— Защото моята личност не е толкова ценна, че да взимам телесни органи от друг! — Нямах намерение да кажа това. Дори не го знаех. Но след като се изтървах, единственото, което можех да правя, бе да седя и да слушам ехото от казаното. Зигфрид също дълго мълча.
А после сложи молива в единия си джоб, затвори бележника, прибра го в другия и се наведе към мен:
— Робин — каза той, — не мисля, че мога да ти помогна. Не виждам начин да премахна чувството ти за вина.
— Но ти си ми помагал много пъти преди! — изплаках аз.
— Преди — каза сериозно той — ти страдаше от вина за нещо, за което може изобщо да не си бил виновен, и в много случаи то лежеше някъде далеч в миналото. Сега съвсем не е така. Може би ще можеш да живееш още петдесет години чрез трансплантации, с които да се подменят твоите увредени органи. Но е вярно, че новите органи ще бъдат взети от някой друг и за да живееш ти по-дълго, в известен смисъл някой друг ще живее по-кратко. Разбирането на тази истина не е причина за неврогенно чувство на вина, Робин. То е само признаване на една морална истина.
Повече нищо не каза. Само се усмихна, любезно и тъжно, и промълви: „Довиждане“.
Мразя, когато компютърните ми програми ми говорят за морал. Особено, когато имат право.
Сега разбирам, че докато съм изживявал тази депресия това не е било единственото, което е ставало. Боже Господи, не! Много неща са се случвали с много хора по света… по всички светове и в космическото пространство между световете… които са не само много по-интересни, но и с по-голямо значение дори и за мен. Тогава просто не съм знаел за тях, макар че са включвали човешки (или нечовешки) същества, които съм познавал. (Или с които съм се запознавал, или съм познавал, но съм забравил.) Нека да ви дам няколко примера. Капитана, който вече не ми е приятел и някога беше един от онези побъркани-изнасилвачи-дядо-коледи хичиянци от ужасните ми детски сънища, щеше да се изплаши много повече, отколкото аз навремето се бях плашил от хичиянците. Моят бивш (и в скоро време отново настоящ) приятел Оди Уолтърс Младши щеше да се срещне, за своя сметка, с моя някогашен приятел (или неприятел) Уон. И най-добрият ми приятел (с тази забележка, че той не беше „истински“), компютърната програма Алберт Айнщайн, щеше да ме изненада… Колко сложни са всички тези твърдения! Но нищо не мога да направя. Аз живях в сложно време и по много сложен начин. Сега, когато съм всеобхватен, разбирам каква хармония е съществувала във всичко случило се, в което сами ще се уверите, но тогава дори не осъзнавах смисъла на събитията. Аз бях един самотен застаряващ мъж, потиснат от мисълта за смъртта и съзнанието за грях. И когато жена ми се прибра и ме намери тежко отпуснат на шезлонга, зареял поглед към Тапанско море, тя извика:
— Ей, Робин! Какво, по дяволите, става с теб?
Усмихнах й се и се оставих да ме целуне. Еси има навика да се кара от време на време. Но иначе е любвеобилна. И е жена, създадена да бъде обичана. Висока. Стройна. С дълги, златисто-руси коси, които носи прибрани в стегнат съветски кок, когато изпълнява професорските си задължения или се занимава с бизнес, и пуснати до кръста, когато се готви да си легне. Преди да бях обмислил какво да отговоря, за да го цензурирам, изтърсих:
— Говорих със Зигфрид фон Шринк.
— Ах — възкликна Еси и се изправи. — Ох.
Докато размишляваше върху чутото, тя вадеше фуркетите от кока си. Когато си живял с един човек няколко десетилетия, започваш да четеш мислите му. Разбрах какво става в нея, сякаш говореше на глас. Тревожеше се, разбира се, защото бях почувствал нужда да говоря с психоаналитик. Но имаше голямо доверие в Зигфрид. Еси винаги се е чувствала задължена на Зигфрид, тъй като знаеше, че само с неговата помощ признах, преди много време, че съм влюбен в нея. (Както и в Джел-Клара Моинлин, в което се състоеше и проблемът.)
— Искаш ли да ми кажеш за какво разговаряхте? — попита тя внимателно.
— За стареенето и депресията. Нищо сериозно. Най-общо. Как мина денят ти?
