Пиа отвори, огледа го и поклати глава.
— Сякаш си изпълзял от морето. — Дръпна го за ръкава да влезе и му нареди да иде в банята и да се съблече. Беше прекалено мокър, за да протестира. Докато сваляше дрехите си, Пиа открехна вратата и му метна кърпа и сухи дрехи.
— Сигурна бях, че дрехите на мъжа ми ще ти станат — доволно отбеляза тя, когато Остин излезе от банята. — И той беше здравеняк като теб.
Докато Пиа нареждаше масата, Остин простря дрехите си до печката на дърва, после седна до нея да се стопли, докато Пиа не обяви, че вечерята е готова.
Печената треска се топеше в устата. Пиха леко бяло вино. Десертът бе пудинг със стафиди. Докато се хранеха, тя му разказа за живота си на островите, а Остин сподели това-онова за работата си в НАМПД. Пиа остана силно впечатлена от пътешествията му из целия свят.
— Забравих да те попитам, хареса ли ти разходката, независимо от дъжда? — попита тя, докато разчистваше масата.
— Качих се до върха на скалите. Гледката е невероятна. Видях и фермата. Допускат ли посетители?
— О, не — Пиа поклати глава. — Не пускат никого. Нали ти обясних, никой от селото не работи там. Покрай брега има път. Използваха го по време на строителството, но сега е преграден с висока ограда. Всичко идва и заминава по море. Там си е просто отделно градче.
— Интересно. Жалко, че никой не може да влезе.
Пиа му напълни чашата и го изгледа лукаво.
— Ако искам, мога да вляза за нула време — през Портата на русалката.
— Портата на русалката ли?
— Един проход в края на старото пристанище. Баща ми понякога ме взимаше с лодката и отивахме там. Никога не ме е пускал вътре. Опасно е заради теченията и скалите. Неколцина се удавили, докато се опитвали да минат оттам, затова рибарите стоят настрана. Казват, че там обитавали духовете на умрелите. Можеш да чуеш стоновете им, но това е всъщност само вятърът, който духа в пещерите.
— Изглежда, баща ти не се е страхувал от призраци.
— Не се страхуваше от нищо.
— Какво общо имат тези пещери с фермата?
— През тях може да се влезе вътре. Едната пещера е свързана с друга, която води до старото пристанище. Баща ми разказваше, че имало рисунки по стените. Чакай, ще ти покажа.
Отиде до библиотеката и извади стар семеен албум. Между снимките имаше сгънат лист. Пиа го разгъна и го сложи на масата. На хартията имаше груби скици на бизон и елен. По-интересни за Остин бяха изображенията на дълги грациозни съдове с платна и гребла.
— Това са много стари рисунки — каза той, макар да не можеше да определи към коя епоха принадлежат. — Баща ти показвал ли ги е на някой?
— Не и извън семейството. Искаше да запази пещерите в тайна. Боеше се, че ако хората разберат за рисунките, ще ги унищожат.
— Значи в пещерите не може да се влезе по суша?
— Има път, но е затрупан от паднали скали. Баща ми казваше, че лесно можели да се махнат. Искаше да доведе специалисти от университета, та да се заемат с проучването, но умря в една буря.
— Моите съболезнования.
Пиа се усмихна.
— Вече ти казах, не се боеше от нищо. Както и да е, след смъртта му майка се премести при роднини. Върнах се тук със съпруга си. Бях прекалено заета с отглеждането на децата, за да мисля за пещерите. После рибовъдната компания купи земята и старата китоловна станция и оттогава никой не може да иде там.
— Има ли и други рисунки?
Тя поклати глава.
— Татко се опита да направи карта на пещерите, но не зная какво стана с нея. Казваше, че онези, които са оставили рисунките, са били доста хитри. Използвали изображенията на риби и птици като знаци. Следваш ли правилната риба, няма да се изгубиш. Някои от разклоненията са задънени.
Продължиха да разговарят. Накрая Остин си погледна часовника и каза, че е време да тръгва. Пиа не го пусна, докато не й обеща, че ще дойде на вечеря и следващия ден. Той подкара колата по пустия път в приглушената светлина, която щеше да се запази цяла нощ на тези ширини.
