Аз познавах добре Уон. За първи път го срещнах още като дете, отгледано и възпитано от машини и нехуманоиди. Когато изброявах приятелите си, не го причислих към тях, макар че, го познавах много добре. Но той никога не е бил достатъчно общителен, за да бъде приятел с някого.
Може да се каже, че Уон се бе държал доста враждебно — не специално към мен, а към цялото човечество — когато през младежките си години, изплашен и объркан, бълнуващ на кушетката на сънищата далеч на облака Оорт, без да знае и без да се интересува, подлудяваше всички. Разбира се, грешката не беше негова. Той не бе виновен, че проклетите и разгневени терористи, вдъхновени от неговия пример, отново ни подлудяваха винаги, когато това бе възможно… Но като засегнах въпроса за „грешката“ и го свързах с „вината“, още преди да сме се усетили ще се върнем отново към Зигфрид фон Шринк, а аз сега говоря за Оди Уолтърс.
На Уолтърс му беше чуждо чувството за милосърдие, но той не можеше да остави човека на улицата. Когато заведе окървавения мъж в малкия си апартамент, в който живееше с Доли, Уолтърс просто нямаше представа какво прави. Вярно е, че човекът бе в лошо състояние. Но имаше здравни заведения за бърза помощ, а и освен това жертвата проявяваше учудващо нежелание да го откара там. По целия път до квартала, наречен „Малка Европа“, мъжът намаляваше сумата, която предлагаше, и се оплакваше, че Уолтърс е страхливец. Когато вече беше на сгъваемото легло в стаята на Уолтърс, тази сума спадна на двеста и петдесет долара, а критиките по адрес на характера на Уолтърс не преставаха.
Най-после раните спряха да кървят. Мъжът се изправи и хвърли презрителен поглед на апартамента. Доли още не се беше върнала и, разбира се, жилището бе в ужасен безпорядък: на сгъваемата масичка бяха натрупани немити съдове; навсякъде бяха разхвърляни куклите от нейното шоу; над умивалника съхнеше долно бельо; върху дръжката на вратата висеше потник.
— Тука си е направо кочина — каза нежеланият гостенин. — Двеста и петдесет долара са много.
Това вече премина всякакви граници, но Уолтърс потисна реакцията си, така както бе потиснал и всички други реакции през последния половин час. Каква полза, ако му отговори?
— Ще те измия — заяви той. — А след това можеш да се измиташ. Не ти искам парите.
На подутите устни се появи нещо като презрителна усмивка.
— Колко глупаво от твоя страна — каза мъжът. — Аз съм капитан Хуан Енрике Сантос-Шмитц. Притежавам собствен звездолет. Между другите важни предприятия имам акции и в транспортния флот, обслужващ тази планета. Смята се, че съм единадесети по богатство сред човешката раса.
———————————————
Казаното от Робин тук също се нуждае от някои обяснения. Хичиянците много се интересуваха от живи същества, особено от такива, които са интелигентни или обещават да станат интелигентни. Те имаха един апарат, който им позволяваше да възприемат чувствата на същества в отдалечени от тях светове.
Лошото в този апарат беше, че той не само приемаше, но и предаваше. Собствените емоции на оператора се възприемаха от изследваните обекти. Ако операторът бе разстроен или депресиран… или побъркан… последиците бяха много, много лоши. Като дете Уон имаше такъв апарат, когато беше изоставен още съвсем малък. Той го наричаше „кушетка на сънищата“ — по-късно учените го нарекоха телепатичен психокинетичен приемопредавател — и когато го използваше, се получаваха толкова субективно описаните от Робин събития.
———————————————
— Никога не съм чувал за теб — измърмори Уолтърс и пусна топлата вода във ваната. Но това не беше вярно. Макар и от много отдавна, в паметта му се бе залазило нещо, имаше някакъв спомен. За човек от бюлетина с новините по пиезовизията, който го показваха през час цяла седмица, а след това в продължение на един-два месеца веднъж седмично. Но никой не се забравя така сигурно десет години по-късно, както онзи, който е бил цял месец на екрана.
