момчешко лице беше спокойно.
Аз не бях. Трябваше ми цяла минута, за да възприема съобщението, че някой е искал да ме убие. Беше страшно. Не просто да умра. Това е страшно по дефиниция. Миналият ми опит свидетелства колко силно мога да се изплаша, когато усетя, че наоколо има смърт. Но убийството е по-лошо от обикновената смърт.
— Знаете ли как ме кара да се чувствам това? — казах аз. — Виновен! Искам да кажа, че сигурно съм направил нещо, поради което някой ме мрази.
— Точно така, минеер Бродхед. Какво предполагате, че може да сте направили?
— Нямам ни най-малка представа. Ако намерите мъжа, положително ще научите причината. Това сигурно няма да е много трудно… трябва да има отпечатъци, дори снимка на някой филм…
— Не ме учете как се провежда полицейско разследване — каза комисарят и въздъхна. — Правим всички тези неща, разбира се, плюс подробни интервюта с всеки, който може да е видял човека, плюс задълбочен анализ на всякакви други средства за идентификация. Предполагам, че този човек е професионалист и следователно такъв подход няма да помогне. Затова подхващаме издирването по друг начин. Кои са вашите врагове и какво търсите в Ротердам?
— Не мисля, че имам врагове. Бизнес-конкуренти — може би, но те не убиват хора.
Лутзлек чакаше търпеливо, затова продължих:
— Колкото до моето пребиваване в Ротердам, мисля, че това е добре известно. Деловите ми интереси включват известно участие в експлоатацията на хичиянски артефакти.
— Това е известно — каза той не чак толкова търпеливо.
Вдигнах рамене.
— Аз съм страна в процес, провеждан в Международния дворец на правосъдието.
Комисарят отвори едно чекмедже на бюрото си, надникна в него, после замислено го затвори.
— Минеер Бродхед — заговори той, — вие сте провели тук, в Ротердам, много срещи, които не са свързани с този процес, а с въпроса за тероризма. Вие искате да го спрете.
— Всички искат това — заявих аз и почувствах, че не само червата ми са напрегнати. Бях плувнал в пот.
— Всички искат, но вие и правите нещо в тази насока, минеер. Затова смятам, че наистина имате врагове. Враговете на всички нас. Терористите. — Лутзлек се изправи и ни посочи вратата. — Ще се погрижа, докато сте под моя юрисдикция да имате полицейска охрана. След всичко това мога само да повторя предупреждението, защото вярвам, че сте застрашени от тях.
— Всички са застрашени — отвърнах аз.
— Всички са застрашени случайно, да. Но сега вие сте специален обект за тях.
Нашият хотел бе строен във времето на благоденствието за туристи, които харчат много, и за богати хора. Най-хубавите апартаменти бяха обзаведени по техен вкус, който не винаги съвпадаше с нашия. Нито Еси, нито аз харесвахме сламените рогозки и дървените блокчета за главите вместо възглавници. Но управата изнесе всички тези мебели и на тяхно място постави подходящо легло. Кръгло и огромно. Очаквах с нетърпение да се хвърля на него. Коридорът пък беше с архитектура, която мразех; конзолни пътеки и фонтани, повече от фонтаните във Версай, и толкова много огледала, че когато човек минаваше по него и вдигнеше глава, имаше чувството, че е в Космоса. Благодарение на подчинените на комисаря или на младия полицай, който той изпрати да ни придружи до хотела, преминаването през него ни беше спестено. Вмъкнахме се през един служебен вход, след това в добре тапициран асансьор, който миришеше от разнасяната по стаите храна. На площадката имаше промяна в мебелировката. Точно срещу вратата на нашия апартамент, към стълбището, стоеше изправена една мраморна крилата Венера. Сега тя си имаше облечен в син костюм компаньон — съвсем обикновен на вид човек, старателно отбягващ да ме погледне в очите. Обърнах се към придружаващата ни полицайка. Тя се усмихна смутено, кимна на колегата си на стълбището и затвори вратата зад нас.
Наистина бяхме специален случай.
Седнах и заразглеждах Еси. Носът й беше все още малко подут, но изглежда не я болеше.
— Може би трябва да си легнеш — предложих й аз.
Тя ме погледна спокойно и състрадателно.
— Заради окървавения ми нос ли, Робин? Колко си глупав. Или имаш наум нещо интересно?