Голямата къща светеше, но Йепсен не се виждаше никъде. Остин предположи, че си е легнал. Дъждът бе спрял. Той се качи на верандата и постоя известно време, загледан към притихналото село и залива, след което се прибра да си легне. Макар селото да изглеждаше спокойно, не можеше да се отърси от усещането, че тук се крият някакви мрачни тайни. Увери се, че е затворил вратата и прозорците, преди да изгаси осветлението.
11
Пол Траут караше широкия военен джип по натоварените улици на Вашингтон като състезател на финалите за Суперкупата. Макар двамата с Гамей често да използваха хамъра за семейни излети из Вирджиния, нито едно препятствие по черните пътища на провинцията не можеше да се сравнява с предизвикателствата на шофирането в столицата. Гамей гледаше за дупки, а Пол даваше газ почти без да се оглежда. Способността им да работят заедно като добре смазана машина бе жизненоважна за безкрайните мисии в НАМПД и се дължеше на проницателността на адмирал Сандекър, който ги бе наел.
Пол зави по една тясна улица в Джорджтаун, паркира джипа зад тухлената им къща и двамата се втурнаха към вратата. Само след минути се качваха в едно такси с набързо приготвени сакове в ръце. Служебният самолет на НАМПД ги очакваше на летището и загряваше двигатели. Пилотът бе жена — караше група учени до Бостън и познаваше семейство Траут от предишни мисии на Специалния отряд. Беше получила разрешение от централата за допълнителен курс и тъкмо попълваше бордовия лист.
След като остави учените на летище „Лоуган“, самолетът продължи по атлантическото крайбрежие на север със скорост 800 км/ч и свали семейство Траут до Халифакс в Нова Скотия тъкмо навреме за късна вечеря. Пренощуваха в един хотел до летището, рано на следващата сутрин хванаха полет на „Еър Канада“ до Кейп Бретан, наеха кола от летище „Сидни“ и поеха по скалистия бряг в търсене на купената от „Океанус“ фабрика. На летището Гамей се бе сдобила с пътеводител. Авторът на частта, описваща този затънтен район, явно бе изпаднал в отчаяние, тъй като бе вписал фабриката като туристическа забележителност.
След като в продължение на километри не видяха никакви следи от цивилизация, стигнаха до някаква комбинация между смесен магазин, кафене и сервиз. Гамей отби край очуканите пикапи, паркирани пред разнебитената постройка.
Пол вдигна глава от картата.
— Много очарователно, но до центъра на градчето има още няколко километра.
— Така или иначе трябва да налеем бензин. — Гамей почука таблото. — Докато натискаш помпата, аз ще понатисна местните за някоя й друга клюка.
С пътеводителя под мишница Гамей прескочи черния лабрадор, който се бе проснал като умрял на паянтовата предна веранда, и отвори вратата. Носът й долови приятното ухание на тютюн за лула, бекон и кафе. Магазинът, който заемаше половината от помещението, предлагаше всякакъв вид стоки — от телешка пастърма до ловни патрони. Кафенето заемаше другата половина.
Десетина мъже и жени седяха на кръглите маси от метал и пластмаса. Очите на всички се обърнаха към Гамей. Високата метър и седемдесет и пет и тежаща шейсет килограма стройна Гамей с необичайната си червена коса би привлякла вниманието дори на плажен купон в Малибу. Погледите станаха още по-любопитни, когато тя напълни две пластмасови чаши от кафеварката на самообслужване.
Отиде да плати и закръглената млада жена на касата я посрещна с приветлива усмивка.
— На екскурзия, нали? — Явно не можеше да си представи, че някой би се застоял по-дълго, отколкото е необходимо за чаша кафе.
— Двамата със съпруга ми пътуваме по крайбрежието.
— Е — примирено каза жената, — тук няма много за гледане.
— Напротив, прекрасно е. Бихме останали по-дълго, ако имахме време — каза Гамей с обезоръжаваща усмивка и отвори пътеводителя на подгънатата страница. — Тук пише, че имало някакво красиво рибарско заливче и фабрика за обработка на риба.
— Така ли? — невярващо се обади касиерката.
Останалите в кафенето не бяха пропуснали нито думичка.
