5
Без да подозира за случващите се на шестдесет метра над главата му събития, капитан Петерсен лежеше на койката, взираше се в мрака и се питаше дали ще умре от измръзване, или преди това ще се задуши от липсата на въздух. Това бе чисто интелектуално упражнение. Вече не го интересуваше как точно ще настъпи краят му. Надяваше се само да дойде по-скоро.
Студът бе изсмукал енергията му. Всяко измъчено изпускане на поредната порция въглероден двуокис правеше въздуха все по-негоден за дишане. Капитанът изпадаше в онова състояние на летаргия, характерно за момента, когато волята за живот започва да отстъпва като море при отлив. Дори мислите за жена му и децата му не можеха да го накарат да се бори.
Копнееше да достигне етапа на безчувственост, който да успокои болките и страданията му. В тялото му все още се таеше достатъчно живот, за да продължи агонията му. Измъчените му дробове се свиха в кашлица, от която лявата му ръка запулсира — беше я счупил, когато се удари в една преграда. Болеше ужасно. Стоновете на моряците му напомняха, че не е сам в това окаяно състояние.
Както бе правил вече десетки пъти, отново се замисли за катастрофата и се запита дали бе имало някакъв начин да я избегне. Всичко бе тръгнало добре. Опасната конфронтация бе избегната и „Морски страж“ излизаше в открито море. После, без никакво предупреждение, боядисаният като циркаджийски фургон кораб най-неочаквано се заби в борда на крайцера.
Паникьосаната му заповед да се изтеглят закъсня. Писъкът на разкъсвана стомана му каза, че раната е фатална. Морският му тренинг се намеси бързо. Той даде команда за напускане на кораба и лично ръководеше спускането на спасителните лодки. Един моряк дотича и викна, че под палубата има ранени. Петерсен не се поколеба: остави спускането на лодките в ръцете на първия си помощник и се втурна да помага на хората си.
По време на удара нощната вахта спеше. Носът на „Морски страж“ бе разцепил корпуса зад спалното помещение. Моряците се бяха отървали от моменталната смърт, имаше неколцина ранени. Петерсен се хвърли в столовата, почти се стовари през люка и видя, че останалите невредими се мъчат да окажат първа помощ на другарите си.
— Напуснете кораба! — заповяда той. — Изнесете ранените.
Корабът потъваше с кърмата надолу под тежестта на нахлуващата през огромната дупка вода. Тя нахлу в столовата, а после и в спалното, като им отряза пътя за отстъпление. Петерсен се изкатери по стълбата и успя да затвори люка. Докато слизаше, корабът се разтресе, капитанът падна, удари се лошо и изгуби съзнание.
Би трябвало да е благодарен за това, понеже не чу ужасните стонове и скърцане на кораба, докато той потъваше към дъното. А и безчувственото му тяло не бе наранено допълнително, когато секунди по-късно крайцерът се заби в меката тиня. Въпреки това, когато се събуди в притъмнялото помещение, капитанът чу още по-ужасни звуци — крясъците на собствените си хора. Малко след като дойде в съзнание, лъч светлина разкъса мрака и освети окървавени бледи лица сред бъркотията от преобърнати койки и сандъци. Главният готвач — дребният дебеланко Ларс — го викаше.
— Тук съм — изграчи Петерсен.
Лъчът се насочи към него и Ларс изпълзя до Петерсен с фенерче в ръка.
— Добре ли си, Ларс?
— Малко натъртвания и синини. Сланината ми ме защити. Вие как сте, сър?
Петерсен успя да се засмее насила.
— Нямам твоя късмет. Счупих си лявата ръка.
— Какво стана, капитане? Спях.
— Блъсна ни кораб.
— По дяволите! Тъкмо сънувах едни превъзходни лакомства — и изведнъж излетях от койката. Не очаквах да ви видя тук долу, сър.
— Докладваха ми, че сте загазили. Дойдох да помогна. — Петерсен се помъчи да се надигне. — Но май няма да съм особено от полза.