Еси ме проучваше с проницателните си диагностични очи и продължаваше да разплита буйните си руси коси, а те падаха свободно на гърба й. После подбра отговора така, че да съответства на диагнозата.
— Страшно уморително — отговори Еси. — Искам да кажа, че се нуждая от едно голямо питие… както, доколкото разбирам, и ти.
Пихме. На шезлонга имаше място и за двама ни и ние наблюдавахме луната над брега на морето при Джърси, Еси ми разказваше как е прекарала деня и не прояви никакво любопитство за разговора със Зигфрид.
Еси си имаше свой живот, много запълнен… чудя се как успяваше да намери достатъчно свободно време в него и за мен. Освен че ръководеше веригата заведения за бързо хранене, тя прекарваше дълги часове в създадените от нас изследователски лаборатории за внедряване на хичиянски технологии в нашите компютри. Хичиянците изглежда фактически не използват компютрите, ако не броим такива елементарни приложения като навигация на звездолетите, но имат някои интересни идеи в други приложни области. Това е специалност, по която Еси има докторат. Когато говори за изследователските си програми, разбирам какъв остър ум има тя. Затова не й е необходимо да разпитва стария Робин; достатъчно е да отвори програмата Зигфрид и да получи пълен достъп до проведения сеанс.
— Всъщност не си толкова хитра, колкото се мислиш — казах й наивно аз. — Достъпът до файла с разговора ни със Зигфрид е блокиран.
— Ха! — възкликна тя самодоволно.
— Никакво „ха“ — отвърнах аз също толкова самодоволно, — защото накарах Алберт да ми обещае. Той е зашифрован така, че дори и ти не можеш да го декодираш, без да разрушиш цялата система.
— Ха! — възкликна за втори път Еси и се изви така, че да ме погледне в очите. Този път това „ха“ беше по-силно и в него прозвуча нещо, което можеше да се преведе като: „Ще си поговорим с Алберт по този въпрос“.
Дразнех Еси, но и я обичах. Затова престанах да я измъчвам.
— Наистина не искам този файл да е достъпен — казах аз, — защото… е, може би от суетност. Когато разговарям със Зигфрид, се чувствам толкова жалък. Но щом те интересува, ще ти разкажа за разговора.
Еси се отпусна назад доволна, а аз започнах да разказвам. Когато свърших, тя помълча малко, а след това попита:
— Затова ли се чувстваш депресиран? Защото не можеш да очакваш много нещо от бъдещето?
Кимнах.
— Но, Робин! Може бъдещето ти наистина да е ограничено, ала, Господи, какво блестящо настояще имаш! Пътувания из галактиките! Въшлив с пари магнат! Неотразим любовник! И адски секси жена!
Усмихнах се и вдигнах рамене. Последва наситена с размисъл тишина.
— Моралната страна на въпроса — заключи тя накрая — не е неоснователна. Прави ти чест, че я взимаш под внимание. Аз също имах угризения, когато, както помниш, неотдавна ми бяха подменени няколко износени органа.
— Значи ме разбираш!
— Прекрасно те разбирам! Разбирам също, скъпи Робин, че взетото морално решение не е основание да се безпокоиш. Депресията е глупост. За щастие — каза тя, стана от шезлонга и ми подаде ръка — съществува идеално лекарство срещу депресията. Ще имаш ли нещо против да си легнем?
Е, разбира се, нямах нищо против. Легнахме си. И намерих антидепресанта, защото ако има нещо, което истински да ми доставя удоволствие, това е да правя любов със С.Я.Лаворовна-Бродхед. Щеше да ми достави удоволствие, дори ако знаех, че ми остават по-малко от три месеца до смъртта, мисълта за която ме депресираше.
ВТОРА ГЛАВА
КАКВО СЕ СЛУЧИ НА ПЛАНЕТАТА ПЕГИС
Междувременно на планетата Пегис моят приятел Оди Уолтърс търсеше един човек.
Казвам, че ми е приятел, макар да не се бях сещал за него от години. Някога ми бе направил една услуга. Не я бях забравил, искам да кажа, че ако някой ме попиташе: „Слушай, Робин, спомняш ли си, че Оди Уолтърс ти помогна да наемеш кораб, когато имаше нужда?“, щях да му отвърна възмутено: „Дявол да го вземе, разбира се, че си спомням! Мога ли да забравя такова нещо!“ Но не си мислех непрекъснато за него и всъщност в онзи момент нито знаех къде се намира, нито дори дали е жив.