Истински съм задължен на скъпата си жена, защото щом подхвърли този намек, въпреки проваления ми ден и скапаното ми дебело черво, наистина ми дойде нещо наум. След двадесет и пет години човек би помислил, че дори и сексът започва да доскучава. Моята информационно-търсеща програма и приятел Алберт ми беше казал, че това е доказано лабораторно. Били правени изследвания с плъхове. Измервали честотата на половите сношения. С времето тя непрекъснато намалявала. После сменили женските. Мъжките се оживили и възстановили половата си активност. Значи това е научно установен факт… за плъхове… но аз предполагам, че поне в това отношение не съм плъх. Всъщност, правех го с голямо желание, докато някой не ме наръга в корема с нож.
Не издържах. Изревах.
Еси ме отблъсна. Тя бързо се изправи и извика Алберт на руски. Холограмата покорно оживя, погледна ме и кимна.
— Да — каза Алберт. — Моля, госпожо Бродхед, поставете китката на Робин до аптечката с лекарства на нощната масичка.
Бях се превил надве и за момент помислих, че ще повърна, но онова, което беше в мен, бе прекалено лошо, за да го изхвърля така лесно.
— Направи нещо! — извика Еси, задърпа ме енергично към разголените си гърди и притисна ръката ми към масичката.
— Вече го правя, госпожо Бродхед — отвърна Алберт. Иглата на спринцовката се заби и в ръката ми се вля някакво лекарство. Усетих изтръпване. Болката намаля и стана поносима. — Не трябва прекалено да се тревожиш, Робин — каза мило Алберт, — и вие също, госпожо Бродхед. Очаквам тази исхемична атака от часове. Това е само симптом.
— Проклета нахална програма — изруга Еси, която я беше написала. — Симптом на какво?
— На започнал процес на окончателно отхвърляне госпожо Бродхед. Още не е критично, особено след като съм назначил лечение, заедно с болкоуспокояващи. Все пак предлагам утре да се извърши операция.
Вече се чувствах достатъчно добре и седнах на края на леглото. Проследих с палеца на крака си стрелките върху килима, сочещи към Мека.
— Как стои въпросът с поносимостта на тъканта?
— Уредено е, Робин.
Натиснах леко корема си. Не експлодира.
— За утре имам насрочени много срещи — възразих.
Еси, която нежно ме люлееше, стана и въздъхна.
— Упорит човек! Защо отлагаш? Можеше да извършиш трансплантацията преди седмици и да ни спестиш всички тези тревоги.
— Не исках — обясних аз. — Във всеки случай Алберт ми каза, че имам време.
— Имаш време! Разбира се, че имаш време. Затова ли се размотаваш нагоре-надолу, докато, о, извинявай, изведнъж се случи неочакваното, времето свърши и ти умреш? Аз те обичам топъл и жив, Робин, а не във вид на програма!
Зарових нос в шията й, после потрих буза.
— Болник! Махай се! — озъби се тя, но не се отдръпна, — Хм! Виждам, че се чувстваш по-добре.
— Доста по-добре.
— Достатъчно добре ли, за да говориш разумно и да уточниш постъпването си в болница?
Духнах в ухото й.
— Еси, естествено, че ще го направя, но не в тази минута. Ако правилно си спомням, двамата с теб имахме нещо важно да вършим. Но не пред Алберт. Така че ти трябва да се изключиш, стари приятелю.
— Разбира се, Робин. — Той се усмихна и изчезна. Но Еси ме отблъсна, загледа ме и поклати глава.
— Слушай, Робин — каза тя. — Искаш ли да те запиша като програма „Живот след смъртта“?
— В никакъв случай — възразих аз. — Точно сега не това обсъждаме.
— Обсъждаме! — присмя се тя. — Ха, зная аз твоето обсъждане… Исках само да кажа, че ако те превърна в безтелесен ум, Робин, можеш да се обзаложиш, че в някои отношения ще те направя съвсем различен!
Беше много спокоен ден. Нищо чудно, че бях забравил някои маловажни подробности. Моята секретарска програма, разбира се, не беше забравила. Сервизната врата на килера се отвори и влезе процесия от „Сервиране по стаите“ с вечеря не за двама, а за четирима. Тогава изведнъж си спомних.
— О, Господи — възкликна Еса и се удари по челото с обратната страна на ръката. — Твоят беден приятел с жабешкото лице, Робин, когото покани на вечеря! Погледни се! Бос! И по бельо! Некультурньй наистина, Робин. Ставай и се обличай!
Станах, защото нямаше никаква полза да споря, но все пак и възразих.
— Вярно, че съм по бельо, но какво да кажа за теб?
Еси ме погледна язвително. Всъщност тя не беше по бельо, а в една от онези разцепени отстрани китайски дрехи. Приличаше колкото на рокля, толкова и на нощница. Използваше я ту за едното, ту за другото.
— Когато се отнася за лауреат на Нобелова награда — каза Еси укорително, — всичко, което носи, е добро. Взела съм си и душ, а ти не си и смърдиш като пръч… И, о, Боже мой — добави тя и обърна ухо към вратата, — мисля, че са вече тук!
