— Какво става? — попита Гамей.
— Искам да разгледам рибарника на една компания — „Океанус“. Възможно е да има връзка между нея и потъването на онези два кораба. Докато се мотая тук, бихте ли посъбрали малко информация за компанията? Не зная почти нищо за нея. Може би Хайрам е в състояние да помогне — Хайрам Йегър бе компютърният вълшебник, който въртеше огромната база данни на НАМПД.
Побъбриха още няколко минути. Остин разказа това-онова за спасяването на датските моряци и затвори, след като Гамей му обеща веднага да се заеме с молбата му за „Океанус“. Тя преразказа основните неща от разговора на съпруга си.
— Кърт е най-големият спец по викане на вятъра със свиркане — засмя се Пол. Намекваше за старото поверие, че свиренето с уста на кораб довежда буря. — Какво иска да знае за рибните ферми? Как се кара трактор под вода ли?
— Не, балировачка — изсумтя Гамей. — Нали си израснал на рибарска гемия? С какво балирахте рибите?
— Аз съм само прост син на сина на рибар. — Траут бе роден в Кейп Код, в рибарско семейство. Отклони се от родовата традиция, когато като младок започна да се мотае около Океанографския институт в Удс Хол. Някои от работещите там учени го навиха да следва океанография, той завърши Океанографския институт в Скрипс, специализира дълбочинна геология и бе майстор в използването на компютърни графики в проектите си.
— По една случайност зная, че въпреки очевидното си невежество знаеш доста за рибовъдството.
— Рибовъдството не е от вчера. По родните ми места хората отглеждат и събират миди и стриди от сто години, ако не и от повече.
— Тогава знаеш, че принципът е същият, само че прехвърлен върху риба. Развъждат я в големи мрежи в океана. Рибарниците могат да произведат риба за частица от времето, необходимо за улавянето й в диво състояние.
Пол се намръщи.
— Когато властите наложат ограничения върху риболова поради изчерпването на запасите, подобна конкуренция е последното, което е нужно на един рибар.
— Занимаващите се с рибовъдство не биха се съгласили. Според тях рибарниците произвеждат по-евтина храна, осигуряват работна ръка и наливат пари в икономиката.
— А какво е твоето мнение като морски биолог?
Гамей бе учила по подводна археология, преди да насочи интересите си в друга област и да постъпи в Скрипс, където написа докторат по морска биология и покрай това се омъжи за Пол.
— Май ще застана по средата — каза тя. — Рибовъдството има своите преимущества, но мисля, че когато рибарниците попадат в ръцете на големите компании, нещата могат да излязат извън контрол.
— И накъде духа вятърът?
— Трудно е да се каже, но ще ти дам пример какво всъщност става. Представи си, че си гонещ избори политик и че някой представител на рибовъдната промишленост заяви, че ще инвестира стотици милиони в крайбрежните общини и с инвестицията си ще осигури работни места и милиарди долари годишни приходи и икономически ръст в избирателния ти район. Ти на чия страна би застанал?
Траут подсвирна.
— Милиарди? Нямах представа, че играят толкова големи пари.
— Говоря само за частица от общия бизнес. Рибарници има по цял свят. Ако напоследък си ял сьомга, скариди или миди, можеш да си сигурен, че са произведени в някоя ферма в Канада, Тайланд или Колумбия.
— Явно фермите трябва да имат невероятен капацитет, за да бълват продукти в такива количества.
— Направо феноменален. В Британска Колумбия отглеждат седемдесет милиона сьомги в рибарниците, докато в диво състояние улавят само петдесет и пет хиляди.
— И как успяват рибарите да се конкурират с подобна продукция?
— Не успяват. — Гамей сви рамене. — Кърт се интересува от една компания, „Океанус“. Да видим какво мога да открия. — Пръстите й пробягаха по клавиатурата. — Странно. Обикновено проблемът на интернет е прекалено многото информация. Но за „Океанус“ няма почти нищо. Намирам само един абзац, според който някаква канадска фабрика за обработка на сьомга била продадена на „Океанус“. Ще поровя още малко.
Ловът продължи около четвърт час. Пол отново се бе потопил дълбоко в Яванската падина. Накрая Гамей наруши мълчанието.
— Аха!
— Напипа ли жилата?
Гамей прелисти екрана.