Трябваше добре да го помня, защото бе доста необичаен на външен вид. Беше нисък и грозен. Лицето му бе по-широко при челюстите, отколкото при слепоочията, поради което много приличаше на жаба. Беше женен за красива и незадоволена, два пъти по-млада от него жена. Тя бе на деветнадесет. Казваше се Доли. Ако Оди се бе обърнал към мен за съвет, щях да му кажа, че любовта при такава голяма разлика във възрастта е обречена… с изключение, разбира се, при мен, тъй като аз съм извънредно запазен. Но той отчаяно искаше бракът му да оцелее и затова работеше като роб за Доли. Оди Уолтърс беше летец. Пилотираше всякакви летателни апарати. Бе карал въздушни машини на Венера. Когато големият земен транспортен кораб (който непрекъснато му напомняше за моето съществуване, тъй като аз притежавах голяма част от него и го бях кръстил на името на жена си) се намираше в орбита около Пегис, той летеше със совалка до него, за да пренася товари до планетата. В останалото време Оди извършваше чартърни полети на Пегис. Подобно на много други жители на планетата, той бе дошъл на 4.10^10 километра от мястото, където беше роден, за да си изкарва прехраната и понякога припечелваше по нещо, а друг път — не. Така че когато се върна от един чартърен полет и Аджангба му каза, че ще има друг, Уолтърс се разшета да го получи. Готов бе да преброди всички барове в Порт Хеграмет, за да намери групата за този полет, а това никак не беше лесно. За „град“ с четири хилядно население Порт Хеграмет бе преситен с барове. Страшно много бяха. Но в хотелското кафе, кръчмата на летището, голямото казино, в което единствено имаше кабаретна програма, не можа да намери арабите, които щеше да извозва. Доли също не беше в казиното, където обикновено изнасяше кукленото си шоу, нито вдигаше телефона вкъщи. Половин час по-късно Уолтърс все още ходеше по лошо осветените улици и търсеше арабите. Вече не беше в богатите, приличащи на Запада части на града. Накрая ги намери да спорят в една малка кръчма в покрайнините.
Всички постройки в Порт Хеграмет бяха временни — естествена последица от това, че Пегис бе колониална планета. Всеки месец, когато с големия хичиянски транспортен кораб от Земята пристигаха нови емигранти, числеността на населението набъбваше като балон под вентила на бутилка с водород. След това за няколко седмици постепенно намаляваше, тъй като отвеждаше колонистите по плантации, сечища и мини. Но градът никога не се връщаше до предишните си размери. Всеки месец населението му се увеличаваше с няколко стотици жители, построяваха се няколко десетки нови жилища, събаряха се няколко стари. Но тази кръчма беше явно най-временна от всичко. Бе изградена от три плочи конструктивна пластмаса за стени и една за покрив. Откъм улицата беше отворена за топлия въздух на Пегис. Въпреки това вътре бе пълно с пушек от цигари и марихуана, примесен с изпарения от сервирания домашен алкохол.
Уолтърс веднага позна търсения човек от описанието, дадено му от неговия агент. Нямаше втори като него в Порт Хеграмет… Разбира се, имаше много араби, но колцина бяха богати? Господин Люкман беше по-стар дори от Аджангба, пълен и плешив, с масивен златен пръстен с много диаманти на всеки от дебелите си пръсти. Седеше в компанията на други араби в дъното на кръчмата, но когато Уолтърс тръгна към него, барманката му препречи пътя.
— Това е частно парти — каза тя. — Те са си го платили. Остави ги на спокойствие.
— Очакват ме — заяви Уолтърс, като се надяваше да е вярно.
— За какво?
— Това не те засяга! — отвърна гневно той и се помъчи да си представи какво би се случило, ако се провре покрай нея. Тя не представляваше проблем. Беше слаба тъмнокожа млада жена с големи метални светещи в синьо обеци на ушите. Но грамадният мъж с прилична на куршум глава, който седеше в ъгъла и следеше какво става, бе съвсем друго нещо. За щастие господин Люкман видя Уолтърс и със залитане тръгна към него.
— Ти си моят пилот! — извика той. — Ела и пийни едно с нас!
— Благодаря, господин Люкман, но трябва да се прибирам вкъщи. Исках само да потвърдя чартърния полет.