— Ти си момчето, отгледано в жизнената среда на хичиянците — сети се изведнъж Уолтърс, а мъжът изръмжа:
— Точно така. Ох! Боли!
— Не мърдай и няма да боли — отвърна Уолтърс, докато се чудеше какво да прави с единадесетия по богатство сред човешката раса. Разбира се, Доли щеше да бъде много щастлива да се срещне с него. Но след като преминеше първоначалното вълнение, какви комбинации щеше да измъдри тя, за да накара този човек да сподели с тях това богатство и да им купи плантация на някой остров, вила на Хийтър Хилс… или една екскурзия до Земята? Дали в края на краищата нямаше да е по-добре да задържи мъжа под някакъв претекст, докато Доли се върне… или да го отпрати и само да й каже за него?
Дилемите, над които размишляваме много дълго, най-често се решават от само себе си. Тази също се реши по този начин, когато ключалката изщрака и на вратата се появи Доли.
Независимо как изглеждаше Доли у дома — понякога с насълзени очи от алергия, дължаща се на растителността на планетата Пегис, много често нацупена и рядко вчесана, — когато нахълта в стаята, беше очарователна. Тя очевидно заплени нечакания гост, а Оди, макар да бе женен за тази жена с поразяващо стройна фигура и невъзмутимо алабастрово лице повече от една година и да знаеше, че първото се дължи на диетата, а второто — на козметиката, също бе възхитен.
Той я прегърна и целуна. Доли отвърна малко разсеяно на целувката. Вниманието й бе насочено към госта.
Уолтърс й го представи, без да я изпуска от прегръдките си.
— Скъпа, това е капитан Сантос-Шмитц. Попадна в уличен бой и аз го доведох тук…
Тя го отблъсна.
— Младши, как си могъл!
За момент Оди се смути, после разбра недоразумението.
— О, не, Доли, боят не беше с мен. Просто се случих наблизо.
Изразът на лицето й се промени и тя се обърна към госта.
— Разбира се, че си добре дошъл тук, Уон. Чакай да видя как са те подредили.
Сантос-Шмитц навири нос.
— Ти ме познаваш — каза той и позволи на Доли да докосне направената от Уолтърс превръзка.
— Разбира се, Уон. Всички в Порт Хеграмет те познават. — Доли поклати съчувствено глава. — Видях те миналата вечер — продължи тя. — В салона на „Вретеното“.
Уон се отдръпна назад, за да я разгледа по-добре.
— О, да! Артистката от кукленото шоу. Гледах твоето представление.
Доли Уолтърс рядко се усмихваше, но в крайчеца на очите й се появи нещо като бръчици, красивите й устни се присвиха. Резултатът бе по-добър от усмивка, изражението бе впечатляващо. И докато настаняваше по-удобно Уон Сантос-Шмитц, докато му поднасяше кафе и слушаше обясненията му защо либийците не били прави, когато се нахвърлили върху него, на лицето й често се появяваше това изражение. Уолтърс си мислеше, че Доли ще бъде недоволна, задето е довел вкъщи този неканен гост, но скоро установи, че опасенията му са били неоснователни. А когато времето напредна, той започна да се тревожи.
— Уон — обади се Уолтърс, — утре сутринта ще летя пак и предполагам, че искаш да се върнеш в хотела…
— Разбира се, че не иска, Младши — укори го жена му. — При нас има достатъчно място за трима. Ще го настаним на леглото. Ти ще спиш на дивана, а аз ще легна на детското креватче в стаята, където шия кукли.
Уолтърс бе толкова стреснат, че не успя нито да се намръщи, нито да отговори. Идеята беше глупава. Разбира се, че Уон искаше да се върне в хотела… а Доли просто се държеше като учтива домакиня. Тя всъщност не би желала да спят по такъв начин, който не им осигуряваше никакво уединение през нощта преди заминаването му с онези раздразнителни араби. И той зачака, уверен, че Уон ще се извини, че не може да приеме поканата. Но постепенно увереността му започна да намалява и накрая съвсем изчезна. Макар че Уолтърс не беше дълъг човек, диванът бе по-къс от него и той се мята и обръща цяла нощ, като искрено съжаляваше, че бе срещнал Хуан Енрике Сантос-Шмитц.