Ларс направи от колана на капитана импровизирана превръзка през рамо, после обиколиха помещението. С помощта на неколцина по-леко ранени моряци се опитаха да помогнат, доколкото им бе по силите, на извадилите по-малко късмет. Най-голямата непосредствена опасност бе влагата и пронизващият студ, но в спалното помещение имаше водонепроницаеми костюми в случай, че корабът започне да потъва.
Отне известно време, докато облекат ранените в костюмите. Сложиха им ръкавици и качулки, след което събраха, останалите одеяла и дрехи и се увиха в тях.
След като по този начин се предпазиха донякъде от студа, Петерсен насочи вниманието си към проблема с въздуха. В едно от алуминиевите шкафчета имаше дихателни апарати за случаи на авария. Разпределиха ги. Това също щеше да им осигури малко време. Петерсен реши да използва първо запасите на апаратите, тъй като въздухът в помещението бе мръсен и на моряците им прилошаваше.
Организира смени за предаване на сигнали — главно, с цел да запази донякъде духа на хората си. Всички се редуваха да чукат по корпуса сигнала SOS с един тежък гаечен ключ. Един по един започнаха да се изморяват, но Петерсен продължи да чука, макар сам да не знаеше защо точно. SOS му омръзна и започна да изпраща съобщения, описващи положението им. После и той се умори и започна да чука по корпуса само когато му позволяваха силите — а това не бе често. Накрая съвсем спря. Престана да се надява на спасение, затвори очи и мислите му се завъртяха около смъртта.
Хванал въжето на шамандурата, Остин се спускаше в дълбините с краката напред и леко под ъгъл, подобно на тежководолаз от миналото — липсваше му само въздушен шланг. Танцуващи разноцветни снопове светлина пронизваха водата като минаващи през витраж слънчеви лъчи. С увеличаването на дълбочината водата гасеше цветовете и здрачът се смени с виолетова нощ.
Мощните халогенни лампи на гърдите на костюма осветяваха бели петна водорасли и разтревожени ята риби, но скоро Остин се озова в придънната част, където живееха само най-добре приспособените. На дълбочина шестдесет метра светлините осветиха мачтите и антените на крайцера, а накрая се материализираха и призрачните очертания на самия кораб.
Остин включи вертикалните перки и спря спускането си на нивото на палубата. С помощта на хоризонталните двигатели се понесе покрай корпуса, заобиколи кърмата и се върна при носовата част. Корабът лежеше така, както го показваше сонарното изображение — под лек ъгъл на склон, като носът се издигаше над кърмата. Той го проучи с опитно око, като съдебен лекар, оглеждащ отворено за аутопсия тяло на убита жертва. Особено внимание обърна на триъгълния отвор в едната страна. Нито един кораб не би могъл да оцелее след такава повреда.
Зад назъбените краища на дупката се виждаше само изкривен метал. Остин отново отиде към носа. Приближи се на сантиметри от корпуса — усещаше се дребен като муха на стена, — опря шлема си в стоманената обшивка и се заслуша. Чуваше единствено собственото си дишане и бръмченето на перките, които държаха костюма на едно място. Извъртя се, включи хоризонталните перки и металните му стъпала удариха кораба.
Петерсен отвори очи и затаи дъх.
— Какво беше това? — разнесе се дрезгав глас в тъмното. Ларс се бе свил на съседната койка.
— Слава богу, и ти си го чул — прошепна Петерсен. — Помислих, че полудявам. Чуй.
Напрегнаха слух и чуха някой да чука от външната страна. Морзова азбука. Бавна и премерена, сякаш човекът оттатък се мъчеше с всяка буква. Очите на капитана се разшириха като на герой от анимационен филм, когато преведе почукванията в букви.
П-Е-Т-Е…
Остин проклинаше този тромав начин на общуване. По негова заръка един от екипажа бе закрепил специално приспособен чук към манипулатора на дясната му ръка. Механичният крайник се движеше мъчително бавно, но той все пак завърши думата…
ЕРСЕН…
Спря и опря шлема в корпуса. След малко чу изпратените в отговор точки и тирета.
ДА
СТАТУС
ЛОШ ВЪЗДУХ СТУД
ПОМОЩ СКОРО
Пауза.