— Да. Ние ще пътуваме с теб. — Той се обърна и погледна към другите от групата, които бурно спореха. — Ще удариш ли едно питие? — отново попита през рамо.
Мъжът беше по-пиян, отколкото предполагаше Уолтърс.
— Благодаря, не. Бихте ли подписали договора, моля?
Люкман се обърна и погледна листа в ръката на Уолтърс.
— Договор ли? — Той се замисли. — Защо трябва да има договор?
— Така е прието, господин Люкман — обясни Уолтърс, вече започваше да губи търпение. На масата другите се надвикваха и вниманието на Люкман бе раздвоено между Уолтърс и спорещата група.
Но имаше и още нещо. В спора участваха четирима души… петима, ако се броеше и Люкман.
— Господин Аджангба каза, че ще бъдете общо четирима — каза Уолтърс. — Ако сте петима ще трябва да доплатите.
— Петима ли? — Люкман се обърна към Уолтърс, — Не. Четирима сме. — После изражението му се промени и той се усмихна. — О, ти мислиш, че и онзи луд мъж е от групата? Не, той няма да пътува с нас. Той най-вероятно ще отпътува за онзи свят, ако не се откаже да разяснява на Шамиин учението на Пророка.
— Разбирам — отвърна Уолтърс. — Тогава просто подпишете…
Арабинът вдигна рамене и взе договора от Уолтърс. Той го постла върху покрития с цинк бар и засрича, стиснал в ръка молив. Спорът стана още по-шумен, но Люкман изглежда бе забравил за него.
По-голямата част от клиентелата на тайната кръчма бяха африканци. Насядалите от едната страна приличаха на кикуиу6, а от другата — на масаи7. На пръв поглед в такава компания спорещите изглеждаха еднакви. Сега обаче Уолтърс разбра грешката си. Единият от спорещите мъже беше по-млад от другите, по-нисък и по-слаб. Цветът на кожата му бе по-тъмен от този на повечето европейци, но не като на либийците. Очите му бяха черни като техните, но не катранено черни.
Това обаче не засягаше Уолтърс.
Той им обърна гръб и търпеливо зачака, горящ от желание да си тръгне. Не само защото искаше да види Доли; Порт Хеграмет бе град, раздиран от етнически вражди. Китайците общуваха предимно с китайци; латиноамериканците се движеха в тяхното барио8; европейците — в европейския квартал… о, не само и съвсем не винаги мирно. Разделението отиваше още по-далеч. Китайците от Кантон се разграничаваха от тайванските си сънародници, португалците не общуваха с финландците, чилийците и бившите аржентинци не можеха да се понасят. Но европейците определено избягваха заведенията, в които имаше африканци, и когато Оди получи подписания договор за чартърния полет, той благодари на Люкман и с чувство на облекчение побърза да напусне кръчмата. Още не беше стигнал до първата пресечка и чу зад гърба си яростни викове и писък.
На планетата Пегис човек не се интересува от чужди работи, но Уолтърс трябваше да си осигури чартърния полет. Хората, които биеха онзи човек, можеше да са африканци, нападнали ръководителя на неговата чартърна група. Това вече не беше чужда работа. Той се обърна и затича назад — грешка, за която, повярвайте ми, Уолтърс дълго време след това много съжалява.
Когато стигна там, нападателите си бяха отишли. На тротоара лежеше една скимтяща, окървавена фигура и тя не беше от компанията, която щеше да извозва. Бе младият чужденец. Той сграбчи крака на Уолтърс.
— Помогни ми и ще ти дам петдесет хиляди долара — изломоти мъжът. Устните му бяха надути и кървави.
— Ще отида да потърся патрул — каза Уолтърс и направи опит да се освободи.
— В никакъв случай! Помогни ми да убия онези типове и ще ти платя — изръмжа чужденецът. — Аз съм капитан Хуан Енрике Вантос-Шмитц и мога да си позволя да ти заплатя за услугата.
Разбира се, по онова време аз не знаех нищо. От друга страна Уолтърс не знаеше, че господин Люкман работи за мен. Но това нямаше значение. Десетки хиляди души работеха за мен и дали Уолтърс знаеше или не кои са те нямаше никакво значение. Лошото бе, че той не позна Уон, защото никога не бе чувал за него, освен най-общи приказки. В крайна сметка това се оказа от голямо значение.