Една кокалеста белокоса жена изкудкудяка като кокошка.
— Риболовът вече не е какъвто беше. Продадоха фабриката. Някаква голяма компания изкупи целия бизнес. Уволни всички работници. Никой не знае какво правят. Хората, които работят там, изобщо не стъпват в града ни. Понякога виждаме ескимоси с големи черни джипове.
Гамей погледна пътеводителя — да не би да е пропуснала нещо.
— Ескимоси ли? Не предполагах, че сте толкова далеч на север.
Невинният й въпрос стана повод за оживен дебат. Някои от местните твърдяха, че ескимосите пазели фабриката. Други заявиха, че хората с джиповете всъщност били индианци или пък монголци. В един момент Гамей се зачуди дали не е попаднала в някой приют за душевноболни. Мисълта й се затвърди, когато касиерката промърмори нещо за „извънземни“.
— Извънземни ли? — повтори Гамей.
Очите на касиерката се разшириха под дебелите кръгли стъкла на очилата.
— Това е като Зона 51, онази тайна база на НЛО в Щатите, дето я показваха в „Досиетата Х“.
— Веднъж видях НЛО, докато ловувах в района на старата фабрика — намеси се един мъж, който спокойно можеше да е и стогодишен. — Голямо сребърно нещо, цялото святкащо.
— Стига, Джо — каза кокалестата жена. — Сигурно си бил толкова насвяткан, че си видял и розови слонове.
— Че как — ухили се беззъбо старецът. — И тях съм ги виждал.
Избухна смях.
Гамей се усмихна сладко и се обърна към касиерката.
— Страхотно ще е да разкажем на приятелите си, че сме виждали база на НЛО. Далеч ли е оттук?
— На трийсетина километра — отвърна касиерката и й обясни как да стигне. Гамей й благодари, остави десет доларова банкнота в празната кутия за помощи и излезе.
Пол се бе облегнал на колата със скръстени на гърдите ръце.
— Как мина? — попита той и си взе кафето.
Гамей хвърли поглед към магазина.
— Не зная. Сякаш попаднах в епизод на „Туин Пийкс“. Само за няколко минути научих, че в тази част на света има каращи големи джипове ескимоси, база на НЛО и розови слонове.
— Това обяснява всичко — със сериозна физиономия отбеляза Пол. — Докато беше вътре, оттук прелетя ято едри създания с цвят на сливи.
— Не се изненадвам след всичко чуто — каза тя и седна зад волана.
— Мислиш ли, че местните си правят майтап за сметка на бедните туристи? — попита Пол, докато се настаняваше до нея.
— Ще разберем, след като видим големите сребърни неща около Зона 51. Ще ти обясня по пътя — добави тя, като видя обърканото му изражение.
Подминаха отбивката към центъра и пристанището и продължиха през гъста борова гора. Дори с подробните обяснения на касиерката, която бе описала едва ли не всеки пън и камък по пътя, за малко не пропуснаха отклонението. Нямаше никакви указателни знаци. Единствено здраво отъпканите коловози отличаваха пътя от дърварските просеки в гъстата гора.
Паркираха на около половин километър от главния път. Касиерката я бе посъветвала да спрат на една поляна недалеч от голяма морена и да продължат през гората пеша. Неколцината местни жители, които се били осмелили да се приближат до портала, били засичани и безцеремонно връщани. Очевидно ескимосите, както ги бе нарекла касиерката, разполагаха със скрити камери.
Гамей и Пол оставиха колата, тръгнаха успоредно на пътя и след стотина метра видяха отблясъците на слънчевите лъчи по високата телена ограда. По горната й част минаваше черен кабел — по бодливата тел течеше ток. Не се виждаха никакви камери, но това не пречеше да са маскирани някъде наоколо.
— И сега какво? — попита Гамей.
— Ще ловим риба или ще копаем червеи.
— Никога не съм си падала по копаенето на червеи.
— Аз също. Да половим риба.
Пол излезе на разчистената ивица пред оградата и веднага забеляза тънката, почти невидима жица на височината на глезена. Посочи я. Сигнална жица. Откърши един сух клон и го метна върху проводника, след което се шмугна обратно в гората. Двамата с Гамей се проснаха по корем на покритата с борови иглички земя.