— Попаднах на няколко изречения за придобивката, погребани в бюлетин за индустрията. Излиза, че „Океанус“ притежава фирми по целия свят, произвеждат над двеста двайсет и пет хиляди тона годишно. Сливането осигурява на концерна достъп до пазара в страната чрез американска дъщерна фирма. Според изчисленията САЩ ще купуват четвърт от цялата продукция.
— Двеста двайсет и пет хиляди тона! Приготвям си въдиците. Не бих имал нищо против да видя някой от тези рибарници. Къде е най-близкият?
— Канадският, за който вече споменах. Аз също бих искала да го видя.
— Тогава какво ни спира? Така и така си клатим краката, докато Кърт и Джо ги няма. Светът не се нуждае от спасяване, а и да се нуждае, Дърк и Ал винаги са налице.
Тя присви очи към екрана.
— Заводът е в Кейп Бретан, на две крачки от бреговете на Потомак.
— Кога ще се научиш да се доверяваш на гениалността ми на янки? — престорено въздъхна Пол, извади телефона и набра някакъв номер. След кратък разговор затвори и на момчешкото му лице се изписа ликуваща усмивка.
— Имам едно приятелче от пътния отдел. Самолет на НАМПД излита след няколко часа за Бостън. Има две свободни места. Може би ще успееш да омагьосаш пилота да ни метне до Кейп Бретан.
— Струва си да опитам — каза Гамей и изключи компютъра.
— А изследването на краставата риба?
— А Яванската падина?
— Тя си стои на мястото от милиони години. Все ще може да почака още няколко дни.
Неговият монитор също почерня. Радостни, че най-сетне са се спасили от скуката, двамата забързаха към вратата на офиса.
10
Сутрешният полумрак се бе разсеял и Фарьорските острови се радваха на слънчевата светлина, озарила прелестта на пейзажа. Земята сякаш бе покрита с яркозелено сукно като маса за билярд. Тук не растяха дървета — виждаха се само каменни огради, пътеки, къщи с покрити с чимове покриви и тук-там някоя камбанария.
Остин караше волвото на професора по лъкатушещия крайбрежен път. От студеното синьо море се издигаха назъбени сиви скали като някакви вкаменени плавници на китове. Птици се рееха около отвесните стени на бреговата линия.
По обяд излезе от един тунел и видя едно сякаш направено от къщи играчки село, скупчило се на полегатия склон над един фиорд. Пътят тръгна на серпантини и се спусна на стотици метри само за няколко километра. Колелата на волвото свистяха на острите завои. Мантинела нямаше и Остин въздъхна облекчено, когато спускането свърши и той излезе на пътя между разпененото море и разноцветните къщи, накацали по склона като зрители в амфитеатър.
Една жена садеше цветя пред малка черква с ниска квадратна камбанария. Остин направи справка с разговорника и слезе от колата.
— Orsaka. Hvar er Gunnar Japsen? — Прощавайте, къде мога да намеря Гунар Йепсен?
Жената остави лопатката и се изправи. Беше красива, малко над петдесетте. Побелялата й коса бе вързана на кок. Бе загоряла и изпъкналите й скули бяха почти червени. Очите й бяха сиви като морето. Усмихна му се и посочи една уличка.
— Gott Taak — каза той. — Благодаря.
— Eingiskt?
— Не, американец съм.
— Не виждаме често американци в Скаалсхавн — каза тя на английски. — Добре дошъл.
— Надявам се да не съм последният.
— Гунар живее малко по-нагоре. Няма да го пропуснете. — Тя пак му се усмихна. — Приятен ден.
Остин й благодари, качи се в колата и потегли. След четиристотин метра пътят свършваше при голяма къща с покрив от чимове, построена от тъмнокафяви вертикални дъски. Стотина метра по-надолу се виждаше нейно по-малко копие. Остин се качи на верандата и почука.
Отвори му среден на ръст пълен мъж. Лицето му беше кръгло като ябълка, бузите също, а около оплешивялото му теме стърчаха рехави кичури червеникаворуса коса.
— Ja — каза той с любезна усмивка.
— Господин Йепсен? Аз съм Кърт Остин. Приятел съм на професор Йоргенсен.