Желание, изпитвано от мнозина представители на човешката раса, включително и от мен.
Уон не беше просто неприятна личност… о, вината за това не бе негова, разбира се (да, да, Зигфрид, зная… махни се от главата ми!). Той бягаше от правосъдието или щеше да бяга, ако се знаеше какво бе отмъкнал от хичиянските артефакти.
Когато каза на Уолтърс, че е богат, той не го излъга. Уон имаше законно право върху много от хичиянската техника, просто защото майка му го бе родила в хичиянска среда, без други човешки същества, с които да общува. Когато съдът намери време да се занимае със случая, това му донесе много пари. Но Уон смяташе, че има право върху всичко хичиянско, което бъде открито и официално не е регистрирано. Той си присвои един хичиянски звездолет… всички знаеха за него… но подкупи адвокатите, които защитаваха интересите на „Гейтуей Корпорейшън“ и делото бе прекратено. Взе също и някои хичиянски устройства, които не бяха широко достъпни, и ако някой знаеше какво точно представляваха, случаят щеше спешно да се разгледа в съда и Уон вместо досадна личност, щеше да бъде обявен за обществен враг номер едно. Така че Уолтърс имаше всички основания да го мрази, макар че, разбира се, той не изхождаше от тези съображения.
Когато на следващата сутрин отиде при либийците, те бяха махмурлии и раздразнителни. Уолтърс обаче бе по-зле от тях, макар да не беше пил предишната вечер. Това беше и част от причината за лошото му настроение.
Неговите пътници не го попитаха нищо за предната нощ. Всъщност те почти не приказваха, тъй като летяха над обширни савани, горски поляни и много рядко над ферми. Люкман и един от мъжете разглеждаха съсредоточено сателитни холограми с фалшив цвят на сектора, който изследваха, един от другите спеше, четвъртият просто гледаше през прозореца. Самолетът летеше почти изцяло на автопилот. През това време на годината нямаше сериозни атмосферни смущения и Уолтърс имаше достатъчно време да мисли за жена си. Бракът с Доли за него бе истински триумф, но защо след това не беше щастлив?
Доли бе имала тежък живот. Израснала в Кентъки без пари, без семейство, без работа… без никаква квалификация и може би без много ум в главата си… едно такова момиче трябвало да използва всичките си активи, ако иска да се измъкне от тази опушена страна. Единственият търговски актив на Доли била нейната външност. Добра външност, макар и фалшива. Стройна фигура, блестящи очи, но зъбите й не стрували. Четиринадесетгодишна тя започнала работа като танцьорка в един бар в Синсинати, но не й плащали достатъчно и за да преживява, щяло да й се наложи да продава тялото си. Доли не желаела да го прави. Тя щадяла себе си. Опитала се да пее, но нямала глас. Освен това тя пеела без да движи устните си, за да не се виждат редките й зъби, от което приличала повече на вентрилок9… и когато един клиент, когото тя отблъснала, се опитал да я уязви, като й го казал, в главата й неочаквано просветнало. М.К. се смятал за комик в този клуб. Доли си платила с пране и шиене за няколко комедийни номера, направила си кукли, проучила всички куклени представления, които давали по пиезовизията, намерила още и на касети и направила първия си опит на последното за нея съботно представление, тъй като от неделя на мястото й идвала друга певица. Представлението не пожънало голям успех, ала новата певица била още по-лоша и уволнението на Доли се отсрочило. Така изкарала две седмици в Синсинати, един месец в Луисвил, почти три месеца в малки клубове извън Чикаго… Ако ангажиментите били един подир друг, Доли щяла да е доста добре, но между тях имало седмици и дори месеци на бездействие. Все пак не гладувала. А когато дошло време да отлети на планетата Пегис, много от слабите места в пиесата били изгладени от често враждебно настроената или от пияна публика, така че пиесата придобила приемлив вид. Заминаването за Пегис бил отчаян ход, защото за да плати пътя, трябвало писмено да преотстъпи тялото си. На Пегис „звездите“ също не се радвали на голям успех, но положението й не било по-лошо от онова на Земята. Тя вече не пазела тялото си така педантично, но и не разточителствала много. Когато срещнала Оди Уолтърс Младши, той й предложил най-високата цена, предлагана й някога… брак. Така Доли се омъжила. На осемнадесет. За мъж, два пъти по-възрастен от нея.