БЪРЗО
СКОРО
Петерсен извика на хората си, че помощта идва. Изпитваше угризения, че лъже. Времето им изтичаше. Трудно му бе да се съсредоточи. Дишането скоро щеше да стане невъзможно. Температурата бе паднала под нулата и дори водонепроницаемият костюм не можеше да го предпази от студа. Беше спрял да трепери — първият признак на хипотермията.
Ларс прекъсна унеса му.
— Капитане, може ли да попитам нещо?
Петерсен изсумтя утвърдително.
— Защо ви трябваше да слизате долу, сър? Можехте да се спасите.
— Чувал съм, че капитанът трябва да потъне с кораба си — отвърна Петерсен.
— На по-голямо потъване от това здраве му кажи.
Петерсен издаде смътно приличащ на смях клокочещ звук.
Ларс му заприглася, но силите скоро ги напуснаха.
Оставаше им само да чакат.
6
Моряците от лодката видяха как Остин изскача от водата и го спипаха като опитващо се да избяга бебе кит. След минути той бе на палубата и обясняваше ситуацията на Бекер и капитан Ларсен.
— Господи! — възкликна Бекер. — Ама че ужасен начин да умреш. Правителството няма да пожали средства, за да извади телата и да ги предаде на близките им.
Нагласата на чиновника започваше да дразни Остин.
— Моля ви, престанете да играете ролята на меланхоличния датчанин, господин Бекер. Правителството ви може да не бърза да си отваря портфейла. Хората долу все още са живи.
— Но вие казахте…
— Зная какво съм казал. Положението им е сериозно, но това не означава, че са обречени. Спасителната операция на подводницата „Шквал“ продължи повече от един ден и завърши със спасяването на тридесет и трима души.
Млъкна — острият му слух долови някакъв нов звук. Загледа се в небето и заслони очи от яркото слънце.
— Май идва тежката артилерия.
Приближаваше се гигантски хеликоптер. Под него на въжета се люшкаше подводница с формата на дирижабъл.
— Какъв е този грамаден хеликоптер? — възкликна капитан Ларсен.
— Ми–26 е най-големият хеликоптер на света — каза Остин. — Дълъг е трийсет и три метра. Наричат го летящ кран.
За първи път от часове Бекер се усмихна.
— И онова странно изглеждащо нещо под хеликоптера е спасителната подводница, нали?
— Е, „Морска минога“ не е най-красивото произведение на изкуството — обади се Дзавала и сви рамене. — Като я проектирах, жертвах формата в името на функционалността.
— Тъкмо напротив — каза Бекер. — Прекрасна е.
Капитанът поклати невярващо глава.
— Как успяхте да я домъкнете толкова бързо от две хиляди километра?
— Сетихме се, че руснаците си падат по големите неща — каза Остин. — Веднага се хванаха за възможността да покажат на света, че все още са велика сила.
— Но този хеликоптер не би могъл да докара подводницата за толкова кратко време. Господа, вие явно сте магьосници.
— Е, доста работа падна — каза Остин, докато гледаше как хеликоптерът маневрира над тях. — Ми–26 взе подводницата от морето и я прехвърли в една база на сушата, където чакаха два тежкотоварни самолета „Антонов 124“. „Морска минога“ тръгна с единия. В другия натоварихме хеликоптера и вертолета на НАМПД. Полетът до базата на НАТО на Ферьорите продължи два часа. Дойдохме да проверим ситуацията, докато разтоварят подводницата и я подготвят за прехвърлянето.
Отговорът на капитана бе заглушен от рева на мощните турбореактивни двигатели — грамадната машина се приближи и увисна неподвижно във въздуха. Осемте витла на основната перка и петте на задната разсичаха въздуха и въздушното течение образува в морето огромен кратер. Откачиха подводницата малко над повърхността и вертолетът се отдалечи. За „Морска минога“ бяха закрепени големи, напълнени с въздух понтони. За секунди тя потъна, но бързо изскочи на повърхността.