— О, господин Остин. Заповядайте. — Червендалестият стисна ръката на Кърт като опитен търговец на автомобили, посрещащ потенциалния си клиент, и го въведе в обзаведената по селски дневна. — Професор Йоргенсен се обади и каза, че идвате. Доста път е от Торсхавн дотук. Ще пийнете ли нещо?
— Не, благодаря. Може би по-късно.
Йепсен кимна.
— Идвате да ловите риба ли?
— Казват, че на вашите острови можеш да ловиш риба и на сухо.
— Не точно, но е почти също толкова добра — ухили се Йепсен.
— Участвах в една спасителна операция при Торсхавн и реших, че риболовът е добър начин да си почина.
— Спасителна операция? Остин! — Йепсен изхъмка. — Трябваше да се сетя. Вие сте американецът, който спаси датските моряци. Видях ви по телевизията. Истинско чудо. Само гледайте какво ще стане, когато селото разбере, че ми гостува знаменитост.
— Надявах се на малко уединение.
— Разбирам. Но няма начин да запазим посещението ви в тайна.
— Срещнах само една жена, пред черквата. Много мила жена.
— А, сигурно е вдовицата на свещеника. Тя е пощаджийка — и главната клюкарка. Значи вече всички знаят, че сте тук.
— Това там долу ли е хижата на професора?
— Да — отвърна Йепсен и свали един ключ от забит в стената пирон. — Елате да ви я покажа.
— Приятели ли сте с професор Йоргенсен? — попита Йепсен, докато слизаха по отъпканата пътека.
— Познаваме се от няколко години. Той е прочут ихтиолог.
— Да, зная. За мен е огромна чест, че отсяда тук. А сега и вие.
Спряха пред хижата. От верандата се разкриваше изглед към пристанището и живописната флотилия рибарски лодки.
— Рибар ли сте, господин Йепсен?
— В малко селище като това оцеляваш, като вършиш какво ли не. Давам хижата под наем. Разходите ми не са особено големи.
Влязоха. Имаше само една стая с легло, освен нея баня с тоалетна и кухненски бокс с малка маса и два стола. Бе тясно, но изглеждаше удобно.
— В килера има рибарски принадлежности — каза Йепсен. — Ако ви трябва водач за риболов или обиколки, само кажете. Мога да проследя произхода си до времето на викингите — никой не познава района по-добре от мен.
— Благодаря, но последните дни бях сред доста хора. Предпочитам да прекарам известно време сам. Доколкото разбрах, към хижата има и лодка.
— Третата от края на кея — каза Йепсен. — Ключовете са в запалването.
— Благодаря — каза Остин. — Ако нямате нищо против, бих искал да си разопаковам багажа и да се поразтъпча из селото.
— Облечете се топло — каза Йепсен, докато тръгваше към вратата. — Тук времето се променя бързо.
Остин го послуша и след като си оправи багажа, нахлузи анорака върху пуловера си. Излезе, застана на верандата и вдиша дълбоко студения въздух.
Склонът плавно се спускаше към морето. От хижата имаше чудесна гледка към залива и кея. Остин се качи по пътеката до волвото и подкара към селото.
Най-напред спря на оживения рибарски кей. Върволица траулери разтоварваха улова си под облак пронизително крещящи морски птици. Намери лодката на мястото, където му бе обяснил Йепсен. Бе здрава, дълга шест метра и с извити бордове. Той провери двигателя — оказа се сравнително чист и нов. Ключът бе пъхнат в запалването, точно както бе казал Йепсен. Пусна мотора и го заслуша няколко минути. След като се увери, че работи равномерно, го изключи и закрачи обратно към колата. По пътя срещна вдовицата на свещеника.
— Здравейте, американецо — каза тя с широка дружелюбна усмивка. — Видяхте ли се с Гунар?
— Да. Благодаря, че ме упътихте.
Жената държеше увита във вестник риба.
— Дойдох да взема нещо за вечеря. Аз съм Пиа Кнутсен.
Здрависаха се. Ръката на Пиа бе топла и силна.
— Много ми е приятно. Аз съм Кърт Остин. Тук е много красиво. Скаалсхавн е прекрасно място. Всъщност какво означава името му?
— Разговаряте с неофициалния историк на селото. Скаалсхавн означава „Заливът на черепа“.
Остин погледна към морето.
— Заливът с форма на череп ли е?
— О, не! Просто когато се заселили тук, викингите открили черепи в едни пещери.
— Значи тук е имало хора преди викингите?