Животът на Доли в действителност не беше много по-тежък от живота на когото и да било на Пегис… като не броим, разбира се, хора като нефтотърсачите на Оди. Те, или техните компании, бяха платили пълната такса за полета до планетата Пегис и всеки от тях положително имаше в джоба си платен билет за връщане.
Това обаче не ги правеше по-весели. Летяха шест часа до Уест Айлънд, който избраха за базов лагер. Когато се нахраниха, опънаха палатките и казаха по един-два пъти молитвите си, не без неизбежния спор в коя посока да са обърнати лицата им. Махмурлукът им бе преминал, но беше много късно за работа през този ден. За тях. Не и за Уолтърс. На него му наредиха да пресече надлъж и нашир над двадесет хиляди хектара обрасъл с шубраци хълмист терен. Тъй като той просто трябваше да прекара маса-сензор, за да измери гравитационните аномалии, нямаше значение, че е тъмно. Във всеки случай нямаше значение за господин Люкман, но бе от голямо значение за Уолтърс, защото точно такова летене той мразеше най-много. Трябваше да лети на съвсем малка височина, а някои хълмове бяха доста високи. И така, Уолтърс летя едновременно с радар и с маса-сензор, плашейки бавните, глупави животни, които населяваха тези савани на Уест Айлънд, а самият той изтръпваше от ужас, когато откриваше, че е задрямал и неочаквано виждаше как обрасналият с храсти връх на хълма стремително се насочва към самолета.
Уолтърс успя да поспи пет часа, преди господин Люкман да го събуди, за да направи аерофотографско изследване на няколко неясни места, а като свърши със снимките, да набие колове по целия терен. Тези колове не бяха обикновени метални пръти. Те бяха сеизмографи и трябваше да се разположат под формата на връх на стрела, дълъг няколко километра. Освен това трябваше да бъдат пуснати поне от двадесет метра, за да е сигурно, че ще се забият и ще останат прави, както и че техните показания ще са достоверни, и всеки един трябваше да бъде поставен с точност от два метра. Уолтърс безуспешно се опита да обясни на господин Люкман, че тези изисквания са взаимно изключващи се, затова не се изненада, че когато включиха монтираните на камиони вибратори, от петрологическите10 данни нямаше никаква полза. „Пренареди ги!“ — заповяда господин Люкман и Уолтърс трябваше да повтори пеша всяка стъпка, да извади сеизмографите и да ги забие отново на ръка.
Той се бе наел за пилот, но господин Люкман имаше по-широки възгледи. Не само да забива сеизмографни колове. Един ден го накара да копае и да лови прилични на кърлежи насекоми, еквивалент за планетата Пегис на земните червеи, които аерират почвата. На следващия ден му даде да работи с роторна копачка, която се забиваше на няколко десетки метра и изваждаше образци от почвата. Сигурно щяха да го карат и картофи да бели, ако ядяха картофи. Всъщност те се опитаха да го натоварят с миенето на чиниите… но накрая се съгласиха да се редуват. (Уолтърс забеляза, че редът на господин Люкман никога не идваше.) Не че тези неприятни задачи бяха безинтересни. Приличните на кърлежи насекоми слагаха в буркан с разтворител и получената супа изсипваха върху електрофорезна11 филтърна хартия. Образците от роторната копачка пък отиваха в малък инкубатор със стерилна вода, стерилен въздух и стерилни въглеводородни пари. Това бяха два теста за откриване на нефт. Буболечките, прилични на термити, бяха копачи на голяма дълбочина. Част от изкопаното те връщаха обратно на повърхността със себе си, а електрофорезата щеше да сортира донесеното. На планетата Пегис, както и на Земята, имаше микроорганизми, които можеха да живеят на диета от чисти въглеводороди. Така че ако нещо пораснеше и се развиеше в средата от чисти въглеводороди на инкубаторите, ставаше ясно, че то не е могло да съществува без източник на свободни въглеводороди в почвата.