Еси тръгна към вратата, а аз — към банята, но се забавих достатъчно дълго, за да чуя шума от спора. Един от сервитьорите, който най-малко от всичко беше такъв, също се заслуша, намръщи се и машинално се пресегна към издутината под мишницата си. Въздъхнах, оставих ги да се оправят и влязох да се изкъпя.
Всъщност това не беше баня. Беше цял апартамент. Ваната бе достатъчно голяма за двама души. Може би дори за трима или четирима, но аз си мислех за двама… макар че се зачудих какво ли обичат да правят арабските туристи в техните бани. Във ваната имаше скрито осветление, скулптури, от които течеше топла или студена вода. Подът беше застлан с дебел килим. И всичките просташки неща като тоалетни бяха в благоприлични самостоятелни малки кабини. Беше странно, но хубаво.
— Алберт — извиках, докато свалях потника си през главата.
— Да, Робин? — отговори Алберт. Не се появи образ, чу се само гласът.
— Това като че ли ми харесва. Погрижи се да го заснемеш. Искам такава баня в жилището ми на Тапанско море.
— Разбира се, Робин — отвърна той, — но междувременно мога ли да ти напомня, че гостите ти те чакат?
— Можеш, защото вече го направи.
— И не се преуморявай, Робин. Лекарството, което ти дадох, има само временно действие, освен ако…
— Изключи се! — заповядах аз и влязох в хола да поздравя гостите. Масата беше отрупана с кристал и порцелан, горяха свещи, виното бе в кофичка с лед, сервитьорите стояха учтиви и внимателни. Дори и онзи, с издутината под мишницата.
— Извинявайте, че ви накарах да чакате, Оди — казах аз и им се усмихнах, — но имах тежък ден.
— Вече им казах — обади се Еси и подаде една чиния на младата ориенталска гостенка. — Налагаше се, тъй като тъпият полицай на вратата ги взе за терористи.
— Опитах се да му обясня — измърмори Уолтърс, — но той не говореше английски. Наложи се госпожа Бродхед да превежда. Добре е, че знаете холандски.
Еси вдигна грациозно рамене.
— Ако говориш високо, няма значение дали говориш холандски или английски. Важно е също така — каза тя информативно — състоянието на ума. Кажи ми, капитан Уолтърс, когато говориш на чужд език, който другият не разбира, какво си мислиш?
— Ами, мисля, че не съм го казал правилно.
— Ето, виждаш ли! Точно така. А пък аз си мисля, че той не ме е разбрал правилно. Това е основно правило при говорене на чужд език.
Почесах се по корема.
— Хайде да вечеряме — предложих и тръгнах към масата, но не пропуснах погледа на Еси, затова се постарах да бъда общителен. — Всички изглеждаме доста жалки — казах направо, имайки предвид гипса на китката на Уолтърс, ожуленото лице на Йе-ксинг, все още подутия нос на Еси. — Сякаш сме се били.
Оказа се, че казаното от мен не е никак тактично, тъй като Уолтърс бързо ме информира, че наистина са се били под влияние на телепатичния психокинетичен приемопедавател на терористите. Тогава поговорихме малко за терористите. След това за жалкото състояние, в което се намираше човешката раса. Не беше весел разговор, особено когато Еси започна да философства.
— Какво скапано същество е човекът — каза тя, а после се коригира. — Не. Не съм справедлива. Човешкото същество може да бъде доста добро, дори толкова добро, колкото присъстващите тук четирима. Не съвършено. Но статистически от, да речем, от сто възможности за проява на доброта, алтруизъм, благоприличие… всички онези черти, които ние хората ценим, нали разбирате… в действителност ще ги проявят не по-малко от двадесет и пет души. Но народите? Политическите групировки? Терористите? — Еси поклати глава. — От сто случая нито един. Или може би един, и то, можете да сте сигурни, с някаква користна цел. Виждате ли, злобата е черта, която се сумира. В отделното човешко същество тя може да е колкото едно зрънце. Но ако се събере, от примерно десет милиона човешки същества в една малка страна или група хора, тя става достатъчно голяма, за да унищожи целия свят!
— Готов съм за десерта — казах аз и дадох знак на сервитьорите.
Ще си помислите, че намекът беше достатъчно ясен за гостите ми, особено като се вземе предвид, че вече знаеха за тежкия ден, който бяхме имали! Нищо подобно! Уолтърс беше упорит. Той не бързаше с десерта. Настоя да ми разкаже историята на живота си, продължи да гледа към сервитьорите, а аз се чувствах доста неудобно и причината за това не беше само коремът ми.