— Може да са били ирландски монаси, а може би и още по-стари. Пещерите са от другата страна на носа, при някогашното пристанище на първата китоловна станция. С разрастването на риболова пристанището станало прекалено малко и затова хората се преместили тук.
— Искам да се поразходя. Откъде мога да огледам околността най-добре?
— От птичите скали се вижда на километри. Тръгнете по пътеката зад селото. — Тя посочи. — Ще минете през ливадите покрай няколко красиви водопада и покрай едно езеро.
След като подминете останките от старата ферма, пътеката се изкачва стръмно нагоре и стига до скалите. Терасите са на височина почти петстотин метра. Гледайте купчините камъни да са от лявата ви страна. Пътеката се спуска много стръмно. Не се приближавайте до ръба, защото понякога вълните са много високи и могат да ви отнесат.
— Ще внимавам.
— И се облечете топло. Времето тук се мени много бързо.
— Гунар вече ме предупреди. Изглежда доста запознат с района. Местен ли е?
— Иска всички да си мислят, че може да проследи произхода си до Ерик Рижия — изсумтя тя. — От Копенхаген е. Засели се тук преди година-две.
— Добре ли го познавате?
— И още как — каза тя и завъртя красивите си очи. — Опита се да ме вкара в леглото си, но не съм закъсала чак толкова.
Пиа изглеждаше много добре и Остин никак не се изненада на мераците на Йепсен. Но все пак не бе дошъл тук, за да се занимава с местните пикантни истории.
— Чух, че нагоре по брега имало някакъв рибарник.
— Да, ще го видите от скалите. Грозни сгради от бетон и метал. Целият залив е преграден с мрежите им. Отглеждат рибата и я изнасят. Местните рибари се сърдят. Риболовът около старото пристанище започна да не върви. Никой от селото не работи там. Дори Гунар.
— Значи е работил за рибовъдната ферма?
— В началото. Покрай строежите. Със спечелените пари купи къщите и сега живее от наемите.
— Много посетители ли имате? — Остин гледаше как в пристанището влиза елегантна синя яхта.
— Рибари и любители на птиците. — Тя проследи погледа му. — Като хората на онази хубава яхта. Била на някакъв богат испанец. Ей, да дойде чак от Испания да лови риба тук!
— Говорите много добре английски.
— Учим го в училище наравно с датския. А и със съпруга ми живяхме известно време в Англия. Сега не ми се случва често да говоря на английски. — Тя вдигна рибата към носа на Остин. — Защо не дойдете на вечеря? Тъкмо ще си поопресня английския.
— Няма ли да ви създам грижи?
— Не, разбира се. Елате, като се върнете от разходката. Къщата ми е зад черквата.
Разбраха се дай отиде на гости и Остин подкара към началото на маршрута. Чакълената пътека се изкачваше плавно през обсипани с цветя ливади, после мина покрай малко, почти идеално кръгло езеро, направено сякаш от студен кристал. На километър и половина от езерото Остин стигна останките на стара ферма и гробище.
Пътеката стана по-стръмна и се различаваше по-трудно. Той спази съвета на Пиа и последва грижливо натрупаните купчини камъни, които бележеха пътя. Можеше да различи стада овце — бяха толкова далеч, че приличаха на прашинки. В далечината се извисяваха планини с каскади водопади — приличаха на сватбени воали.
Пътеката водеше към скалите. В небето над тях безброй птици се рееха грациозно на издигащите се въздушни потоци. Високи скали се издигаха от морето и плоските им върхове се губеха в мъглата. Остин задъвка едно десертно блокче и си помисли, че Фарьорските острови са сякаш най-извънземното място в целия свят.
Продължи да се изкачва, докато не стигна хребета. Оттам се разкриваше панорамен изглед към назъбения бряг. Заоблен нос разделяше Скаалсхавн от един по-малък съседен тесен залив. Покрай брега на старото пристанище се виждаха десетки спретнато подредени постройки. Докато ги гледаше, на бузата му капна капка. От планините се спускаха тъмни облаци и закриха слънцето. Той заслиза надолу. Макар че пътеката минаваше на зигзаг, наклонът си бе стръмен и Остин трябваше да върви бавно, докато не стигна по-равен участък. Докато слезе до морето, заваля силно. Той продължи към светлините на селото и скоро стигна до колата.