Остин каза на капитана да подготви лазарета за справяне с напреднала хипотермия. Моряците с лодката ги откараха до подводницата, те се вмъкнаха в нея, откачиха я, понтоните бяха освободени, изхвърлиха въздуха от баластните резервоари и подводницата потъна в синьо-черната вода.
„Морска минога“ увисна неподвижно на няколко метра под повърхността, задържана от равномерната тяга на перките. Остин и Дзавала седяха в тясната кабина — лицата им бяха осветени от синята светлина на контролния панел — и проверяваха уредите преди потапянето. Дзавала натисна напред лоста за управление, наведе притъпения нос надолу и изхвърли още баласт. Подводницата небрежно тръгна по спускаща се надолу спирала, сякаш бяха излезли на неделна разходка.
Остин се взираше в синкавия мрак отвъд обсега на светлините.
— Нямах време да те попитам, преди да се качим — каза той, сякаш се бе сетил едва сега. — Това чудо безопасно ли е?
— Както е казал един президент, „Зависи какво разбираш поде“.
Остин изстена.
— Добре, ще повторя въпроса с други думи. Течовете и помпата поправени ли са?
— Мисля, че спрях течовете, а баластната помпа работи доста добре при идеални условия.
— А при реални условия?
— Баща ми много обичаше една стара испанска поговорка — „Затворената уста не лапа мухи“.
— Какво общо има това с нашето положение, по дяволите?
— Нищо — отвърна Дзавала. — Просто реших да сменя темата. Може би проблемът с контролирането на баласта ще отшуми.
Подводницата бе проектирана като спасително средство, което трябваше да се използва само в краен случай. След като лазерите пробиеха дупка в потъналия съд, водата нахлуваше в него веднага след като подводницата се отделеше от корпуса. Нямаше начин отворът да се запуши. Всички намиращи се вътре членове на екипажа трябваше да се евакуират наведнъж. „Морска минога“ бе прототип, предвиден за осем души плюс двучленния екипаж. Ако вземеха всички тринадесет моряци и капитана, щяха да превишат ограниченията в теглото с шестима души.
— Изчислявах наум — каза Остин. — При седемдесет килограма на човек се получава малко повече от тон общо тегло. Това е безопасният лимит за „Минога“, така че едва ли ще имаме особени проблеми, освен ако не закъсаме с баластния резервоар.
— Няма проблем. Ако основната помпа закъса, разполагаме с резервна.
При проектирането на „Морска минога“ Дзавала бе следвал обичайната практика да осигурява и преосигурява системите.
— А и някои от екипажа може би са мъртви — след кратко мълчание добави той.
— Мислих и за това — каза Остин. — Ще направим нещата по-сигурни, ако оставим труповете, но няма да тръгна оттук, докато не натоваря всички. Независимо дали са живи, или мъртви.
Възцари се мълчание — двамата обмисляха ужасните възможности. Чуваше се единствено бръмченето на електромоторите, които спускаха грозноватата подводница към дъното. След малко стигнаха до крайцера и Остин насочи Дзавала до мястото на проникване. Разнесе се приглушен звън и предният край на подводницата опря огънатата стоманена обшивка. Електромоторите на помпите забръмчаха и подводницата застана неподвижно, залепена от вакуума към стената.
Разгънаха спасителния тунел, изработен от здрав еластичен синтетичен материал. Управляваните от компютри осем вертикални и хоризонтални перки поддържаха подводницата неподвижно. Уредите показаха, че закрепването е завършило. При нормални условия през корпуса трябваше да се вкара тънка сонда, която да провери за експлозивни газове.
Сензорите измерваха налягането и поддържаха вакуума. След сигнала, че всичко е готово, Остин надяна малка кислородна бутилка и дихателен апарат и застана при люка. Около мястото за захващане имаше малко теч, но иначе нямаше нищо обезпокоително. Той бавно запълзя по спасителния тунел.
Капитанът и оцелелите членове на екипажа бяха изпаднали в нещо като мъртвешки сън. Петерсен бе изтръгнат от ледената дрямка от тракането на огромен кълвач. „Проклета птица!“ Докато част от съзнанието му проклинаше източника на шума, друга автоматично го анализираше и групираше почукванията в познати комбинации, образуващи букви.