Скоро се чу ръмжене на двигател и от другата страна на оградата се появи голям черен джип. Колата спря, вратата се отвори, отвътре изскочиха два свирепо изглеждащи чисто бели самоеда с размерите на лъвове и затичаха към оградата. Миг по-късно към душещите кучета се присъедини мургав кръглолик пазач с черна униформа и готова за стрелба карабина в ръце.
Докато кучетата сновяха покрай оградата, пазачът подозрително се загледа в гората. Видя клона върху жицата, промърмори нещо неразбираемо в радиостанцията и тръгна към джипа. Кучетата като че ли усетиха двамата натрапници сред дърветата, спряха, загледаха се в тяхната посока и заръмжаха. Пазачът им викна и те побягнаха към джипа. Скочиха вътре и машината потегли.
— Не е зле — каза Пол, гледаше часовника си. — Деветдесет секунди.
— Май е време да се омитаме оттук — каза Гамей. — Сигурно ще пратят някой да махне клона.
С притичвания стигнаха до взетата под наем кола и след няколко минути отново бяха на главния път.
Гамей поклати замислено глава.
— Тоя пазач заприлича ли ти на ескимос?
— Да, донякъде. Е, може би. Никога не съм се натъквал на ескимоси в Кейп Код.
— Какво ще търси ескимос толкова далеч на юг? Да не продава „Ескимо“?
— Единственото, което предлагаше онзи тип и кутретата му, бе бърз превоз до моргата. Дай по-добре да видим какво става в цивилизацията.
Гамей кимна. След няколко минути завиха на кръстопътя към градчето. В него нямаше нищо забележително и Гамей разбираше защо се споменава съвсем мимоходом в пътеводителя. Къщите бяха защитени от лошото време с асфалтова облицовка в убито зелено или мораво, а покривите бяха покрити с алуминиеви плоскости, за да може снегът да се свлича по-лесно. Виждаха се съвсем малко хора и автомобили. На някои магазини в миниатюрната търговска част имаше табели, че са затворени за неопределено време. Цялото градче имаше доста запуснат вид. Пристанището бе живописно, както споменаваше и пътеводителят, но празно и това допълваше безрадостната картина.
Рибарският кей бе съвсем пуст, като се изключи опърпаното ято дремещи чайки. Гамей посочи неоновата реклама на някаква кръчма — малка четвъртита постройка до пристанището — и Пол й каза да запази маса и да му поръча риба и пържени картофи, докато той пообиколи да открие някой, който да му разкаже нещо за „Океанус“.
Гамей влезе в ресторанта. Заведението бе празно, ако не се броеше пълният барман и един-единствен клиент. Тя седна на маса с изглед към пристанището. Барманът дойде да вземе поръчката, дружелюбно се извини, че няма риба и пържени картофи, но посочи, че бутът на грил и сандвичите със сирене не са никак лоши. Гамей каза, че няма проблем, и поръча два сандвича и „Молсън“. Канадската бира й харесваше, тъй като бе по-силна от американската.
Докато отпиваше от питието си и се наслаждаваше на оплютия от мухи таван и украсената с продрана рибарска мрежа и прашасал препариран омар стена, седящият на бара мъж слезе от стола си. Явно бе изтълкувал гледката на пиеща сама посред бял ден американка като покана. Затътри се към нея с бутилка в ръка, погледът му пробяга оценяващо по червената й коса и гъвкавото й атлетично тяло. Не видя сватбената халка, тъй като лявата ръка на Гамей лежеше на коляното й, и реши, че е обещаваща плячка.
— Добро утро — каза той с приветлива усмивка. — Нещо против да седна при вас?
Гамей не се стресна от толкова прекия подход. Погаждаше се добре с мъжете, защото имаше таланта да мисли като тях. Трудно бе да се повярва, че с високата си стройна фигура и дълга вълниста коса навремето бе първа мъжкарана, оглавяваше банда момчета, строеше къщи по дърветата и играеше бейзбол по улиците на Расин. Освен това бе и страшно добър стрелец благодарение на баща си — той й бе купил въздушна пушка и машина за изстрелване на панички.
— Заповядайте — небрежно отвърна тя и махна към стола.